Императорът на сладоледа

Д м и т р и й  Ф у р м а н

В тази лекция ще се опитам да очертая логиката на процесите, развиващи се в постсъветското пространство. Всъщност това не е постсъветско, а постимперско пространство, защото е създадено от Руската империя, и всички елементи, запазили единството си в това пространство, са породени от общата история, от принадлежността на всички страни от ОНД[1] и балтийските републики към Руската империя и нейния приемник – СССР. Задачата е да се разбере логиката на протичащите там процеси на интеграция и дезинтеграция.

На второ място искам веднага да ви обърна внимание, че процесите, протичали в това пространство, са ярък пример за суетата на човешките усилия. Както ще се опитам да покажа по-нататък, в хода на цялата история на разпада на това пространство всички усилия, които са били насочени към неговото съхранение, са довеждали до разпад, а усилията, които са били насочени по-скоро към разрушаването му, са водили до неговото възстановяване и укрепване. Процесът, който в крайна сметка води до дезинтеграция на пространството, не зависи от човешките усилия и е почти невъзможно да бъде ускорен или забавен.

Това беше една малка обща прелюдия.

Руската империя е една от многото империи, съществували през XIX и началото на ХХ век. По своята организация тя рязко се отличава от западните колониални империи, а като структура се доближава по-скоро до такива континентални империи като австро-унгарската и особено турската. Каква е принципната разлика между колониалните и континенталните империи? В колониалните империи съществува ясно очертана граница между метрополията и колониите. Ясно е къде свършва метрополията и къде започват колониите. Тази граница е преди всичко пространствена: Франция – колонии, Англия – колонии. Но с тази пространствена граница са свързани културни и правови граници. Налице е ясно разделение между гражданите на метрополията и поданиците на империята.

При такава организация процесите, протичащи в метрополията, могат само в много далечна перспектива да засегнат колониите. Така например Франция става република, но запазва своята колониална империя: Френска република за себе си и империя за колонизираните народи. Известна аналогия може да се направи с едно друго общество, където съществуваше ясна граница. Белите по времето на апартейда в ЮАР можеха да живеят в една повече или по-малко демократична система, само защото имаше ясна граница между белите и черните – също както в южните щати на САЩ по време на робството.

В континенталните империи не съществува такава ясна граница и различието не е така явно. В Турция никога не е било ясно къде точно свършва Турция, етническа Турция. В Руската империя също не е било ясно къде свършва Русия. Не е било ясно териториално: единна държава, единен състав на поданиците. Не е било ясно културно: и до ден-днешен не е докрай изяснено къде минава границата между руси и белоруси, руски и донски казаци, руси и украинци, а на времето между руси и сибиряци. В една такава държава не може да има демократизация на метрополията при едновременно запазване на империята. Демократичният процес в такива държави обхваща цялата територия и довежда до разпад на империята.

Процеси на демократизация, поначало не толкова политически, колкото социални, протичат в Руската империя през целия XIX век. Те разтърсват Русия така, както процесите на демократизация и модернизация разтърсват всички империи през този период – преди всичко континенталните, но в последна сметка, с известно закъснение, и колониалните.
Тези социални процеси: урбанизация, разширяване на връзките, усилване на хоризонталната и вертикалната социална мобилност, разпространяване на грамотността и средствата за масова комуникация, отслабване на съсловното съзнание при съответно усилване на етническото съзнание стимулират процеси, които рушат империите. По същество това са процеси на формиране на нациите. В Руската империя този процес приема две форми.

Преди всичко, през XIX век този процес се проявява под формата на руския национализъм – славянофилството. Идеята на славянофилството е превръщането на това неопределено етническо пространство в империя на Романови. Един от министрите на Николай I казва дори, че не трябва да се говори за „руснаци“, а по-добре за „петровци“ или за „романовци“; в известен смисъл, идеята за съветския народ. Славянофилите искат превръщане на империята в руска държава.

Те искат по-конкретно: ограничаване на ролята на националните малцинства, която е огромна през XIX век, особено на немците; руска колонизация на окрайнините; прекратяване на онова ненормално състояние, от гледна точка на руското национално съзнание, при което центърът може да има по-малки граждански и юридически права от чуждоетничната периферия; унифициране на империята, тоест създаване на единна административна система. С една дума: целта е превръщането на Русийската империя в Руска империя.

Царската власт, която постепенно губи старата си традиционалистка легитимация, се поддава на националистическите идеи и започва да осъществява националистическа програма, програма за русификация. Колкото повече се задълбочава нейното осъществяване, толкова повече се усилва противодействието й от страна на националните движения сред другите народи в империята. Особено от времето на Александър II нататък, националната борба се интензифицира още повече; при това тя възниква там, където никой не я е очаквал.

