Рок навеки?

Т е р и  Т и й ч а у т

На 9 май 1964 едноименната песен от филма Hello, Dolly! в изпълнение на Луи Армстронг става най-продаваният сингъл в Америка, като изпреварва Can´t Buy Me Love и Do You Want to Know a Secret? на „Бийтълс“ и достига върха на поп класацията на списание „Билборд“. Това ще бъде последната джаз плоча и предпоследната шоу мелодия, на която се удава този подвиг. Когато седмица по-късно  Hello, Dolly! бива изместена от My Guy на Мери Уелс, приключва една ера – онази, която оттам нататък ще бъде наричана „златната ера“ на американската популярна музика. Рокендролът, предпочитаната музика на следвоенното поколение, се превръща в новата лингва франка на поп музиката в САЩ и Европа.

Всяка популярност има край, тъй че към 1990-те рокът, на свой ред, бе изместен от хип-хопа, като най-продавания музикален жанр в Америка. Само че фрагментирането на цялостната ни култура осуети превръщането на хип-хопа в поредната лингва франка. В резултат днес имаме много популярни музики, никоя от които не се и доближава до културната хегемония, упражнявана от рокендрола в продължение на повече от четвърт век.

Рок звездите на 60-те и 70-те – онези, които са оцелели, – изживяват сега своите златни години, а техният живот и творчество са предмет на безброй биографии и журналистически проучвания. Една от последните книги в това поле – David Hepwort, Never a Dull Moment: 1971, the Year that Rock Exploded – представлява интересен обзор на онази година, през която излязоха такива легендарни албуми като Every Picture Tells a Story на Род Стюарт, Hunky Dory на Дейвид Боуи, Led Zeppelin IV, Nilsson Schmilsson на Хари Нилсън, Sticky Fingers на „Роулинг Стоунс“, Tapestry на Каръл Кинг и Who ´s Next  на „Ху“. Хепуърт, един от ветераните на британската рок журналистика, твърди, че тези албуми представляват „рок канон“, който е доказал своето вечно артистично и културно значение: „Много от музикантите, които направиха тези плочи през 1971, продължават да свирят и днес, пред огромни тълпи, събиращи заедно децата и дори внуците на техните първоначални фенове… Тези плочи са непросто забележителни и уникално свежи; те имат честта да са най-слушаната записна музика в човешката история“.

Хари Нилсън и Джон Ленън

И все пак фактът, че петдесет и две години след издаването на първия си албум „Роулинг Стоунс“ продължават да пълнят стадионите, не означава, че тяхната музика е издържала изпитанието на времето. Дали рокът на следвоенното поколение беше така значим в музикално отношение, както доказано беше американската популярна музика във фазата на своя „златен век“? Или популярността на рока бе съпътстващо явление на вълненията от 60-те и 70-те, а днешното му притегляне не е нищо друго освен израз на копнежа на следвоенното поколение по неговата изгубена младост?

Повечето изследователи на рок музиката са съгласни, че тя започва да придобива осезаема форма в края на 1940-те. Изпълнявана първоначално от чернокожи певци като Фатс Домино и Айк Търнър, тя представлява опростена, ритмически по-заострена версия на ритъм-енд-блуса (Р&Б), който пък е вулгаризиран екстракт на следвоенния джаз, чиято растяща сложност отблъсква все повече чернокожи слушатели, предпочитащи по-непретенциозна танцова музика. За разлика от Р&Б, рокът визира изключително младежката публика, тенденция, която се усилва още повече с появата на изпълнители като Чък Бери и Елвис Пресли.

Рокът става широко известен в Америка след представянето на Пресли в „Шоуто на Ед Съливан“ през 1956. Той не прераства обаче в доминиращо културно явление, просто защото липсват достатъчно тийнейджъри, носителите на новата тенденция. Освен това се предполага, че с годините рок феновете ще се ориентират към по-„зрели“ стилове на популярната музика. Популярната песен от „златната ера“ е не само по-изтънчена като музика и текст, но и нейната тема е зрялата любов; впрочем другите основни поп направления, Р&Б и кънтри, са дори още по-зрели в лирическото си съдържание. И обратно: в музикално отношение ранният рок е праволинеен до схематичност, а текстовете черпят съдържанието си от юношеското ежедневие (Up in the morning and out to school/The teacher is teaching the Golden rule). Логично е следователно да се мисли, че децата на 50-те ще израстат моментната си мания.

