Как от звуци се правят торти

Ю л и  Б е р н а и с

Изкуство ли е поп музиката? И ако е изкуство – предимство ли е това? Няма съмнение във всеки случай, че дългосвирещата плоча и студийната техника дадоха на поп музиката импулси, които през 1960-те я откъснаха от купонджийската орбита и я тласнаха в посока към автономно изкуство – и към изкуственост. Нищо чудно, че Sgt. Pepper´s Lonely Hearts Club Band, излезлият преди петдесет години може би най-известен албум на „Бийтълс“, бива превъзнасян от някои като най-важния поп диск на всички времена.

Скептиците, от друга страна, го смятат за препродуциран. Те са на мнение, че рокендролът е изгубил своята виталност в стерилната атмосфера на Abbey Road Studios. „Как „Бийтълс“ разрушиха рокендрола“ (2009) се казва например книгата на поп публициста Илая Уолд, с която той цели да покаже как една първична музикалност е била задушена от прекалени творчески амбиции.

Изкуство ли е поп музиката? Сигурно е във всеки случай, че амбициозните поп музиканти се стремят да разширят творческия си периметър и да увеличат своите изразни средства. Тъкмо затова към средата на 60-те на Ринго Стар му писва от хаотичните концерти и пищящите, виещи пубертетчета, на които е достатъчно просто да зърнат своите идоли – за слушане вече трудно може да се говори.

Колкото по-големи стават стадионите, на които се изявяват „Бийтълс“, толкова по-проблематични стават акустичните условия. На първо място за самите музиканти: Ринго поддържа такта, ориентирайки се по движенията на задните части на своите трима колеги. Затова често биел не както трябва, признава той по-късно.

Явно нещо трябва да се промени. И се променя наистина: през август 1966 „Бийтълс“ дават в Сан Франсиско последния си концерт. След което творческите им търсения ги отвеждат от сцената в студиото. Те не са единствените поп звезди, за които свиренето на живо се превръща в бреме и затова се преориентират към студийната продукция.

По онова време на музикалната сцена се вихри конкуренция между „Бийтълс“ и – не, не „Роулинг Стоунс“ (те откликнаха едва по-късно на променящата се студийна естетика с албума Their Satanic Majesties Request). Става дума за „Бийтълс“ и „Бийч Бойс“ – по-точно Браян Уилсън. Певецът, композитор и аранжьор на калифорнийската група преустановява концертните си изяви още през 1964, след като по време на едно турне изпада в нервна криза, предизвикана от стрес и сценична треска. Така Уилсън се оказва свободен да задълбочи музикалните си интереси. Песните за слънце, сърф и готини момичета не му стигат вече. Той се стреми към нови, съдържателни и симфонични композиции.

Първоначално обаче неговите авангардистки планове понасят тежък удар, когато през декември 1965 „Бийтълс“ направиха заявка за бъдещето с албума Rubber Soul: под егидата на своя продуцент Джордж Мартин те експериментираха не само с нови форми и инструменти (например цитра), но и с със звукозаписните писти.

Новото многогласие, което многопистовата техника позволява – не е ли то като по поръчка специално за Уилсън? Със своите многогласни песенни аранжименти за „Бийч Бойс“ той оказва влияние върху музикалния свят – особено върху Пол Маккартни, който никога не е крил това. Слабостта на Уилсън към полифонични конструкции се оказва от голяма полза за него и при работата му с новата студийна техника, позволяваща смесване на различните звукозаписни писти и получаване на цялостно, симфонично звучене.

Композициите на Уилсън от албума Pet Sounds – излязъл през май 1966 – са обогатени не само с духови, струнни инструменти и теремин. Той създава един театрален звуков дизайн, в който освен гласове и инструменти са интегрирани велосипедни звънци, клаксони, кучешки лай и влакови шумове. В съответствие с тази диференцирана звукова картина се променят и текстовете на песните, в които се засягат вече направо екзистенциални теми.

Pet Sounds е крайъгълен камък в историята на поп музиката – сложен и тежък в смисъл, че тези нови звуци не могат вече да бъдат възпроизвеждани на сцената. Поп албумът се беше разделил с концертната действителност. Именно затова колегите на Уилсън се възпротивяват против по-нататъшните амбициозни проекти на своя лидер. Нищо чудно, че работата на Уилсън по техния нов албум Smile – заплануван като „тийнейджърска симфония“, която да преобрази попа във вечно изкуство – не довежда до очаквания резултат. Тъй че на „Бийтълс“ се оказва писано да увенчаят студийната революция със своя грандиозен акустичен проект.