Така например цялото внимание на руския национализъм в Литва е било приковано върху поляците, а в останалите балтийски земи – върху немците. За тях се мисли като за опасни врагове. В резултат неочаквано възниква национално движение сред латвийците и естонците, народи, за които никой дори не се е и замислял, и то се оказва значително по-сериозно и опасно за Русия, отколкото тънката елитна немска прослойка.
Процесите на национално формиране – както на руската, така и на други нации – постепенно разяждат империята. През същия период малко по малко започва да се разлага Турската империя. Австрийската империя става австро-унгарска докато и двата й компонента, австрийският и унгарският, биват постепенно обхванати от процес на разложение. В резултат от Първата световна война се стига до разпадането и на трите империи – руската, турската и австро-унгарската. Това става по сходни причини: имперският организъм е разтърсен от продължителния процес на национално формиране, към което се добавя военното поражение.

До този момент историята на Руската империя и историята на другите континентални империи следват паралелни пътища. След това развитието им протича по съвсем различен начин. Нито австро-унгарската, нито турската империя не успяват да възстановят единството на своите имперски владения, докато пространството на Руската империя бива възстановено.

Защо става така? Причината е, че носени от вълната на революцията, на власт в Русия идват болшевиките. Именно те са истинските възстановители на империята. Тук за пръв път попадаме на много силен пример за описания от мен по-горе парадокс за това как човешките усилия водят до съвсем различни резултати от онези, които хората са очаквали и искали.

Руският национализъм, естествено, не е желаел разрушаването на империята, а превръщането й в империя на руския народ. Но тъкмо той подрива империята. По време на гражданската война „белите“ издигат лозунга за единна и неделима Русия, тоест за възстановяване на имперското пространство. Само че по този начин те си създават врагове в лицето на всички национални движения, които възникват през този период на терена на империята.

Болшевиките съвсем искрено са против възстановяването на империята. В тяхното съзнание държавата, която създават, която си представят, не е приемник на бившата държава. Това е нещо принципно ново, което в последна сметка трябва да обхване целия свят. Това е една догматична, квазирелигиозна, страстна, интернационалистическа идеология. Именно благодарение на нея просъществува руското имперско пространство. Болшевишкият интернационализъм разоръжава всички национализми. Болшевиките са били искрено готови да приемат всички националистически програми, възникнали на територията на империята.

Но при едно условие, което навремето не е изглеждало особено важно на националистите. Сега обаче ние знаем, че то е било най-важното: господството на комунистическата партия на болшевиките. За някой си азербайджански националист, чиято ръководна мисъл е как да направи нация от една аморфна маса, как да създаде азербайджански език, как да даде на хората национално съзнание, в края на краищата не е толкова важно дали болшевиките ще постигнат всичко това под своите си лозунги, които освен това не са и толкова лоши. Тъй че именно страстният интернационализъм на болшевиките и страстното им нежелание да възродят империята им позволяват да я възродят. Докато искреното желание на белите да я възстановят им попречва да постигнат целта си. В самото название на новата държава липсва всякаква приемственост с Руската империя. Болшевиките не я наричат Руски съюз или Съюз на нациите на руската империя, а просто Съюз на съветските социалистически републики – с идеята, че рано или късно той ще прерасне в съюз на всички народи в света, където ще се извърши социалистическа революция.

В ситуацията на избор между бели и болшевики, за всички националисти в общи линии не е имало никакъв избор; ясно е, че програмата на болшевиките е била неизмеримо по-изгодна за тях. И така, под болшевишките лозунги се възстановява единството на имперското пространство, като извън него остават само онези части, населени от народи с отдавна сформирано самосъзнание: отиват си финландците, балтийските републики (които по-късно биват върнати обратно) и Полша.

Сред основанията за възстановяването на старата държава фигурира, естествено, идеята за пълно равноправие. Според болшевишката идеология тяхната държава може да бъде само федерация на равнопоставени народи, без никакви признаци на национално угнетяване. Само че федерация на равни народи, в която с еднакви права влиза такъв огромен народ като руския и такъв малък, като да кажем бурятите или дори грузинците – това е просто немислимо. Това е утопия и такава държава не може да просъществува.

Ясно е защо не може. Ако държавата е изградена на принципа на равноправието – тоест, всеки народ има, грубо казано, един глас, – то малките народи ще имат право на вето и ще могат да се разпореждат с невероятните ресурси на цялото федерално пространство. Ако този принцип бъде пренебрегнат, то тогава фактически възниква държава на един основен народ. Следователно създаването на реална федерация на равни народи се оказва практически невъзможно.

Впрочем създадената от болшевиките държава реално не е била никаква федерация. Равноправието на народите и федерализмът са били просто елементи на болшевишката идеология, при това с неподлежащо на оспорване догматично значение. Но именно догматичният, квазирелигиозен характер на тази идеология изключва всякаква доброволност и реален федерализъм, както въобще изключва и всякакви свободи. Идеологическите догми изискват федерализъм и равноправие; но квазирелигиозният характер на идеологията постановява абсолютна унитарност. В резултат възниква държава, в която догматически са закрепени принципите на равноправието и федерализма, но която на практика е по-унитарно и по-централизирано, по-твърдо управлявана от предходната Руска империя.

