„Те ти искат душата“

Американският културолог Марк Лила е сред най-острите критици на актуалните леви движения. В интервю с германския седмичник „Ди Цайт“ той обяснява защо според него идентичностната политика води в задънена улица.

Професор Лила, особено след изборната победа на Тръмп, срещу левите сили в Америка и Европа се отправя тежкото обвинение, че се били фокусирали изключително върху представянето на отделните идентичности, тоест, че се борят само за „джендър клозети“ и други подобни, забравяйки традиционните леви идеи като солидарност и преразпределение. Всичко това се дискутира под лозунга за идентичностна политика. Вашата излязла наскоро книга „Бившият и бъдещ либерал – след политиката на идентичността“ (The Once and Future Liberal: After Identity Politics) представлява генерално разчистване на сметките с това течение, но съдържа и исторически анализ. Корените на identity politics могат да бъдат проследени до САЩ през 1960-те. Какво се случи през онези години?

Това е един важен преломен момент, когато белите американци започнаха да се изнасят в предградията. По този начин се разпаднаха традиционни връзки, а в същото време хората станаха по-състоятелни и по-индивидуалистки настроени. От този нов свят на предградията се пръкна, от една страна, свързаната с Рейгън неолиберална идеология, тоест икономическият индивидуализъм, а от друга – един силен културен индивидуализъм.

Предшественик на идентичностната политика?

Хората искаха да могат сами да дефинират своята идентичност. Жените, например, искаха да се освободят от традиционните семейни модели. Изведнъж всички се юрнаха в търсене на смисъла. И когато това търсене бе обвързано с политически въпроси, се роди идентичностната политика. Човек искаше едновременно да промени нещо в света и да се сдобие със собствена идентичност.

Вие пишете в новата си книга, че лозунгът „Личното е политическо“ е бил изкривен – междувременно всичко политическо е просто част от моята лична идентичност.

Именно затова полезрението ни за политическите въпроси се стесни толкова много. От гледна точка на идентичностната политика изобщо не може, например, да се обоснове нуждата от солидарност. Защото днес човек се чувства по-близо до една от своите идентичности, а утре – до друга. Липсва трайна обвързаност.

Но не пренебрегвате ли все пак основната мисъл на идентичностната политика? А именно, че идентичността е от значение само доколкото в нея се проявяват властови отношения?

Какво имате предвид? Дайте някой пример.

Да вземем дискусията за „културното присвояване“. На някои левичари не им харесва, че белите слушат черна музика или носят въжени плитки. Човек проумява тази критика, само ако съзнава властовото неравновесие. Тук се критикува не смесването на културите, а това, че привилегированите се самообслужват от културата на маргинализираните.

Преди всичко трябва да разграничаваме политическа от културна власт. Политическа власт означава да принудиш хората да правят нещо, което те иначе не биха направили. За мен това е единствената релевантна форма на влияние в едно общество. Идентичностната левица се интересува повече от културното влияние, от културното господство – една форма на власт, която е съвсем мъглява. В САЩ афроамериканската музика изтласка бялата американска музика, въпреки че афроамериканците разполагат с малко истинска, реална политическа власт. Огромно е и културното влияние на жените, женският поглед към света става все повече нашият поглед. Ала какво означава това в политически смисъл? Левичарите, които постоянно претакат тези въпроси на културната власт, имат много наивни представи както за културата, така и за властта.

Още веднъж: политика на идентичностите не означава, че всеки може да бръщолеви колкото си ще за собствената си идентичност. Онези обаче, които са маргинализирани тъкмо заради своята идентичност – чернокожи жени, трансджендър жени и мъже – трябва да бъдат чути.

Щом идентичността бъде превърната в такова важно понятие от политическия дискурс, тогава неизбежно и онези, които не са потискани, започват да мислят за себе си в идентичностни категории. Или всеки има идентичност, или никой. Само че мен ме интересува политиката, а всичко това няма нищо общо с нея. Това е просто културен театър! Политика означава да разполагаш с институционна власт, да издаваш закони, да налагаш прилагането им. И по този начин да защитаваш онези малцинства, които предизвикват нашата загриженост. А приказките за идентичността не допринасят абсолютно нищо за това. Нещо повече: те са дори вредни. Защото избирателите от политическия център и вдясно от него прозират целия този театър на левите и им обръщат гръб.

Защо все пак смятате, че политиката на идентичността няма нищо общо с истинската политика?

Защото политиката на идентичността е просто американски евангелизъм, но в културната сфера. Когато европейските леви движения се радикализират, те стигат до насилие и започват да воюват срещу държавата, както Фракция червена армия в Германия; когато левите американски групи се радикализират, те се превръщат в евангелистки секти. Те не воюват срещу държавата – те ти искат душата. Те искат да те видят на колене как изповядваш греховете си. Това всъщност цели идентичностната политика, а не промяна на властовите отношения.

Каква стратегия преследва идентичностната левица с тази морална програма?

Честно казано, мисля, че те нямат никаква стратегия. А и не искат да имат. Целта е самоизразяване и по-нататъшно радикализиране.

С други думи, идентичностната политика е изцяло нестратегическа?

Да, защото тя акцентира върху изразяването, а не върху убеждаването. Това разграничение е централно за моята теза: тях изобщо не ги вълнува дали ще убедят някого или не. За тях важното е единствено „да дадат глас“ някому, да създадат „наратив“ и да съдят другите.

С вашата книга вие – като левичар – пледирате левицата да изостави политиката на идентичността. Как искате да убедите онези, които изповядват тази политика?

Мога само да им кажа: искате ли наистина да спечелите? Тогава откажете се от това, което правите, то е контрапродуктивно. Дайте да се обединим и да заработим задружно. Само така можем да отвоюваме страната от подивялата Републиканска партия. А ако това не ви интересува, тогава сбогом и всичко най-хубаво. We have work to do.

Превод от немски Стоян Гяуров
Die wollen deine Seele“, Die Zeit, 11.1.2018.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s