В. Г. З е б а л д
Д-р Хенри Селуин
Последните останки
паметта унищожава.
В края на септември 1970 гoдина, малко преди да поема назначението си в източноанглийския град Норич, се качихме с Клара в колата и потеглихме към Хингам, за да си търсим жилище. Пътят се виеше през поля, покрай редици от жив плет, под надвиснали дъбови корони и край няколко разпръснати селца в продължение на близо двайсет и пет километра, докато най-сетне се появи Хингам, чиито неравни фронтони, черковната кула и върховете на дърветата едва се подаваха над равнината. Обширният пазарен площад, обрамчен от смълчани фасади, бе празен, ала не ни отне много време да намерим къщата, която агенцията ни беше посочила. Оказа се една от най-големите в селището – скрита зад ограда с човешки ръст и гъст храсталак от бодлива зеленика и португалски лавър, на тиха улица, недалеч от затревения гробищен двор с черквата, обградена от шотландски борове и тисове. Минахме по леко наклонената широка входна алея, а сетне пресякохме равномерно застланата със ситен чакъл площадка пред къщата. Вдясно, зад оборите и бараките, високо в ясното есенно небе се издигаше група букове, в чийто клонак гнездяха врани. Сега, в ранния следобед, птиците ги нямаше, а гнездата им бяха като черни петна под поклащащия се само от време на време покров от листа. Фасадата на широката къща в неокласически стил бе обрасла с дива лоза, входната врата бе лакирана в черно. Няколко пъти почукахме с месинговото чукало във форма на извита риба, но отвътре не се долавяше никакъв признак на живот. Отстъпихме малко назад. Прозорците, разделени на дванайсет части, изглеждаха като от тъмно огледално стъкло. Сякаш тук не живееше никой. Сетих се, че веднъж, докато бях в Ангулем, посетих онази вила в Шарант, пред която двама луди братя, единият депутат, другият архитект, след десетилетно планиране и строителство бяха издигнали копие на фасадата на Версайския дворец – един абсолютно безсмислен, но гледан от разстояние, доста впечатляващ декор, чиито прозорци бяха също така блестящи и слепи като тези на къщата, пред която стояхме сега. Със сигурност щяхме да си тръгнем с празни ръце, ако набързо разменените помежду ни погледи не ни окуражиха да зърнем поне градината. Предпазливо заобиколихме къщата. От северната страна тухлите бяха позеленели, шарен бръшлян покриваше частично стените, а обрасла с мъх пътека, която през дълбоки сенки минаваше край входа за прислугата и бараката с дърва за огрев, извеждаше накрая, като на сцена, на голяма тераса с каменна балюстрада, под която се намираше широка квадратна поляна, обградена от цветни лехи, храсти и дървета. Отвъд поляната, на запад, пейзажът се отваряше към парк с единични липи, брястове и вечнозелени дъбове, а зад тях – меките вълни на нивите и бялата планина от облаци на хоризонта. Занемели, съзерцавахме дълго тази картина, която караше погледа да следва снижаващите и издигащите се гънки на релефа, теглейки го към далечината, и смятахме, че сме съвсем сами, докато не видяхме, че в полусянката, която един висок кедър в югозападния ъгъл на градината хвърляше върху поляната, лежи неподвижна фигура – възрастен мъж, който бе подпрял глава на свитата си ръка и изглеждаше изцяло погълнат от гледката на късчето земя непосредствено пред очите му. Тръгнахме към него напряко през поляната, която придаваше невероятна лекота на стъпките ни. Едва когато съвсем го доближихме, той ни забеляза и се изправи на крака донякъде смутен. Макар да беше висок и широкоплещест, изглеждаше набит, нещо повече, би могло да се каже направо дребен. Впечатлението се дължеше може би на това, че той, както скоро щяхме да разберем, винаги носеше позлатените си очила за четене с половинки стъкла, гледайки с приведена глава над рамката, от което бе придобил сгърбена, почти