Още от самото начало тази държава е построена на пряко противоположни основания. Тяхното сдвояване е възможно само при господството на една догматична идеология, която не позволява да се забелязват противоречията и която допуска дълговременното съществуване на такава фикция. Всички разбират, че няма и не може да има никаква доброволност и равноправие, но се правят, че вярват в тях. Очевидно това е бил единственият начин, един своеобразен и странен начин, за възстановяване на целостта на имперското пространство.

Но през всичките тези години в специфичните съветски форми продължават онези процеси, които навремето са подривали Руската империя. Процесите на формиране на нови нации биват задържани, но не и спрени, и към края на съветския период става ясно, че държавният организъм е дълбоко прояден от тях, така че държавният разпад се извършва с минимални усилия, удивително лесно и просто. Вече споменах, че Руската империя бива разрушена от две посоки: откъм руския национализъм, който се стреми да я превърне в империя на руския народ, в национална държава, и откъм националните движения на другите народи, които се опитват да пресекат това развитие. От същите две посоки беше разрушена и съветската държава.

Първоначално, създадената от болшевиките държава не е замислена като приемник на империята. Но каква е тази унитарна, строго централизирана държава, възникнала на територията на бившата империя, чийто естествен център е Москва (и Санкт Петербург, но това не е важно), в която единственият възможен и естествен език за национално общуване е руският, начело на която стоят руснаци или както се казва днес руски говорещи представители на националните малцинства? Извън зависимостта от своята идеология, тази държава обективно представлява нов вариант на Руската империя.

Донякъде това намира отражение дори в нейната формална организация, която на практика може рязко да се отличава от реалната организация на държавния живот. Правовите конструкции може да бъдат най-различни, просто защото съветската държава не се основава на тях. Но даже при такова разминаване между действителността и правовите конструкции, възниква известна народностна йерархия. Съществува фикцията за равноправие между огромната Русия и малката Грузия, но дори в чисто теоретически план е невъзможно да се говори за равноправие между Русия и, да кажем, Бурятия.

В рамките дори на формалното устройство на съветската държава съществуват големи различия между Русия и останалите републики. Русия нямаше своя Академия на науките, нямаше свой ЦК. Защо? Защото бе ясно, че общосъюзният ЦК, общосъюзната Академия, изобщо всички общосъюзни институти са по същество руски. Учредяването на втори такива, специфично руски, би означавало възникването на два реални центъра на власт, което щеше да доведе до крах на държавата.

Постепенно, впрочем доста бързо, доминиращото положение на Русия в тази държава става очевидно и преминава от действителността в идеологията. Есхатологическите очаквания за световна революция остават в миналото. При Сталин се извършва важна идеологическа трансформация с огромно значение.

Първоначално СССР е смятан за първия плацдарм, завоюван от световната революция, а смисълът от съществуването на СССР се вижда в по-нататъшното разпространение на тази революция. Но ето че от един момент нататък Сталин заговорва за възможна победа на социализма в една отделна страна, тоест в СССР. Ако е възможен социализъм, ако е възможно постигане на утопията в една отделна страна, то тази страна се превръща във висша ценност, вследствие от което цялото световно комунистическо движение трябва да се върти около тази страна.

Така постепенно предаността на болшевиките към световната революция се трансформира в преданост към държавата, първата в света социалистическа държава. И това развитие се ускорява толкова повече, колкото повече отслабват есхатологическите очаквания. В СССР през 20-те, 30-те години става приблизително същото, което става след възтържествуването на християнството. Интензивното очакване на второто пришествие на Христос и хилядагодишното Божие царство не могат да бъдат отменени – те са непоклатима догма, но пришествието може да бъде отложено за по-късно, за някой бъдещ ден, Бог знае кога. Същото става със световната революция и окончателната победа на социализма – те се отлагат за някой бъдещ ден.

В хода на тази трансформация държавата все повече бива осъзнавана не като зародиш на нова хилиастична световна общност, а като приемник на бившата империя. Докато Ленин, страстен интернационалист, много страстен противник на руския шовинизъм, дори донякъде русофоб (известна е неговата фраза, съхранена в мемоарите на Горки: „Умният руснак или е евреин, или пък е с примес от еврейска кръв“), то Сталин, от една страна си остава марксист, но от друга е вече класически руски авторитарен владетел, примерен ученик на Иван Грозни и Петър Велики.

Възникналата при Сталин поразителна комбинация от имперски и марксистки символи, усетът за приемственост със старата Руска империя намират идеално отражение в два стиха от съветския химн, потресаващи със своята противоречивост и безумие на мисълта: „Союз нерушимый республик свободных // Сплотила навеки Великая Русь”. Тоест, републиките са свободни, но съюзът им е вечен и ненарушим, така както ги е сплотила една от тях – Великата Рус.

