Императорът на сладоледа

Появата на „Емигрантите“ от В. Г. Зебалд в превод на български е едно от литературните събития тази есен. Катя Атанасова от „Портал култура“ взе интервю от преводача на книгата Стоян Гяуров:

В. Г. Зебалд (1944-2001) е смятан за един от най-дискутираните немскоезични автори. Вие как бихте го представили на българските читатели и какво е мястото му сред вашите литературни предпочитания?

Стигнах до Зебалд преди десетина години с прочита на „Аустерлиц“, последния му роман. Бях много впечатлен, чудех се как може да откривам този толкова необичаен автор с такова закъснение. Оказа се, че не съм сам. Рецепцията на Зебалд в родната му Германия също бе закъсняла. Той се налага първо в Англия, където живее от 1966 г. и където към смъртта си през 2001 г. при автомобилна катастрофа се е превърнал вече в институция. Същото, мисля, не може да се каже за статута му в Германия и до днес. Показателно е, че когато преди шест години реших да преведа „Емигрантите“, първо трябваше да прочета книгата на английски, защото тя просто не се продаваше по германските книжарници и „Амазон“, и бе преиздадена едва година по-късно.
Причините трябва да се търсят както в емигрантството на Зебалд и неучастието му в немскоезичния – всъщност и във всеки друг – литературен живот, така и в неговото „отстранение“ от Германия и сънародниците му, на които не може да прости амнезията, в която, според него, били удавили нацисткото минало и Холокоста. Той смята паметта за акт на морална и обществена отговорност и я превръща в тема на своето творчество. „Зебалд е поетът на безутешността, неговата литература е реквием, мъртвите са неговите истински адресати“ – казва един германски критик, уловил най-точно (и кратко) същността на творчеството му.

Въпросът за паметта владее и четирите „кратки разказа“, от които се състои „Емигрантите“. Един от героите е записал в дневника си: „Споменът… често ми се струва някаква глупотевина. От него на човек му се замайва главата, сякаш не гледа назад през обърнатата призма на времето, а от голяма височина се взира надолу, към земята, от една от онези кули, чиито върхове се губят в небето“. Доколко Зебалд преобръща утвърдени представи за помненето, за забравата, за травмите от миналото?

Една идея преследва Зебалд през целия му живот и творчество, идеята, изразена най-ясно в „Аустерлиц“, че сме в състояние да имаме срещи и в миналото, и там да се срещаме с хора и да посещаваме места, стоящи извън актуалната хронология. Неговите герои – особено в „Емигрантите“ и „Аустерлиц“ – са заложници на миналото, оцелели, но без гаранция, че са се спасили от смъртта. В този смисъл може да се каже, че Зебалд преобръща общовалидните представи за минало и настояще, за хода на времето. Още като юноша той се възмущава от мълчанието на бащите относно нацистката диктатура и Холокоста, но по-късно критикува и мълчанието, с което германската литература и общество отминават съюзническите бомбардировки на германските градове към края на войната. Тоест, позицията му не е идеологическа, а чисто морална, общочовешка – дори антропологическа, бих добавил, както демонстрира в „Амброз Аделварт“, най-виртуозния, най-литературния от четирите разказа. Всеизвестно е, че човекът е човек, защото има памет. Ала същата тази памет, противно на паметника въздигнат й от Пруст, може и да срине човека, напомня Зебалд. Към края на живота си неговият герой, който съвсем млад, още преди Голямата война е емигрирал в Америка и води, поне външно, един съвсем доволен живот, се подлага на жестока електрошокова терапия с цел да изличи паметта си. Защо? Какво иска да забрави Аделварт? Какво му пречи да доживее спокойно старините си? Мълчание. Страданието на Аделварт е страданието на нашето съществуване извън обичайните координати на живота и историята, една космическа мъка, за която няма обяснение; има въпроси, иска да ни каже авторът, на които няма отговор. Зебалд сондира дъното на човешката душа, там, където логиката и езикът, нашите най-силни инструменти като хора, са безсилни.

В случая паметта прилича повече на бреме, отколкото на благодат. Дали литературата има специална роля като пазителка на спомените за миналото?

Това ми се струва несъмнено – дори, ако гледаме на литературата като елементарен носител на информация. В едно интервю Зебалд заявява, че безпаметните имат много по-голям шанс да живеят щастливо; едно състояние, което неговият герой Аделварт се стреми да постигне с екстремно насилие върху себе си. Само че безпаметството – изключвам патологията – е невъзможно: паметта винаги се завръща и моделира живота ни. „Без спомени, писането би било невъзможно“, подчертава Зебалд.