умоляваща стойка. Бялата коса бе сресана назад, ала отделни кичури все падаха върху поразително високото му чело. I was counting the blades of grass , каза, извинявайки се за своята разсеяност. It’s a sort of pastime of mine. Rather irritating, I am afraid. Той приглади назад един от белите кичури. Непохватни и същевременно изискани бяха движенията му, както и отдавна излязлата от употреба учтивост, с която ни се представи като д-р Хенри Селуин. Ние сигурно, добави, сме били дошли заради жилището. Доколкото му било известно, все още не било дадено, но все пак трябвало да изчакаме връщането на мисис Селуин, понеже тя била собственикът на къщата, а той просто обитател на градината, a kind of ornamental hermit . Докато течеше разговорът, последвал първите разменени думи, вървяхме покрай желязното заграждение, което отделяше градината от открития терен на парка. Спряхме се за малко. Иззад един елшак излязоха три тежки бели коня, които пръхтяха и мятаха чимове с копитата си, и се строиха в очакване край нас. Д-р Селуин им даде храна от джоба си и ги погали по ноздрите. При мен могат да разчитат на милостиня, каза той. Миналата година ги купих за няколко паунда на една разпродажба на коне, иначе, без съмнение, щяха да свършат в екарисажа. Казват се Хършел, Хъмфри и Иполит. Не ми е известно нищо за предишния им живот, но когато ги купих, изглеждаха много зле. Кожата им гъмжеше от въшки, погледът бе помътнял, а копитата им бяха съвсем разръфани от продължителното стоене на мократа земя. Междувременно, каза д-р Селуин, те се възстановиха донякъде, тъй че им остават може би няколко добри години. После той се сбогува с явно много привързаните към него коне и продължи разходката с нас към по-отдалечените части на градината, като от време на време спираше, задълбочавайки се все повече в това, за което говореше. През гъсталака в южната страна на поляната минаваше пътека, която извеждаше на обрамчена от лешникови храсти алея. Сиви катерички палуваха в клоните, които се сключваха над нас като същински покрив. Земята беше покрита с лешникови черупки, а стотици есенни минзухари улавяха бледата светлина, която се процеждаше през сухите шумолящи листа. Алеята с лещака свършваше при тенискорт, от едната страна на който се издигаше варосана тухлена стена. Tennis, каза д-р Селуин, used to be my great passion. But now the court has fallen into disrepair, like so much else around here. Не само зеленчуковата градина, продължи той, като посочи към полуизоставените викториански оранжерии и избуялите увивни растения по шпалира, не само зеленчуковата градина била почти свършила вече след дългогодишната немара, но и безпризорната природа, както все по-осезаемо усещал, стенела и грохвала под бремето, с което хората я товарят. Ала въпреки занемаряването й градината, чието първоначално предназначение било да осигурява продоволствието на едно многочленно домакинство и която благодарение на голямото умение на стопаните давала плодове и зеленчуци за трапезата през цялата година, все още раждала толкова много, че имал повече от достатъчно за своите междувременно все по-намаляващи нужди. Тази образцова навремето и така запусната днес градина, продължи д-р Селуин, имала впрочем предимството, че всичко, което расте в нея или което той, без специални усилия, посявал или засаждал тук-там, било според него с изключително деликатен вкус. След като минахме между една леха от подивели аспержи с туфи от висока до рамо зеленина и редица от артишок с яки стебла, стигнахме до малка група от ябълкови дръвчета, покрити с червено-жълти плодове. Д-р Селуин сложи няколко от тези приказни ябълки, по-вкусни от които не съм ял никога след това, на едно листо от ревен и ги подари на Клара с думите, че този сорт много уместно се наричал Beauty of Bath .