Това обаче не се получава, тъй като вследствие на следвоенния бум в раждаемостта, тийнейджърската маса рязко се увеличава. Към 1964 музикалната продукция на поп индустрията е ориентирана вече изключително към подрастващите. Не е изненадващо, че реакцията на традиционните медии е по-бавна: през 1971, както ни напомня Хепуърт, некрологът за Луи Армстронг е поместен на първа страница на „Ню Йорк Таймс“, докато само няколко дни преди това смъртта на Джим Морисън от „Дорс“ е маркирана едва на 34-та страница. Радиото обаче бе реагирало вече на драматичната демографска промяна и рокът в албумен формат, избил на повърхността през 1971,  бързо се превръща в златния стандарт за УКВ-радиото.

С разрастването на популярността й, рок музиката започва да става по-сложна. През 50-те тя е функционална танцова музика, много енергична ритмически, ала твърде семпла като хармония и структура, с което отблъсква доста по-възрастни слушатели – особено музикантите. Картината рязко се променя с излизането на албумите на „Бийтълс“ Rubber Soul (1965), Revolver (1966) и Sgt. Pepper´s Lonely Hearts Club Band (1967), които съдържат сложни хармонии и инструментални ефекти, и чиито текстове, повлияни от примера на Боб Дилън, загърбват романтичната любов и навлизат в най-различни теми, поднесени в по-самоуверен поетичен маниер.

Същевременно рокът започва да отразява и променящия се житейски пейзаж в Америка и Англия. Той не само придобива политическа оцветка, вдъхновена от антивоенното движение, но много рокаджии започват да пишат песни – като Let´s Spend the Night Together на „Стоунс“, Lucy in the Sky with Diamonds на „Бийтълс“, Light My Fire на „Дорс“, White Rabbit на „Джеферсън Еърплейн“ (всички от 1967), – тематизиращи сексуалния промискуитет и употребата на дрога, които са се превърнали междувременно в съставен елемент от младежката култура. (Естествено, сексът е вграден в ДНА на рокендрола, тъй като самият термин е евфемизъм за половия акт).

Към 1971 новата музика няма вече съперници. Кънтри и соул (издънка на Р&Б) са нишови стилове, предпочитани от някои малцинствени групи, и изобщо не са в състояние да оспорват хегемонията на рокендрола. Дори по-стари певци, като Франк Синатра или Пери Комо, стискат нос и записват разводнени версии на актуални рок и поп парчета в отчаян опит да догонят влака, който вече са изпуснали. Ерата на рока е в своята кулминация.

Рокът на 1950-те си остава онова, което винаги е бил – възбуждащ, но иначе елементарен акомпанимент на социалните танци. Само най-доброто от него – специално записите на Елвис отпреди 1958, които съчетават по много специфичен начин кънтри и Р&Б, – може да издържи на строга проверка и продължително слушане. Останалото е от интерес само за онези седемдесетгодишни, които са се запознали с жена си на някой училищен купон по времето на Айзенхауър.

До известна степен, рокът на следвоенните поколения е друга история. Но по-голямата част от него – от My Generation (1965) на „Ху“ до Smells Like Teen Spirit (1991) на „Нирвана“ – също е музика, създадена от млади хора и предназначена за тях, което обяснява защо толкова малко от нея може да задържи вниманието ни днес. В музикално и лирическо отношение, тя не е в състояние да ангажира „духовете със зрели интереси“, както се бе изразил навремето Ф. Р. Лийвис.

