Имиграцията: морал и биополитика

В о л ф г а н г  Щ р е е к

Богатите страни с ниска раждаемост и поради това с намаляващо в перспектива трудоспособно население са в зависимост от масовата имиграция. Малко преди през септември 2015 правителството на Меркел да отвори в продължение на месеци германските граници, „Прогноз“ (швейцарска компания за икономически прогнози и консултации, една от най-старите в Европа – бел.пр.) обнародва студия, според която до 2040 Германия ще се нуждае от ежегодна нетна имиграция на половин милион души, само за да поддържа постоянно равнище на националната трудоспособна наличност. Година по-рано обстойно проучване на семейната политика на германската държава бе разкрило, че Берлин харчи годишно около 200 милиарда евро за различни семейни програми – далеч повече от други сравними държави, – без това да стопи поне приблизително дистанцията между равнището на раждаемостта и равнището на необходимото допълнително население.

Имиграционната политика засяга фундаментални морални въпроси, защото тя е същевременно и демографска политика. Това я прави инструмент на онова, което Фуко нарича „биополитика“ и поставя под генералното подозрение в расизъм. Който упражнява демографската политика като имиграционна политика, той превръща състава на националното население в предмет на политически решения, вместо да остави формирането му по „естествен“ начин. По този начин политиката неизбежно се оказва в близост до културната, етническа или расистка евгеника, като се има предвид, че най-късно през 1960-те медицинската евгеника като демографско-политически инструмент излезе от употреба.

Един от начините да се избегнат дебатите за нуждата от имиграция и различната икономическа стойност на различните имигрантски групи се свежда до това – както стана през 2015 в Германия – имиграцията, подобно на раждаемостта, да бъде представена като явление неподлежащо на политическо въздействие. В действителност обаче страните с ниска раждаемост, чийто икономически растеж зависи от имиграцията, не могат да си позволят да бездействат, така че опитите за деполитизиране на темата се оказват все по-неуспешни. Алтернативата би била въвеждането на закон за имиграцията. Как би могъл да изглежда той можем да си представим, ако вземем за пример имиграционния режим на САЩ.

Последният включва редица имиграционни категории според континенти, страни и образователен ценз. За да се избегне етническата дискриминация, никоя националност няма право на повече от 7 процента от издаваните ежегодно 850 000 визи. Освен членовете на семейства (преобладаващото мнозинство от имигрантите), квалифицираните работонаематели, бежанците (максимално 85 000 на година) и търсещите политическо убежище (около 24 000 на година), ежегодно се издават и 55 000 визи, чиито притежатели се определят с лотария. В лотарията има право да участва всеки, който притежава поне гимназиална диплома и не идва от страна, от която през последните пет години са имигрирали повече от 50 000 души. Подобен германски закон неизбежно би бил още по-сложен, защото ще трябва да бъде напасван не само към вътрешната политика, но и към рамката на ЕС.

Без значение какъв е правовият контекст, биополитическите съображения играят важна роля във всяка имиграционна политика. В книгата на Тило Сарацин „Германия се самоунищожава“ расистките и икономистичните мотиви се съчетават в един натуралистичен IQ-фетишизъм, подхранван от опасенията, че поради комбинацията от ниска интелигентност и висока раждаемост мюсюлманските имигранти може да свалят средния коефициент на интелигентност на местното население и по този начин да накърнят конкурентоспособността на германската икономика. (Същото не спира да повтаря и бременският демограф Гунар Хайнзон, който мечтае посредством имиграционната политика Германия да се превърне от убежище за неграмотни в „крепост на компетентността за можещи“). Отчасти това се дължало на широко разпространената сред турците практика на вътрешнородови бракове, която била причина и за ниския успех в училище. С цел „подобряване на социално-икономическата структура на раждаемостта“, Сарацин препоръчва агресивна семейна политика, включително и премия от 50 000 евро за многодетните жени с академична степен и първо дете преди 30-тия си рожден ден. В обратната посока, финансовият министър Шойбле заяви през юни 2016: „Вижте само третото поколение турци, и специално жените! Та това е огромен иновационен потенциал“!