Два дни след тази първа среща с д-р Селуин се нанесохме в Прайърс Гейт. Предишната вечер мисис Селуин ни беше показала разположените на първия етаж в едно странично крило стаи, обзаведени доста странно, но иначе хубави и просторни, и ние бяхме веднага запленени от перспективата да прекараме тук няколко месеца, тъй като гледката от високите прозорци към градината, парка и кълбовидните облаци на небето бе повече от щедра компенсация за мрачния интериор. Достатъчно беше човек да погледне навън, и ето че огромният бюфет, чиято грозота може да се опише донякъде само с думата старогермански, потъваше зад гърба му, граховият цвят, в който бе боядисана кухнята, се разтваряше в нищото, тюркоазенозеленият и може би не съвсем безопасен газов хладилник като по чудо изчезваше. Хеди Селуин, дъщеря на фабрикант от Бийл в Швейцария, която, както скоро се разбра, притежаваше изключителен нюх за бизнес, ни позволи да попроменим наредбата според нашия вкус. Когато боядисахме в бяло банята, която се намираше в отделна пристройка, вдигната върху чугунени колони, и до която се стигаше само по едно мостче, тя дори се качи, за да огледа свършената от нас работа. Необичайната за очите й гледка я подтикна към енигматичния коментар, че банята, която винаги й приличала на някакъв стар парник, сега й приличала на нов гълъбарник, думи, които до ден днешен са останали в съзнанието ми като унищожителна преценка за нашия начин на живот, сякаш, ако исках, бих могъл да променя нещо в него. Но не за това става дума тук. До нашето жилище се стигаше или по една сега също боядисана в бяло желязна стълба, която свързваше двора с мостчето за банята, или от партера, през двойна задна врата и широк коридор, на чиято стена под тавана бе инсталирана сложна система от снабдени с шнурове звънци за повикване на прислугата. Оттук се виждаше в тъмната кухня, където по всяко време на деня стоеше една жена на неопределена възраст, обикновено приведена над мивката. Ейлийн, така се казваше тя, носеше косата си високо подстригана на тила, също като пациентите в лудницата. Изразът на лицето и движенията й изглеждаха объркани, устните й бяха винаги влажни и тя неизменно носеше сива, стигаща до глезените й цяла престилка. Каква работа вършеше Ейлийн в кухнята всеки божи ден, си остана загадка както за мен, така и за Клара, понеже там, доколкото можахме да разберем, никога не се готвеше, с едно-единствено изключение, за което ще стане дума по-нататък. В отсрещната стена на коридора, на около трийсет сантиметра над каменния под, имаше врата. През нея се влизаше в шахтата на тъмно стълбище, от което на всеки етаж се разклоняваха скрити зад двойни стени коридори с цел постоянно тичащите насам-натам слуги, натоварени с дърва за огрев, кофи с въглища, метли и парцали, спално бельо и чаени подноси, да не се засичат със своите господари. Често се опитвах да си представя какво е ставало в главите на хората, които са живеели със съзнанието, че зад стените на стаите, в които се намират, постоянно профучават сенките на прислугата, като си въобразявах, че трябва да са се страхували от призрачното съществуване на онези, които за мизерни пари са вършели цялата ежедневна работа в една такава къща. По принцип до нашите сами по себе си много красиви стаи се стигаше пак през това задно стълбище – от което също ни стана неприятно, – на чиято първа площадка впрочем се намираше винаги заключената врата на стаята на Ейлийн. Само веднъж успях да надзърна вътре. Стаичката й се оказа пълна с безброй кукли, – старателно пременени, повечето с шапки на главите, – които стояха и седяха навсякъде, дори лежаха в леглото, където спеше самата Ейлийн, ако изобщо спеше, а не играеше през цялата нощ със своите кукли, припявайки им тихичко. В неделни и празнични дни виждахме понякога Ейлийн да излиза от къщата, облечена в униформа на „Армията на спасението“. Обикновено я чакаше малко момиченце, което й подаваше доверчиво ръка и тръгваше с нея. Трябваше ни известно време, за да посвикнем с Ейлийн. А цвилещият, гръмогласен смях, в който избухваше понякога в кухнята без всякакъв външен повод и който стигаше чак до първия етаж, в началото направо ни ужасяваше. Още повече че освен нас Ейлийн беше единственият друг постоянен обитател на огромната къща. Мисис Селуин често