Как ще коментирате твърдението на Адам Филипс, че Зебалд е по-скоро нов вид историк, отколкото нов романист? Кое в прозата на Зебалд надхвърля чисто литературното и отива по-далеч, кое е уникалното в стила му?

Уникалното при Зебалд е онова, което се е отдало и на всеки друг голям писател – създаването на свой собствен формат и собствен език, при него подсилени с прословутите зебалдовски мътни, избелели фотографии. Книгите му са коктейл от всевъзможни писмени форми: мемоари, пътеписи, документи, репортажи, исторически фантасмагории, разсъждения върху природата, изкуството и архитектурата, и разбира се художествена измислица. Доколко автентични са историите, които разказва, фигурите, с които ни среща? (Единственият герой в „Емигрантите“, в чиято автентичност не може да има съмнение,  е Макс Фербер; неговият прототип е големият съвременен английски художник Франк Ауербах.) Доколко достоверни са снимките, факсимилетата на вестникарски статии и документи? Самият той не ни помага. „Аз не се смятам за писател“, казва Зебалд. „Аз съм като някой, който прави модел на Айфеловата кула от кибритени клечки – натрапчива работа, която те завладява и не те оставя на мира“.
Употребата на документални елементи е типичен похват на литературната модерност, само че при него те са интегрирани в един разказвачески стил – тих, старомоден, често маниерен, – който ни отпраща назад към 19 век. Тази контрастна специфика се проявява особено силно по отношение на темата за Холокоста; сякаш Зебалд се осмелява да подходи към нея само опрян на един език, който все още не е бил заразен от кошмара, за който разказва. Така се създава тази така завладяваща тоналност, едновременно псевдодистанцирана, деликатна, меланхолична, понякога направо морбидна.

И накрая преводът – трудното и лесното в работата по „Емигрантите“.

Проблемите започват още със заглавието, в оригинал Die Ausgewanderten, което означава буквално „изселилите се“. Само че причастие във възвратна форма очевидно не е подходящо за заглавие; „изселниците“ пък смущава с историческите наноси, със спомени за изселения и преселения, както и с етимологическото си ядро, в което се провижда „село“. Дълго обмислях варианта „изгнаниците“, но все пак реших, че не е съвсем точен, а и с неуместен в случая патетичен привкус. И така накрая се спрях на „емигрантите“ (заглавието, предпочетено от преводачите на повечето големи езици), един технически и журналистически термин, който описва съвсем неутрално фактическото положение на героите; компромисно решение, в което за съжаление се губи заложената от Зебалд още върху корицата маниерна до изкривяване стилистика, характерна за цялата книга.
Езикът, материалът, от който Зебалд тъче своята елегична проза, е като спомен от миналото на литературата, а и на Германия. Често се срещат архаични понятия, отговарящи на повествователното време, както и диалектни думи от родната му Бавария, които вероятно са се употребявали там преди Зебалд да я напусне завинаги на 22 години, но едва ли са все още в употреба. С тези думи се градят онези дълги изречения с променливо граматическо време (в „Аустерлиц“ едно се разпростира на няколко страници), които са главната особеност на стила му и най-голямото изпитание за преводача. Внимавах да запазя максимално структурата на Зебалдовото изречение, съзнавайки, че без нея преводът би бил равностоен на изневяра; каквато изневяра е извършил, например, английският преводач на „Емигрантите“, като е ампутирал дългата фраза на Зебалд, вероятно с идеята, че късите изречения отговарят по-добре на стегнатата англоезична практика.
Най-изнервящо беше разнищването на гъстата роднинска мрежа в „Амброз Аделварт“ и напасването й към така диференцираната нашенска родова номенклатура. Авторът пише Tante, аз превеждам „леля“, но след време проумявам, че тя всъщност е вуйна. Връщам се назад и поправям. Първо регистрирах Амброз като чичо, но след това се разбра, че той е вуйчо, дори правуйчо, и т.н.
Лесното? То идва от удоволствието да превеждаш един голям писател, от суетната надежда, че ще дадеш радост на толкова много хора. Недостатъците на моя превод са си мои лични. Но за достойнствата му, доколкото има такива, съществен принос има моята редакторка, Таня Джокова, която знаеше, че Том Ривър е град, а не река, че сестрата на майката е леля, а не вуйна, и не само това.

Илюстрация: Франк Ауербах