При използването на имиграцията като средство за попълване на пазара на работната сила икономизмът и антирасизмът често вървят ръка за ръка, както се наблюдава например в реториката на англо-американските страни. Американските противници на рестриктивната имиграционна политика на президента Тръмп, включително съдилищата, смятат тази политика за незаконна, защото противоречи на интереса на САЩ от несекващ приток на „чуждестранен талант“. Така например в отворено писмо на 48 университетски ректори до Тръмп се казва: „Научното, икономическото и културното превъзходство на Америка зависи от несекващата ни способност да привличаме необикновените хора, които от много поколения насам пристигат в нашата страна, за да намерят тук свобода и по-добър живот“. Според (лявото!) списание New York Review of Books „дори Дик Чейни, архитектът на иракската война, се обяви решително против спирането на имиграцията“.

Преди всичко големите фирми от Силициевата долина държат да продължат да си набавят работна сила от целия свят; в противен случай те не биха могли да удържат глобалната си конкурентна хегемония и дължащия се на нея национален просперитет. Впрочем обстоятелството, че при набирането на „таланти“ водещите сектори на американската икономика не разчитат на абсолвентите на родните гимназии, би могло да обясни защо образователната система на САЩ е в такова жалко състояние. Да плащаш данъци у дома си, за да финансираш израстването на местни специалисти, докато в чужбина не само избягваш данъците, но можеш да намериш и способни кадри, наистина не си струва. По този начин характерното за САЩ съвместно съществуване между една от най-лошите училищни системи в развития свят и най-добрата университетска система в света би могло да се обясни с антирасистката „откритост“ на американския капитализъм, която вътре в страната функционира, разбира се, като биополитически подбор.

Линията, възприета от германското правителство през 2015, може да се тълкува като опит за хуманитарно освобождаване от моралните и политическите апории на имиграционната и биополитиката. Тази линия включваше четири взаимнобалансирани обосновки за отварянето на границите: че днешните граници и без туй не могат да бъдат плътно затворени; че затварянето им е недопустимо от морална и правна гледна точка; че бежанците са нужни за пазара на работната сила; и че „пъстротата“ на местното население е ценност сама по себе си. Общото между всички тези обосновки е, че изборът на необходимото допълнително население се предоставя на случайността, на самите имигранти или на международни организации и съдилища.

Само че както знаем много скоро всичко това се оказа нереалистично. Споразумението между Меркел и Ердоган показа, че и днес е напълно възможно границите да бъдат затворени; този курс намира сега успешно продължение в мерките за пресичане на либийско-италианското имиграционно трасе. Що се отнася до моралните и правните аргументи, то от тях остана само консервираната заради фракцията на „гостоприемните“ празна формула за неприемливата „горна граница“. Това, че приказките за морален дълг за неограничен прием на имигранти не трябваше да се разбират буквално, се потвърждава от факта, че днес Меркел, все едно, че нищо не е било, може да си позволи да обещава, че 2015 нямало да се повтори повече. Явно и на движението на „гостоприемните“ му стига един празник като онзи от 2015. Никой от онези, които преди две години искаха да бъдат приети всички, които търсят „по-добър живот“ в Германия, не иска сега да бъдат приети и всички онези, които случайно не бяха в Будапеща, или поне още 890 000, както през 2015 (което плюс приема на семейните членове би възлязло приблизително на препоръчаната от „Прогноз“ годишна имиграция от половин милион работонаематели).

В ретроспектива късното лято на 2015 прилича на един смайващ всеобщ ритуал на покаяние, една квазирелигиозна акция на самопречистване и облекчаване на гузната съвест заради хубавия живот, на който се радваме. Сякаш в колективното подсъзнание се бе врязала мисълта на Фуко, според която подсигуряването на собственото население причинява измирането на другите в смисъл, че не отменя смъртта им. След оргията от емоции в този гражданско-религиозен ритуал, при който, както обяснява Дюркем, е важно експресивното укрепване на общността, а не инструменталните резултати, сега естествено се завърнахме към – свободното от имигранти – ежедневие. От днешна гледна точка бихме могли да се запитаме, без да спрягаме фундаменталната критика на Фуко срещу модерната държавност, дали вместо да демонстрираме собственото си морално превъзходство, нямаше да е по-добре да обърнем внимание на последствията от европейските земеделски субсидии за житейските перспективи на африканските селяни, както и на пълното безумство на военните интервенции на нашите приятели в Ирак, Афганистан, Либия и т.н.