пътуваше през седмицата или пък отсъстваше по някаква друга работа, свързана обикновено с управлението на многото жилища в града и околността, които даваше под наем. Д-р Селуин предпочиташе да бъде на открито, доколкото позволяваше времето, но прекарваше дълги часове и в една малка отшелническа обител от неодялани камъни, разположенa в отдалечен ъгъл на градината, така наречената от него Folly , където се беше обзавел само с най-необходимото. Една сутрин обаче, малко след като се бяхме нанесли, го видяхме да стои пред отворения прозорец на една от своите стаи откъм западната страна на къщата. Беше с очилата си, облечен с шотландски халат на големи карета и бял шал и явно се готвеше да произведе изстрел в синия въздух от пушка с невероятно дълга двойна цев. Когато след цяла вечност, както ми се стори, изстрелът най-сетне проехтя, трясъкът разтърси цялата околност. По-късно д-р Селуин ми обясни, че искал да знае дали предназначената за лов на едър дивеч пушка, която си купил преди много години, още като съвсем млад, все още е в изправност, след като в продължение на десетилетия стояла неупотребявана в гардеробната му и доколкото си спомнял, била преглеждана само един-два пъти. Купил я навремето, каза ми, когато заминавал за Индия, за да поеме първото си назначение като хирург. През онези години притежанието на такава пушка спадало към задължителното оборудване на човек с неговото положение. Бил ходил на лов с нея само един-единствен път, но и при този повод пропуснал да я изпробва, както се полага. Тъй че сега просто искал да види дали пушката върши още работа и установил, че само откатът й е достатъчен, за да те остави на място.
Иначе, както казах, почти не срещахме д-р Селуин в къщата. Той си живееше в своята обител, изцяло отдаден, както ми признаваше понякога, на своите, от една страна, все по-неясни, но от друга, изненадващо натрапчиви и точни мисли. През цялото време, докато живеехме в къщата, му дойде само един-единствен гостенин. Беше през пролетта, мисля, към края на април, и Хеди бе тъкмо в Швейцария, когато една сутрин д-р Селуин се качи при нас, за да ни съобщи, че бил поканил на вечеря свой стар приятел, с когото го свързвали много общи спомени, тъй че, ако ни било приятно, щял да се радва много да се присъединим към тях двамата и да направим petit comité . Когато слязохме долу към осем часа, в голямата камина на drawing room , която бе обзаведена с няколко четириместни дивана и тежки фотьойли, гореше огън, тъй като вечер ставаше доста хладно. На стените висяха високи, на места олющени огледала, които умножаваха трепкащите пламъци на огъня и образуваха менящи се картини. Д-р Селуин беше с вратовръзка и сако от туид с кожени кръпки на лактите. Приятелят му Едуард Елис, когото той ни представи като известен ботаник и ентомолог, за разлика от него бе много дребен и докато д-р Селуин беше винаги приведен напред, Елис стоеше постоянно с високо изправен гръб. Той също беше със сако от туид. Яката на ризата около сбръчканата му шия, която подобно на някои птици или на костенурка се вадеше и прибираше като акордеон, му беше станала твърде широка, главата бе малка и изглеждаше някак си праисторическа или недоразвита, но блестящите очи излъчваха искряща, просто удивителна жизненост. Първоначално разговаряхме за моята работа и плановете ни за следващите години, както и за впечатлението, което беше оставила у нас като хора, израснали в планината, Англия и особено ширналото се, равно графство Норфък. Падна здрач. Д-р Селуин се надигна и с известна церемониалност ни поведе към трапезарията, намираща се непосредствено до drawing room. Върху дъбовата маса, около която спокойно биха могли да седнат трийсет души, имаше два сребърни свещника. За д-р Селуин и Едуард бе сервирано в двата края на масата, а за Клара и мен – на широката страна с лице срещу прозореца. Във вътрешността на къщата се беше почти стъмнило, зеленината отвън също бе започнала да се покрива с дълбоки синкави сенки. На хоризонта обаче от запад все още се долавяше светлина и се виждаше планина от облаци, чиито снежнобели образувания ми напомниха в припадащата нощ за най-високите масиви на Алпите. Влезе Ейлийн с количка за сервиране, снабдена с нагревател, някаква патентована конструкция от трийсетте години. Носеше обичайната