Белите, нека припомня, искат да спасят единна Русия, но не сполучват. Изведнъж през 30-те някои от тях започват да проумяват, че антинационалните сили, тези болшевишки комисари, мнозина от които са представители на някогашните национални малцинства, на практика най-неочаквано са възстановили империята, че всичко се връща по местата си. През тези години много бели емигранти и неемигранти започват да си мислят: Боже мой, нищо чак толкова страшно не е станало, смутното време отмина, ние отново живеем в тази страна и тя е нашата страна. И обратно. Мнозина ултраинтернационалисти, активно участвали в изграждането на съветската власт, се оказват в капан. Това не е тяхната държава, те роптаят и в последна сметка много от тях свършват в лагерите, където загиват.

Войната с фашистка Германия – това вече не е революционна, не е дори идеологическа война, а преди всичко Отечествена война. Вследствие на войната Сталин фактически възстановява територията на Руската империя: връща Прибалтика, а след победата над Хитлер руската държава в новата си форма достига немислимо преди величие. В историята практически не е имало подобна държава, когато един център управлява територия от Меконг до Елба – повече от владенията на Чингис хан.

Особено интересно е, че новото осмисляне на СССР като продължение на Руската империя действа донякъде като ограничител на руската експанзия. Един на пръв поглед може би странен факт: в съзнанието на Сталин границите на старата Руска империя са означавали много. И той практически не се решава да ги престъпи. Ленин и изобщо старите болшевики изобщо не биха имали никакви скрупули в това отношение, но те просто не са имали шанс. Не може да има никакво съмнение, че ако например беше победила унгарската революция, Унгария щеше да влезе в състава на СССР. Сталин възражда старите граници на Руската империя, но не присъединява дори Полша: той създава система от васални държави, подчинени на Москва, но те все пак не влизат в СССР. Тук явно е било налице разбиране, че включването на тези държави, на големи нации със силно самосъзнание би разрушило единната държавна структура. Защото все пак: Русия преди всичко.

Империята приема формата на три концентрични кръга. Вътрешният, най-малкият кръг – това е Руската федерация и малките народи, включени в нея. Вторият кръг – това са равноправните на теория републики, влизащи в СССР. Третият, най-големият кръг – са васалните държави, които на теория са независими и които са свързани с Москва уж само по линия на партийни връзки и междудържавни споразумения.

Епохата на Сталин – това е епоха на крайно напрежение между двата фундаментални компонента на съветската държава: марксисткия и руско-националистическия. Тоест, Сталин е и класик на марксизма, нов Ленин, и нов Иван Грозни. Такова интензивно съчетание между толкова противоречиви компоненти е възможно, разбира се, само в условията на много силен терор и в условията на много големи победи, които един вид легитимират тази ситуация. Щом сме победили Германия, щом сме разпространили влиянието си чак до Китай, Виетнам и къде ли не още – значи, това е истина, значи така трябва да бъде.

След разобличаването на култа към личността, интензивността на тези два компонента отслабва, новите управници не са вече класици на марксизма, нито пък са преродени Иван Грозни/Петър Велики. Ала страстният интернационализъм на ранния болшевизъм е вече невъзстановим. И започналият още при Сталин, а след това задълбочил се процес на разпад на външната съветска империя усилва национално-руския компонент във възприемането на съветската държава.

Територията на социалистическия лагер, възникнала по времето на Сталин, е твърде голяма, за да бъде контролирана от един център. Още при Сталин се появяват първите пукнатини: отпада Югославия. А след смъртта му отпадат Китай, Албания, Северна Корея и се усилват тенденциите към самостоятелност както под формата на национални, антикомунистически движения, така и под формата на стремеж към самостоятелност на самите комунистически върхушки.

Процесът на разширяване на империята се сменя постепенно от процес на свиването й. Той камуфлира донякъде появата на нови съюзници и сателити през 60-те години вследствие на разпадането на колониалните империи, но идеята за победа на социализма в целия свят и есхатологическият компонент в осмислянето на СССР практически изчезват.

Започналият при Сталин процес на имперско преосмисляне на външната политика фактически приключва при Брежнев. СССР се превръща просто в една велика държава, която заедно с други държави води безкрайна борба за влияние, също така безконечна и в общи линии безсмислена, както борбата на империалистическите страни в началото на ХХ век; вечна борба без логичен край и идейна перспектива.