След като се сбогуват със сцената, четиримата поп пионери от Ливърпул измислят за следващия си студиен проект един шумен състав – оркестъра на Клуба на самотните сърца на сержант Пепър. Тази фиктивна формация позволява на музикантите заиграване с различни идеи и роли. Но тя дава не само заглавието на новия албум, а което е по-важно придава на произведението цялостност, благодарение на която Sgt. Pepper´s Lonely Hearts Club Band се води за първия „концептуален албум“ в поп музиката.

Впрочем концепцията е само рамка за палитра от твърде разнородни песни. Оригиналността на „Бийтълс“ отново избуява. С помощта на многопистовата техника, редяща пластове от звуци „като торта“ (Джордж Мартин), сега вече може да бъдат използвани всевъзможни тонове и шумове, далеч надхвърлящи възможностите на вокал, две китари, бас и барабани.

В основата на Being for the Benefit of Mr. Kite! е подложен весел панаирджийски глъч. В Lucy in the Sky with Diamonds е манипулирано темпото на вокала. She’s Leaving Home живее от един рафиниран струнен аранжимент. В Within You Without You се чуват цитра и табла. В When I’m Sixty-Four е интегриран диксиленд. А Good Morning Good Morning е насечена от психоделичното стакато на духовата секция.

Въпреки преливащата креативност, изглежда че на моменти студийната работа върху саунда е била колкото протяжна, толкова и изнервяща. Според легендите за „Бийтълс“ сглобяването, шлифоването и записът на албума са продължили от 6 декември 1966 до 2 април 1967 – общо 700 студийно време. Въпреки че със собствени песни са представени и четиримата музиканти, доминират Джон Ленън и особено Пол Маккартни, асистирани от Джордж Мартин. Ринго трябва доста да е скучаел – докато чакал, както разправя по-късно, се научил да играе шах.

На финала на A Day in the Life се чува един будилник, чието предназначение било да събуди Ринго, когато стане време за неговите барабани. Впрочем при записа на A Day in the Life атмосферата в студиото трябва да е била като на купон, на който присъстват Мик Джагър, Мариан Фейтфул, Донован и други техни приятели, плюс музикантите от Лондонския симфоничен оркестър, които изпълняват между двете части на песента най-страхотното кресчендо в поп музиката.

Sgt. Pepper´s Lonely Hearts Club Band – с не по-малко известната си обложка (работа на британския художник Питър Блейк), на която са изобразени редица известни личности като Карл Маркс, Мерлин Монро, Едгар Алън По, Алберт Айнщайн и др. – излиза на 26 май 1967 в Англия, а на 1 юни в САЩ и незабавно се изкачва на върха на класациите. Под знака на „лятото на любовта“, хипи поколението възприема тринайсетте песни като саундтрака на своите мечти и халюциногенно странстване.

Трезвият дух на Джордж Мартин изтъква веднага художественото значение на албума: за него тези песни са „малки филми от звуци“; той смята албума за един вид музикална скулптура, изваяна от изкуство и рокендрол. Дори и скептичните критици са съгласни, че Sgt. Pepper´s представлява нещо радикално ново – стоящо обаче в противоречие с идеалите на младежката поп култура.

Неотдавна Кийт Ричардс за пореден път нарече диска „боклук“. По-диференцирано се изразява през юни 1967 Ричард Голдстийн, поп критикът на „Ню Йорк Таймс“: в студиото се бил изгубил не само автентичният саунд на „Бийтълс“; там се разпаднала и почти ритуалната връзка между групата и феновете; като заменили публиката със студиото, „Бийтълс“ прекъснали диалога с публиката, те не били вече „народни артисти“ – а албумът им бил просто един монолог.

Голдстийн явно е усетил, че студийни творения ала Sgt. Pepper´s поставят под заплаха автентичността на рока. Същевременно обаче той е бил глух за нечуваните музикални хоризонти, които се разкриват благодарение на студийната работа на „Бийтълс“. Вместо да опашат с висока ограда градинката на рока, те разкриват неподозирани пространства за нови, синтетични звукови светове. От Sgt. Pepper´s тръгват линиите на развитие, водещи към почти всички оригинални поп проекти – към ритъмендблуса на Стиви Уондър, към фолка на Джони Мичъл, към психоделиката на „Пинк Флойд“, към джаз-рока на „Стийл Дан“, към амбиента на Браян Ино.

Превод от немски Стоян Гяуров
Ueli Bernays, Wie man aus Tönen Torten macht. „Neue Zürcher Zeitung“


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s