си цяла престилка и вършеше работата си в мълчание, нарушавано само от някоя и друга дума, която промърморваше на себе си. Ейлийн запали свещите, сложи блюдата на масата и тътрейки краката си, излезе така безмълвно, както беше и влязла. Сервирахме си сами, при което трябваше да разнасяме блюдата около масата и да си ги подаваме взаимно. Предястието се състоеше от няколко зелени аспержи, покрити с бланширани листа от млад спанак. Основното ястие бе от броколи с масло и пресни картофи, сварени в подправена с лютива мента вода, които, както обясни д-р Селуин, растели в пясъчната почва на една от старите оранжерии и още към края на април достигали вече големината на орехи. За десерт имаше компот от ревен, подсилен със сметана и поръсен с тръстикова захар. Тъй че почти всичко на масата беше от запуснатата градина. Преди да приключим вечерята, Едуард заговори за Швейцария, може би защото смяташе, че това ще се окаже обща тема за мен и за д-р Селуин. И наистина след кратко колебание д-р Селуин започна да разказва за времето малко преди Първата световна война, което бе прекарал в Берн. През лятото на 1913-а, на двайсет и една години, той завършил основното си медицинско образование в Кеймбридж и незабавно заминал за Берн с намерение да продължи там подготовката си. Само че от това не излязло нищо, тъй като прекарвал времето си главно в бернския Оберланд, отдавайки се все повече на алпинизма. Обикалял със седмици из Майринген и Обераар, където се запознал с един по онова време шейсет и пет годишен планински водач на име Йоханес Негели, към когото още в началото силно се привързал. Заедно с Негели бил навсякъде, на Цингенщок, Шойхцернхорн и Розенхорн, на Лаутераархорн, Шрекхорн и Евигшнеехорн, и никога през живота си, нито преди, нито след това, не се бил чувствал така добре, както в компанията на този човек. Когато избухна войната, се върнах в Англия и бях мобилизиран, каза д-р Селуин, но едва сега, в ретроспектива, осъзнавам напълно, че нищо не ми е било по-мъчително от сбогуването с Йоханес Негели. Дори раздялата с Хеди, с която се запознах в Берн по Коледа и за която се ожених след войната, не ми причини такава болка, каквато раздялата с Негели, когото все още виждам как стои на гарата в Майринген и маха с ръка. Но може би само си въобразявам, каза с приглушен глас по-скоро на себе си д-р Селуин, понеже с годините Хеди ми ставаше все по-чужда, докато Негели, винаги когато се сетя за него, ми се струва по-близък, въпреки че след сбогуването ни в Майринген не го видях никога повече. Защото малко след мобилизацията Негели претърпял злополука на път от обераарската хижа към Обераар и оттогава изчезнал безследно. Предполага се, че е паднал в някой процеп на Аарския глетчер. Тази вест стигна до мен в едно от първите писма, които получих като униформен в казармата, и ме доведе до дълбока депресия, която едва не предизвика уволнението ми. Имах чувството, че съм погребан под сняг и лед.
Ала това, каза д-р Селуин след дълга пауза, са стари истории, а ние искахме всъщност, продължи той, обръщайки се към Едуард, да покажем на нашите гости снимките, които направихме при последното ни пътуване до Крит. Върнахме се в drawing room. Главните светеха в тъмното. Д-р Селуин дръпна шнура на един звънец, висящ вдясно от ръба на камината, и почти моментално, сякаш бе чакала отвън в коридора, в стаята влезе Ейлийн, бутайки количка с диапроектор отгоре. Големият позлатен бронзов часовник върху полицата над камината и майсенските фигурки, пастир, пастирка и облечен в пъстри дрехи мавър с изцъклени очи, бяха отместени настрани, а опънатият на дървена рамка екран, донесен също от Ейлийн, бе поставен пред огледалото. Зачу се тихото бръмчене на прожекционния апарат и невидимият обикновено прах в стаята заблестя игриво в светлинния лъч като прелюдия към появата на снимките. Пътуването до Крит е било през пролетта. Островният пейзаж се разстла пред нас, сякаш покрит с яркозелен воал. Няколко пъти видяхме Едуард с бинокъл и цилиндрична ботаническа кутия, а също и д-р Селуин с къси панталони, чанта през рамо и мрежичка за пеперуди. Една от снимките приличаше до най-малки подробности на фотография на Набоков, направена в планините над Гщаад, която няколко дни преди това бях изрязал от едно швейцарско списание.