Междувременно икономическата логика за отварянето на границите също изгуби своята убедителност. Всяка неограничена имиграционна политика, с цел избягване на биополитическите неудобства, може да функционира като политика на трудовия пазар, само ако е налице оправдана надежда, че необходимата работна сила ще се намери някак си сред новопристигналите, а издръжката на „улова“ може да бъде оправдана на разумна в политически смисъл обществена цена. Изглежда, че тъкмо такива са били очакванията сред елитните кръгове. В средата на септември 2015 шефът на корпорацията „Даймлер“, Дитер Цече, заяви, че очаква от бежанците „следващото германско икономическо чудо“; една година по-късно бежанци бяха на редовна работа точно в три от 30-те водещи германски концерна: 50 в „Дойче Пост“ (като раздавачи) и четирима в другите два. Колко зле си пасват човечността и осигуряването на човешки капитал се видя и от оплакването по дипломатически път на Берлин, че в съответствие със споразумението Меркел-Ердоган Турция изпращала в Европа (разбирай Германия) само нискоквалифицирани и – по други, включително здравословни причини – трудно поддаващи се на интегриране сирийци; бежанците с университетско образование бивали оставяни в Турция. Турското правителство отвърна, че то съзнателно изпраща в Германия онези кандидати, които най-много се нуждаели от хуманитарна помощ.

В разгара на вълната на „гостоприемство“ неведнъж публично се спекулираше, че специално трасето през Балканите можело да функционира като един вид изпитателен полигон за физическата и психическа издръжливост и предприемчивостта на бежанците – една социалдарвинистка survival of the fittest теория на личностен подбор, която днес е много популярна сред работодателите. Социологът Щефан Лесених, например, обяви бежанеца за „социален идеал на активния, предприемчив субект“ – също както Цече месец преди това бе заявил, че онзи, който „оставя зад себе си целия си живот“, бил „високо мотивиран“, и „именно такива хора ни трябват на нас в „Мерцедес“, както и в цялата страна“. Паралелно с това германското правителство и църквите стилизираха бежанците като прокудени, успели да се спасят от преследвачите и от мизерията си едва на германската граница. Когато вълната от еуфория се отля, Федералната агенция по труда прогнозира, оптимистично както винаги, трудова заетост сред новодошлите от 50 процента след пет и 60 процента след шест години.

„Пъстротата“ като биополитическа цел също не може да оправдае безпрепятствената имиграция. Преди четири години градската управа на Кьолн предприе кампания за подобряване на имиджа на града и разлепи плакати, обещаващи, че „всеки начин на живот е добре дошъл в Кьолн“. Най-случайно по същото време течеше предизборен дебат около изявленията на членовете на Бундестага Юрген Тритин и Фолкер Бек за социалната търпимост на педофилията. Излезлият по този начин на повърхността, но останал разбира се незабелязан в „толерантния“ Кьолн проблем, а именно, че няма общество, в което „всеки начин на живот“ може да бъде еднакво „добре дошъл“, съществува и по отношение на „пъстротата“ на имигрантското общество. Иракският ветеринарен лекар с три деца и жена преподавателка по английски внася в страната една по-желателна пъстрота, отколкото мароканският джебчия или тунизийският продавач на наркотици. При отворени граници и неограничено равнодушие притокът на последните е цената за притока на първите. Няма общество, готово да плаща тази цена безкрайно.

Да не говорим, че прекаленият акцент върху „пъстротата“ може да създаде сред местните хора впечатлението, че не са ценени повече; спомнете си издигнатия в Берлин през 1990-те призив: „Скъпи чужденци, не ни оставяйте сами с германците“. Възникналото оттук чувство на заплаха може да овладее дори водещи специалисти по конституционно право; вижте дискусията, разгоряла се между някои членове на гилдията, по въпроса дали конституцията позволява на правителството чрез отваряне на границите да промени състава на населението в полза на пришълците и по този начин поне в перспектива да превърне така наричаните презрително от адвокатите на пъстротата „биогерманци“ („сини очи, руса коса“) в малцинство. Няма смисъл да се занимаваме с въпроса дали тук става дума за ксенофобен расизъм или за страх от ксенофилен расизъм на собствените сънародници; във всеки случай обаче правните теоретици на съзаклятнически спекулации просто надценяват биополитическата стратегия на германската имиграционна политика. И най-ангажираните застъпници за биогерманска демографска политика не знаят откъде ще се вземе младото попълнение, което по-късно ще трябва да плаща пенсиите им.

Превод от немски Стоян Гяуров

Wolfgang Streeck, Auf der Suche nach der Zusatzbevölkerung, Die Zeit (Nr. 39, 21 Sept. 2017)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s