Постепенният упадък на марксистко-ленинската идеология и известно отслабване на идеологическия контрол стават причина за ново възраждане на руския национализъм като относително самостоятелно, донякъде опозиционно движение. Тоест, развиват се процеси, аналогични на онези през ХIX век; сходно е и отношението на властта към появата на руския национализъм. Както Николай I се е страхувал и не е обичал славянофилите, защото е разбирал, че техните идеи и доктрини, при цялата им формална лоялност, всъщност подкопават империята, така и съветската власт се бои донякъде от руския национализъм. Но въпреки това, както губещата традиционната си легитимация царска власт започва да търси някаква нова идеологическа опора и я намира в национализма, точно така става и с губещата комунистическите си идеологически основания съветска власт.

Продължаващата с по-голяма интензивност, отколкото по царско време русификация постига колосални успехи. За това този път съдейства изчезването на конфесионалните бариери. В царската епоха да станеш руснак е било възможно, само ако приемеш православието, което е било доста трудно. В наше време това не е необходимо. Важен фактор е и модернизацията на обществото: практически всеобщата руска грамотност, мобилността, потребността от език за междунационално общуване.

Възниква идеята за сливане на нациите, което на практика означава сливане на руска културна основа, разширяване на пространството на руския език и изобщо на руската нация. И към края на съветската епоха тази цел не изглежда вече толкова далечна; действително, процесът на русификация стига много далече. Но както по време на империята успехите на русификацията не могат да компенсират отслабването на традиционната лоялност към самодържавието, така и широкото разпространение на русификацията в СССР не можа да компенсира упадъка на държавната идеология. Още повече, че редица структурни елементи, иманентни на съветската държава, ограничаваха възможността за русификация, и обратно – стимулираха пряко противоположния процес на превръщане на периферни етноси в съвременни нации, за които обвивката на ставащата все по-руска съюзна държава ставаше все по-тясна.

Комунистическият интернационализъм бе закрепен догматично, което налагаше определени ограничения на възможността за превръщане на съветската държава в национална руска държава. Федерализмът бе фиктивен и не можеше да не бъде фиктивен, но същевременно той беше догма, един от сакралните елементи на комунистическата идеология.

В републиките се водеше работа с „националните“ кадри. Същата работа се води навремето и в империята, но не по отношение на развитите народи с установено самосъзнание и национален елит, като поляците например, а по отношение на по-изостаналите народи; по същия начин действат англичаните и французите в своите колониални владения, където те формират слой от европейски образовани, но принадлежащи към съответния етнос хора, без които е невъзможно управлението на колониите; впрочем именно от този слой идват по-нататък водачите на всички антиколониални движения и борби. С една дума, процесът на превръщане на колониалните народи в нови нации в огромна степен е дело на самите колониални владетели. Англичаните, например, са онези, които създават индийските езици: те ги фиксират, те създават граматиката им, те определят границите помежду им и т.н.

В съветска Русия продължават същите онези процеси, които са протичали в Руската империя, само че с по-голяма интензивност и с по-голям размах. Изучават се и се кодифицират отделните национални езици, създават се речници и учебници. Бързо бива достигнато равнище на всеобща грамотност, изучава се фолклорът и се записват народните епоси. В републиките се развива социалистическа по съдържание, но все пак национална по форма литература, а също така театър, живопис, съвременна музика, култивира се националното самосъзнание (макар и в донякъде нащърбени форми – никъде не бива да се говори за руските завоевания). Държавата стимулира създаването на национална интелигенция, национална бюрокрация, без които управлението е невъзможно. Освен това усилията за ускоряване на модернизацията на изостаналите народи поражда система от привилегии за тях при приема в университетите, в партията и т.н.; система на известна дискриминация на руснаците в замяна на признаването им за по-големи братя, която се запазва почти до края на съветската епоха.

Центърът снабдява републиките с атрибути на пълноценни социалистически нации и държави. Всяка република трябва да има свой ЦК, Върховен съвет, Министерски съвет, Академия на науките, творчески съюзи, театри, филхармонии, паметници на своите велики сънародници, които са признати за идеологически приемливи. Ако при Ленин, въпреки страстния интернационализъм на болшевиките, периферните републики се управляват все пак не от местни хора, а от пратеници на Москва, то в сталинистката епоха управлението на републиките преминава в ръцете на местните национални елити. Установяват се граници между републиките, каквито изобщо не е имало в империята. Съветската власт създава тези граници, но те са мобилни и могат да бъдат променяни. Впрочем успоредно с всеобщото закостеняване на съветската държава, закостеняват и границите, очертани по начало доста произволно. Така че промяната на статута на една република или присъединяването на област от една република към друга, което се прави съвсем лесно при Сталин и все още е възможно при Хрушчов – прословутият Крим, – става след това абсолютно невъзможно: границите между републиките придобиват държавна неприкосновеност.

Особено интересна е една друга характерна подробност на съветската държава – паспорта, в който националната принадлежност е определена според родителите. Ако не съществуваше паспортната уредба, процесът на русификация щеше да се облекчи неимоверно много. Огромни маси от хора – половин Украйна! – говореха руски. Ако не беше паспортът, националното им самосъзнание щеше постепенно да се заличи или поне да отслабне, малко ли е, ако фамилията ти свършва на „-нко“. Но паспортът не позволяваше това до самия край – там е фиксирано, че ти си украинец, евреин или казах, и точка.