На снимките, които ни показаха, както Едуард, така и д-р Селуин имаха направо младежко излъчване, което бе странно, тъй като по време на онова пътуване отпреди десет години те вече са наближавали седемдесетте. Усетих, че и двамата се развълнуваха от завръщането си в миналото. Или пък само така ми се бе сторило, защото нито Едуард, нито д-р Селуин желаеха или можеха да кажат нещо за тези снимки, за разлика от коментарите им за многобройните други кадри, показващи всевъзможни пълзящи и летящи представители на пролетната островна фауна, тъй че, докато те се поклащаха леко на екрана, в стаята цареше почти пълна тишина. На последния диапозитив, заснет от превала на един от северните проходи, пред нас се разстла платото на Ласити. Фотографията е била направена явно по пладне, понеже слънчевите лъчи биеха директно срещу зрителя. Високият повече от две хиляди метра връх Спати, издигащ се в южната част на платото, приличаше на мираж зад потока от светлина. Полетата с картофи и зеленчуци, градините с овощни дръвчета, групите от други дървета и необработената земя в широката долина бяха като зелено море, пунктирано от стотиците бели платна на вятърните помпи. И пред този кадър стояхме дълго в мълчание, толкова дълго дори, че накрая стъклото на диапозитива се пръсна и тъмна пукнатина проряза екрана. Гледката на платото на Ласити, която държахме до пръсване, се вряза дълбоко в съзнанието ми, ала въпреки това впоследствие постепенно я забравих. Възстанових я едва няколко години по-късно, когато в едно лондонско кино проследих разговора за съня между Каспар Хаузер и неговия учител Даумер в зеленчуковата градина на Даумеровата къща, при който Каспар, за радост на своя ментор, за пръв път прави разлика между сън и действителност, като започва разказа си с думите: Да, сънувах. Сънувах Кавказ. След което камерата очертава широка дъга от дясно на ляво и ни показва панорамата на едно напомнящо някак си на Индия плато, заобиколено от планински върхове, сред чиито шубраци и горички се издигат подобни на пагоди кули и храмове със странни триъгълни фасади – follies , които в заливащата ги пулсираща светлина отново ми напомниха за белите платна на вятърните помпи в Ласити, макар че в действителност никога не ги бях виждал.