Джон Пицарели

Същевременно няма съмнение, че рокът на следвоенното поколение беше и все още е важна част от историята на преоценката на всички ценности в Америка. Песни като My Generation (“I hope I die before I get old“), Volunteers на „Джеферсън Еърплейн“ (“One generation got old/One generation got soul”) и For What It´s Worth на „Бъфало Спрингфийлд“ (“Young people speaking their minds/Getting so much resistance from behind”) бяха нейният  саундтрак. Ала слушайки ги днес, човек остава поразен от тяхната политическа наивност – и от липсата на зрялост на техните автори.

В тази връзка  прави впечатление, че много малко рокаджии от 60-те и 70-те засягат теми като семеен живот, деца, развод или проблемите на труда. Освен това само малцина успяха да запазят своята креативност и на средна възраст, насищайки музиката си с повишена зрялост. Вместо това, те се отдадоха на носталгия, свирейки – за кой ли път вече – старите си хитове за своите застаряващи фенове.

Разбира се, едва ли е необходимо да се напомнят видните изключения от това правило. На първо място – Боб Дилън, който прегърна рока през 1965, последователно създавайки музика, предназначена за зрели хора в хода на една кариера, продължаваща повече от половин век. „Банд“, групата, която придружаваше Дилън преди да се отдели през 1968, записа половин дузина албуми, съчетаващи рок, кънтри, Р&Б и блус в една безспорно зряла амалгама, от която директно произлиза днешната също така зряла поп разновидност, известна като „американа“. „Стийли Дан“, които записаха първия си албум през 1972, поеха по друг, но също така зрял път, като добавиха джаз и Р&Б към рок фундамента на своя музикален език и създадоха песни, портретиращи идиосинкразиите на младежта с язвителна дистанцираност. Качеството на музиката, която индивидуалните членове на „Бийтълс“ създадоха след разпадането на групата през 1970, е несравнимо с тяхната групова продукция, но голяма част от повлияната от Дилън музика, която записаха докато работеха заедно, остава все така впечатляваща.

Що се отнася до мен, аз не мога да се начудя колко малко от рок музиката, която слушах в захлас като юноша, ме интересува днес; особено „класическите“ албуми от 1971, цитирани в Never a Dull Moment, повечето от които ми се струват смущаващо инфантилни. Кой ще тръгне да слуша днес, да кажем, Aqualung на „Джетро Тъл“, 4 Way Street на „Кросби, Стилс, Наш & Янг“, Fragile на „Йес“, L. A. Woman на „Дорс“, Madman Across the Water на Елтън Джон, Meddle на „Пинк Флойд“ или Pearl на Джанис Джоплин – освен в пристъп на носталгия?

От друга страна, не по-малко удивителна е жизнеността на популярната музика от златната ера, която бе изместена от рока. Този вид музика се изпълнява днес съвсем конгениално от млади певци и инструменталисти като Даяна Крол или Джон Пицарели, докато албумите на ветераните, най-вече Ела Фицджералд и Франк Синатра, продължават да се продават, а мюзикълите от златната ера все така да се играят на „Бродуей“ и в цялата страна. Най-изненадващ обаче е дългият списък от съвременни рок и поп певци – Натали Коул, Боб Дилън, Пол Маккартни, Линда Ронстат, Род Стюарт, – които записаха песни от каталога на златната ера, радващи се на комерсиален и задоволителен артистичен успех.

Естествено, пълномащабно възраждане на популярната музика от златната ера – както, впрочем, и на всеки друг вид популярна музика – няма да има. Културните и демографските условия, необходими за подобно възраждане, не съществуват повече. Ние сме твърде фрагментирани като нация, за да предпочитаме колективно един музикален стил пред друг. Но докато перспективите за оцеляването на поп музиката от златния век изглеждат все по-ведри, дългосрочните перспективи за оцеляването на рока на следвоенното поколение изглеждат все по-проблематични през второто десетилетие на 21 век. Нищо чудно да се окаже, че Danny & the Juniors са сбъркали, когато през 1958 пееха, че „рокът е вечен“ (rock and roll is here to stay).

Превод от английски: Стоян Гяуров

Terry Teachout, Is It Here to Stay?, in: Commentary (2016).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s