Докато комунистическата идеология беше силна и държавата се управляваше не от конституционните органи, а от твърдата дисциплина на партийния апарат, федерализмът си оставаше камуфлаж, фикция. Ала постепенният упадък на комунистическата идеология доведе дотам, че както във външния периметър на СССР, в страните с народна демокрация, контролът на Москва започна да отслабва и фиктивната независимост на тези страни стана по-реална, така и вътре в СССР съветският федерализъм също започна да придобива своеобразна реалност. Към края на съществуването си СССР, естествено, не беше онази федерация, провъзгласена от конституцията, каквато изобщо не можеше да съществува на практика. Но той не беше вече и онази унитарна държава, каквато трябваше да бъде на основание на постепенно превръщащите се във фикция партийна дисциплина и партиен устав.

Републиканските елити непрестанно изразяваха предаността си към идеалите на комунизма, към по-големия руски брат; Шеварднадзе повтаряше, че за Грузия слънцето изгрява от север. Удовлетворена от подобни изявления и стремяща се единствено към стабилност, Москва гледаше да не се намесва във вътрешните работи на републиките. Фактически националните републики се бяха превърнали във васални царства, управлявани от местните елити – несменяемите рашидовци, кунаевци, алиевци и тем подобни.

Показателни са събитията от декември 1986 в Алма-Ата. Горбачов изпрати там руски емисар и последва въстание. Явно процесите, които поначало се развиваха постепенно, бавно и незабележимо, бяха достигнали такова равнище, че комунистическото казахстанско ръководство бе започнало да се изживява като национално ръководство. Опитът на Горбачов да го свали от власт предизвика въстание. Това беше много важен момент, моментът на истината.

И още един интересен и важен момент. Реалните, неформални механизми на обществения живот започнаха все повече да се определят не от нормите на комунистическата идеология, а от нормите на националната култура. На този фон все по-отчетливо изпъкваха националните различия. Формално общественият живот в Естония се подчиняваше на същите закони както и животът в Туркмения. Действителността обаче беше съвсем различна, и така вътре в СССР започнаха да се формират съвършено различни общества. Фактът, че след разпадането на СССР те поеха по напълно различни пътища и много бързо достигнаха възможния предел в своето политическо развитие, показва, че всичко това е било вече заложено в тях.

Към края на съветския период обръчът на комунистическата идеология се разхлаби максимално, а готовността на неруските нации в СССР за самостоятелно държавно съществуване бе многократно по-голяма, отколкото при разпада на Руската империя. Националните държави се излюпиха от съветското яйце като напълно оформени национално-държавни организми. Затова съветският разпад се осъществи значително по-безболезнено, отколкото имперският разпад през 1917.

Впрочем когато казваме, че СССР бе съзрял за разпад, трябва да различаваме обективната подготвеност от субективната готовност за това на обществото. По мое мнение, особеността на разпадането на СССР се състоеше в съчетанието от много висока обективна подготвеност – лекотата на разпада показва, че СССР бе съзрял за това – и много ниска субективна готовност. Така както един много болен човек може да не съзнава болестта си, така и СССР беше на границата на смъртта, но съветското общество не знаеше това.

Тази особеност е следствие от самата природа на съветското общество. Тоталитарното общество – и неговото ръководство, и масата от населението – по определение не може да познава себе си, защото не притежава инструменти за самопознание, неговата болест и слабост са строго забранени от него самото. Затова опитът за реформирането му, предприет от Горбачов, беше опит за лечение на един организъм, чиято анатомия и физиология бяха абсолютно непознати; не само на Горбачов, а изобщо на никого – нито на нас, нито на американците.

При това положение, естествено, реформаторските действия доведоха до непредвидени резултати. Най-важният от тях беше бързото разрушаване на съветската държава, която, както стана ясно в хода на перестройката, бе удържана само от обръча на КПСС и се разпадна в момента, в който този обръч бе махнат.

Разпадът не беше подготвен и в условията на СССР не можеше да бъде подготвен, да кажем, от някаква продължителна антиимперска или сепаратистка кампания, както например борбата за независимост на Индия, която се води в продължение на десетилетия. Той бе подготвен от процеси, които протичаха под повърхността на обществения живот, чието значение оставаше абсолютно незабелязано. Затова сривът се осъществи с удивителна скорост, но практически неосъзнато.

До какво доведе либерализацията на Горбачов? Тя разбуни националистическите движения, като сепаратизма в Прибалтика, например, и предизвика редица национални конфликти. Сами по себе си тези движения не представляваха смъртна опасност за държавата и можеха да бъдат сравнително лесно подавени със сила. Ала това би означавало край на Горбачовата либерализация и следователно бе неприемливо за центъра.