В средата на май 1971 година се изнесохме от Прайърс Гейт, защото един следобед Клара най-спонтанно бе купила къща. Първоначално ни липсваше прекрасната гледка. Затова пък сега пред прозорците ни се поклащаха почти непрестанно, дори когато нямаше вятър, зелените и сиви ланцети на две върби. Дърветата бяха едва на петнайсетина метра от къщата ни и играта на листата изглеждаше толкова наблизо, че понякога, като гледахме навън, ни се струваше, че участваме в нея. Д-р Селуин ни посещаваше на доста редовни интервали във все още почти празната къща и ни носеше зеленчуци и подправки от своята градина – жълт и син боб, грижливо измити картофи, батати, артишок, зелен чесън, градински чай, керевиз и копър. При едно от тези посещения Клара бе отишла до града, двамата, д-р Селуин и аз, подхванахме дълъг разговор, който тръгна оттам, че д-р Селуин ме попита дали никога не изпитвам носталгия. Просто не знаех какво да му отговоря, докато след кратка пауза той ми призна – това, мисля, е точната дума, – че през последните години го измъчвала все по-силна носталгия. На моя въпрос накъде го тегли тя, ми разказа, че когато бил седемгодишен, семейството му се изселило от едно литовско село недалеч от Гродно. Било през късната есен на 1899-а, когато всички те, родителите му, сестрите му Гита и Рая и чичото Шани Фелдхендлер, се натоварили на каруцата на кочияша Арон Валд и заминали за Гродно. В продължение на десетилетия спомените за този изход били изчезнали от паметта му, но ето че напоследък, каза той, отново започнали да се завръщат, оставайки в съзнанието му. Все още виждам, каза, как началният учител в еврейското училище, което по онова време бях посещавал вече две години, полага ръка върху пътя на косата ми. Виждам опразнените стаи на нашата къща. Виждам се седнал най-отгоре на каруцата, виждам задницата на коня, обширната кафява земя, гъските с източени шии в калта на селските дворове и чакалнята на гарата в Гродно с поставената по средата и обградена с предпазна решетка печка; тя беше нажежена до червено и около нея се бяха разположили изселническите семейства. Виждам жиците на телеграфните стълбове, които се издигат и спускат пред прозорците на влака, виждам фасадите на къщите в Рига, кораба в пристанището и онзи тъмен ъгъл на палубата, където си създадохме известен уют, доколкото бе възможно в тази теснотия. Откритото море, дирята от пушека, сивата далечина, издигането и пропадането на кораба, страха и надеждата, които таяхме в душите си, всичко това, ми каза д-р Селуин, си спомням сега отново, сякаш е било вчера. След около седмица, много по-скоро, отколкото очаквахме, достигнахме нашата цел. Навлязохме в широкото устие на една река. Навсякъде се виждаха товарни кораби, големи и малки. Извън водата се простираше равна земя. Всички емигранти се бяха скупчили на палубата в очакване да видят как от стелещата се мъгла ще се покаже Статуята на свободата, тъй като всички бяхме с билети за Америкум, както се казваше при нас. Когато слязохме на сушата, никой от нас не се и съмняваше, че под краката ни е обетованата земя на Новия свят, на град Ню Йорк. В действителност обаче, както след известно време установихме с голямо съжаление – корабът отдавна вече бе вдигнал котва, – бяхме слезли в Лондон. Волю-неволю повечето от емигрантите се примириха със ситуацията, макар че някои, въпреки всички доказателства в полза на противното, дълго и упорито вярваха, че са в Америка. И така, аз израснах в Лондон, в едно приземно жилище в Уайтчапъл, на Голстън Стрийт. С донесените пари баща ми, който бе шлифовчик на оптични лещи, стана съдружник в един магазин за очила, собственост на наш сънародник от Гродно на име Тося Файгелис. Посещавах основно училище в Уайтчапъл, където научих английски като насън, за една нощ, така да се каже, защото от любов към моята чудно красива млада учителка Лиса Оуен поглъщах всяка дума от устните й, а на път към къщи, мислейки само за нея, повтарях всичко, което ни бе говорила през деня. Именно тази млада учителка, каза д-р Селуин, ме записа за приемния изпит в училище „Мърчънт Тейлър”, защото явно не се е съмнявала, че аз ще спечеля една от малкото стипендии, които се отпускаха ежегодно на ученици от семейства с по-ограничени финансови възможности. И аз наистина оправдах очакванията й; светлината в кухнята на двустайното жилище в Уайтчапъл, където седях до късна нощ, след като сестрите и родителите ми отдавна вече си бяха легнали, никога не угасваше, както често обичаше да повтаря чичо ми Шани. Учех и четях всичко, което попаднеше пред погледа ми, преодолявайки с растяща лекота и най-големите препятствия. Когато накрая завърших училище като един от най-добрите във випуска, имах усещането, че съм изминал огромен път. Бях достигнал върха на собственото си самочувствие и в един вид втора конфирмация промених личното си име от Херш на Хенри, а фамилното – от Северин на Селуин. Колкото и да е странно, още в началото на следването ми по медицина в Кеймбридж, до което отново достигнах благодарение на стипендия, установих, че моята ученолюбивост е започнала да отслабва, и то значително, макар резултатите от изпитите ми да бяха все така сред най-добрите в моя курс. От там нататък вече знаете как се развиха нещата, каза д-р Селуин. Онази година в Швейцария, войната, първата ми година като лекар в Индия и женитбата ми с Хеди, от която дълго криех истинския си произход. През двайсетте и трийсетте години живеехме на широка нога и вие видяхте останките от този стил на живот. Така бе прахосана голяма част от състоянието на Хеди. Аз имах наистина кабинет в града, работех и като хирург в болницата, но само с моите доходи никога не бихме могли да си позволим подобен живот. През летните месеци кръстосвахме Европа с кола. Освен тениса, каза д-р Селуин, голямата ми страст през онези години бяха колите. Те все още стоят в гаражите и междувременно може би отново имат някаква стойност. Ала никога не успях да преодолея вътрешната си съпротива и да продам каквото и да било, except perhaps, at one point, my soul. People have told me repeatedly that I haven’t the slightest sense of money . Бях дори толкова непредвидлив, каза той, че не се погрижих за старините си чрез вноски в някаква пенсионна каса. This is why I am now almost a pauper. Хеди, от друга страна, оползотвори много добре не съвсем нищожния остатък от имуществото си и днес трябва да е богата жена. Все още не ми е ясно какво точно ни отчужди взаимно, дали парите, разкритата в последна сметка тайна на моя произход или просто чезнещата любов. Годините на Втората световна война и последвалите десетилетия бяха смутно, лошо време за мен, за което дори и да исках, не бих могъл да разкажа нищо. Откакто през 1960 година трябваше да затворя кабинета и да се разделя с пациентите си, аз скъсах последните си връзки с така наречения реален свят. Оттогава моите почти единствени другари са растенията и животните. По някакъв начин се разбирам добре с тях, каза д-р Селуин със загадъчна усмивка, стана и на сбогуване – което беше крайно необичайно – ми подаде ръка.
След това гостуване посещенията на д-р Селуин при нас започнаха да стават все по-редки. За последен път го видяхме в деня, малко преди заминаването ни за ваканцията във Франция, когато донесе на Клара букет от бели рози, обвит със зеленина от орлови нокти. Няколко седмици по-късно, към края на лятото, той се самоуби с куршум от своята тежка ловна пушка. Както научихме при завръщането ни от Франция, д-р Селуин седнал на ръба на леглото си с пушката между краката, подпрял брадичка на дулото и тогава, за пръв път откакто навремето преди заминаването си за Индия бил купил тази пушка, произвел един смъртоносен изстрел. Не ми беше трудно, след като научихме за станалото, да преодолея първоначалния си шок. Впрочем все повече ми прави впечатление как някои неща се завръщат по един неочакван и непредвидим начин, често след твърде продължително отсъствие. В края на юли 1986 година бях за няколко дни в Швейцария. Сутринта на 23-ти заминах с влака от Цюрих за Лозана. Наближавайки Берн, влакът забави ход, докато минаваше по моста над Аар, а аз зареях поглед над града, към веригата от планини на Оберланд. Тъкмо в този момент, доколкото си спомням или пък може би само си въобразявам сега, за пръв път от дълго време се сетих отново за д-р Селуин. Четиресет и пет минути по-късно, точно когато възнамерявах да оставя набързо прелистения лозански вестник, който бях купил в Цюрих, за да не пропусна разгръщащата се и както винаги главозамайваща гледка към Женевското езеро, погледът ми падна върху една дописка, в която се съобщаваше, че останките от трупа на изчезналия през лятото на 1914 година бернски планински водач Йоханес Негели са били освободени от прегръдката на Обераарския глетчер – след седемдесет и две години.
И така, мъртвите, значи, се завръщат. Понякога след повече от седем десетилетия те се измъкват от ледовете и полягат в края на морената, купчинка излъскани кости и чифт подковани обуща.
Превод от немски Стоян Гяуров
В. Г. Зебалд, Емигрантите. Изд. „Колибри“
Императорът на сладоледа 