Междувременно републиканските номенклатурни елити сами започнаха да клонят към сепаратизъм. Те много бързо разбраха, че разполагат с механизми, позволяващи им да контролират своите страни; че независимостта и отказът от комунистическата идеология, в която практически никой от тях не вярваше, ще означават не само освобождаване от контрола на Москва и неутрализиране на заплахата от страна на собствените им националисти, чиито лозунги те присвоиха, но и рязко покачване на собственото им социално положение. Запазването на властта на възникналите във вътрешността на съветската държава национални елити налагаше разрушаването на тази държава.

СССР рухна не само вследствие на процесите, протичащи в националните републики, но и на процесите, протичащи в руското общество. Тук Горбачов се сблъска с демократичното антикомунистическо движение на Елцин, което съумя да овладее ръководството на Конгреса на руските депутати, а сетне се сдоби с победа на своя лидер на президентските избори в Русия. На следващия етап конфликтът между руската демократична опозиция и Горбачов прие формата на конфликт между руските и съюзните органи на властта.

Идеологията на руското демократично движение беше много аморфна и съчетаваше най-различни елементи. В нея имаше реален антиимперски компонент. Но в нея бе налице и друг компонент, без който, навярно, победата би била невъзможна. Това беше руско-националистическият компонент. Една от главните пропагандни линии на Елцин и демократите бе твърдението, че Русия била експлоатирана от съюзните републики, че била в непълноправно положение (например, няма свой ЦК).

Доколко това беше искрено и доколко демагогия е трудно да се каже. Но от политическа гледна точка тези лозунги бяха много изгодни. По този начин демократичното движение се солидаризира с противниците на Горбачовия либерализъм от противоположния имперски, руски шовинистичен лагер, фактически създавайки с тях единен антигорбачовски фронт.

И тук отново попадаме на капаните, които историята поставя на идеологическите движения. За пореден път руският национализъм се оказа в капан. Както и при империята, руският национализъм поначало не се стремеше към разпад на империята, а в наше време – към разпад на СССР. Той искаше превръщането на СССР в държава с ясни преимущества за руснаците, в национално-руска държава; руският народ е старшият, главният народ и трябва да усеща своето старшинство.

Но именно издигането на такива лозунги доведе до разрушаването на тази държава, само в рамките на която Русия би могла да бъде велика държава. Показателно е, че първият, който даде гласност на мисълта за евентуално излизане на Русия от състава на СССР, бе не някой демократ-западник, а руският националистки писател Валентин Распутин. Капанът на историята е безпощаден: именно борбата на руските националисти за величие на Русия доведе до срива на съветската държава.

Ако горбачовският център се беше сблъскал само със сепаратизма на националните републики, той все още можеше да се справи с това предизвикателство. Ако проблемът беше сепаратизмът и неголямото, чисто демократическо движение в Русия, той също щеше да се справи. Но той беше безсилен пред лицето на едно мощно движение, съчетаващо както демократични лозунги, така и идеите на национализма. Горбачов не можеше да се справи с руския сепаратизъм. Създаването на руско президентство и избирането на Елцин за президент на Русия бе преломният момент в процеса на разпадане на съюзната държава.

Разпадът протече много бързо в резултат от действията на най-различни сили, като само малцина от тях, при това не най-важните и най-влиятелните, се стремяха съзнателно към този край. Дори Елцин и най-близките му съратници, които се бореха упорито против съюзния център и призоваваха на референдума да се гласува против СССР, нямаха ясна представа за бъдещето на съюза. За тях борбата против съюзното ръководство не беше идейна борба срещу империята, а борба за власт, в която бе допустимо използването на най-различни лозунги и съюзници. Едва когато след августовския пуч срещу Горбачов стана ясно, че центърът е крайно отслабен и не представлява заплаха повече, а неруските републики са готови да се отделят, едва тогава у Елцин и неговите хора се породи идеята, че могат да овладеят съюзната власт.

Периодът между августовския пуч и Беловежските споразумения[2] е изключително интересен и сигурно ще се изучава много задълбочено и в бъдеще. Елцин започна да заплашва съюзните републики с териториално прекрояване и фактически с война, ако напуснат съюза. Тоест, дотогава Елцин и неговата група се бореха против съюза, а сега изведнъж започна нов, доста кратък период, когато те решиха, че искат да запазят съюза – но с Елцин на мястото на Горбачов, на съюзния център.

Идеята за Беловежските споразумения, с които бе сложен краят на съществуването на СССР, възниква у руските лидери в последния момент. Може да се каже, че тези споразумения буквално се стовариха върху главата на неподготвения за тях народ. Съчетанието от обективна готовност и бързина на разпада със субективна неподготвеност за него, тази неочакваност – това е специфичната черта на гибелта на тоталитарната съветска империя.

Държавата е защитена с ракети от всякаква външна заплаха, а чрез КГБ е защитена вътрешно от всякакъв опит за революция и сепаратизъм. Тя рухна не в резултат на военно поражение, не в резултат на продължителна народна борба за освобождение, но не и в резултат на съзнателен отказ от империята на главната имперска нация. Краят настъпи толкова лесно и бързо, че населението, преди всичко руското, просто не можеше да повярва, че това е факт; че държавата, градена и просъществувала в продължение на векове, не съществува повече. Актът на разпускане на СССР беше толкова несериозен, изглеждаше толкова анекдотичен – трима души[3] се събират някъде в Беловежската пуща, изпиват литър и половина и взимат някакво решение, – че беше трудно да се осъзнае действителното значение на това събитие.

Това до голяма степен предопредели спецификата на руския постимперски синдром и отношенията, които възникнаха на територията на постсъветското и постимперско пространство, изкристализирали – с изключение на балтийските републики – във формата на ОНД. Общността на независимите държави е последната, трета, най-разлятата и аморфна форма на съществуване на това пространство. И доколкото продължава да съществува, то възпроизвежда същата логика и същите процеси, които са иманентни за него.

Какви са тези процеси? ОНД е също така невъзможна като единство на равноправни държави, както такова равноправие бе невъзможно по времето на СССР. По своята конфигурация това пространство може да бъде само рускоцентрично. Борбата за неговата интеграция – това е борба за възстановяване на рускоцентричното пространство, за създаване на трета форма на практически същата държава.

Същевременно продължават процесите на разложение на това пространство. Първоначално, в началото на XIX век, се появяват в зачатък нови идеи – например, идеята за украинците – и се зараждат нации, които нямат нито граници, нито държавни структури. Първият разпад се превръща в хаос.

После, в хода на съветската история, фактически се формират повече или по-малко жизнеспособни, макар и много слаби национални държави. Същият този процес продължава и в рамките на ОНД. Държавите, които възникнаха през 1991, бяха много слаби, въпреки че бяха несравнимо по-силни от онези национални образувания, които се появиха след 1917. Днес вече те са достатъчно жизнеспособни, нормални държави, които привикнаха със своята независимост. На практика последният общ знаменател, на който се дължи сега единството на това пространство, е природата на политическите режими.

В общи линии всички режими в страните от ОНД (с изключение на Молдова[4]) са еднотипни. Това са режими на имитационна демокрация, които използват демократическа форма с авторитарно съдържание. Затова тежнението им на Запад, стремежът да се измъкнат от това пространство има ясно очертан предел. Кучма, например, много иска да бъде на Запад, да бъде член на западното общество. Същевременно обаче иска да поддържа вътре в Украйна онази структура, която е просто несъвместима със западните норми. Същото може да се каже и за Ислам Каримов , който проявява огромен ентусиазъм в желанието си да бъде съюзник на САЩ, ала изобщо не смята да се разделя с властта си.

Така че просъществуването на тези режими фактически е последната възможна връзка помежду им. Всеки опит за измъкване опира до самата природа, до самия характер на политическия строй. Това циментира единството на ОНД, но в последна сметка прави неизбежна и дезинтеграцията на общността. По своята природа тези режими не са дълговечни, те не могат да просъществуват безкрайно. Победата на опозицията в една или друга форма е неизбежна. Но тъй като Русия е лидерът на този, така да се каже, свещен съюз, съхраняващ тези режими, опозицията логично става антируска. Следователно всяка промяна в ОНД има антируски характер. И относителното единство на това пространство, което съществуваше в средата на 90-те, от началото на 2000-те започва отново да се руши.

Опитах се пределно сбито да опиша един много продължителен процес; процес, който започва през XIX век със зараждането на съвременните нации и който всъщност все още не е приключил докрай. Реалният процес на разложение на имперското пространство продължава даже не сто години, а значително по-дълго и явно ще достигне своя край едва по време на следващото поколение.

[1] Общност на независимите държави (от 1991) е регионална организация за сътрудничество между държавите, възникнали след разпадането на СССР.

[2] Споразуменията, подписани на 8.12.1991 в правителствената резиденция Вискули в Беловежската гора, Белорус, с които се обявява краят на СССР и създаването на ОНД.

[3] Руският президент Борис Елцин, украинският президент Леонид Кравчук и белоруският министър-председател Станислав Шушкевич са тримата участници в историческата беловежска конференция.

[4] Фурман изключва Молдова, защото смята, че там, по собствените му думи, „се извършва редовна правова и демократична смяна на властта“.

 

Превод от руски Стоян Гяуров

Дмитрий Фурман, От Российской империи до распада СНГ (2005).

Д м и т р и й Ф у р м а н (1943-2011) – руски историк, социолог на религията и политолог; автор на важни изследвания върху историята на световните религии и виден специалист по развитието на политическите системи в страните от ОНД.