С т о я н Г я у р о в
Южният полюс е най-южната точка на Земята; мястото където ротационната ос на планетата се пресича със земната повърхност. Намира се в континента Антарктида на голо, ледено плато, разположено на 2835 м надморска височина. Дебелината на ледената покривка в района е около 2700 м, а най-ниската измерена температура −82.8. На Южния полюс всички посоки сочат само на север.
1 януари, 1912
„Лагер 54. В нашата двойна палатка е извънредно уютно. Отпразнувахме Новата година с няколко шоколада. Далечината ми се струва прозрачна и светла: хранителни припаси имаме в изобилие – остават само 315 км до целта“!
Sun, sun, sun, here it comes
Sun, sun, sun, here it comes
Sun, sun, sun, here it comes
13 януари, 1912
„Лагер 65. Почти точно 89°9′ южна ширина. Височина 3130 м. Още един ден с пълен километраж! Няма нищо невъзможно! – Довечера само на 94 км от полюса! Ако не стигнем до тази междинна цел, все пак ще бъдем съвсем близо до нея“.
Everybody’s laughing
Everybody’s happy
Here comes the sun king
14 януари, 1912
„Лагер 66. Снежната покривка беше по-сносна, само че поддържането на посоката беше ужасно трудно; на моменти не виждах абсолютно нищо. Отново почувствахме силен студ; при втората закуска всички бяхме със студени крака, но това се дължи главно на лошото състояние на обувките ни. Намазах си кожата, което много ми помогна. Оутс май страда най-много от студа и усилията, но иначе всички сме добре и с бодър дух. Гадно време, но трябва да издържим! Само 70 км! Дано случим няколко хубави дни! Целта е пред нас, съвсем близо, и само времето препречва пътя ни“!
He roller-coaster, he got early warning
He got muddy water, he one mojo filter
He say, „One and one and one is three“
Got to be good looking ’cause he’s so hard to see
15 януари, 1912
„Лагер 67. Височина 3025 м. Температура -32°. Направихме един великолепен следобеден преход от 11 ½ км, което означава, че за целия ден сме изминали 22 км! Каква възбуждаща мисъл, че след два дълги прехода ще бъдем на полюса! Само някакви си 50 км! Трябва да стигнем каквото и да става! Сега ме плаши единствено ужасяващата възможност, че норвежкият флаг може да се развее там преди нашия“!
I feel that ice is slowly melting
It seems like years since it’s been clear
Here comes the sun
Here comes the sun, and I say
It’s all right
16 януари, 1912
„Лагер 68. Височина 2970 м. Нашият кошмар се сбъдна – най-лошото, което можеше да ни се случи!
Предобед изминахме цели 14 км. В ранния следобед потеглихме отново в приповдигнато настроение, уверени, че утре ще достигнем нашата цел.
След втория час от похода острият поглед на Бауърс съзря нещо, което той реши, че е някакъв пътепоказател. Ускорихме ход в мълчаливо напрежение – всички пронизани от едно и също ужасно подозрение, сърцето ми биеше до пръсване. Измина още половин час, когато Бауърс съзря едно черно петно!
Втурнахме се напред и какво намерихме? Един черен флаг, закрепен на рамката на една шейна! Наблизо изоставен бивак – следи от шейни и снежни ботуши – и съвсем ясни отпечатъци от кучешки лапи – много лапи – това казваше всичко! Норвежците ни бяха изпреварили – Амундсен беше стигнал пръв до полюса!
Неописуемо разочарование! Ала най-голяма болка ми причинява гледката на моите нещастни, верни другари! Всички мъки, всички лишения, всички страдания – за какво? За някакви си мечти, които сега се изпариха.
Бяхме така превъзбудени, че не можехме да заспим, превъзбудени от това откритие – открития вече полюс! Всичките ни мисли, всичко, което се каза – всичко завършваше с ужасното: закъсняхме! И когато най-сетне се смълчахме, всички несъмнено имахме една-единствена мрачна мисъл в главата: „изпитвам ужас от обратния път“!
Boy, you gotta carry that weight
Carry that weight a long time
Boy, you gotta carry that weight
Carry that weight a long time
15 февруари, 1912
„Лагер Р 29. Днес тежък преход от 26 км, само че не знаем колко точно ни остават до най-близкото депо. Намалихме дажбите и съкратихме времето за спане, и се чувстваме доста отпаднали. След ден и половина, най-много 2 ще стигнем до депото, надявам се – нищо друго не искаме, това е единственото, за което мислим“.
Step on the gas and wipe that tear away
One sweet dream came true today
Came true today (yes it did)
One two three four five six seven,
All good children go to Heaven
16 февруари, 1912
„Обхванати сме от огромно възбуждение: Еванс изглежда се побърка! Този иначе така самоуверен мъж е тотално променен. Живеем от минимални дажби, припасите трябва да ни стигнат до утре вечер! Едва ли са повече от 18 или 22 км до депото. Само че времето е нашият най-голям враг. След втората закуска се оказахме като обвити в снежен чаршаф, земята се виждаше съвсем неясно някъде в далечината. Събития като днешните няма да забравим никога през живота си“!
Quando paramucho mi amore de felice carathon
Mundo paparazzi mi amore cicce verdi parasol
Questo abrigado tantamucho que canite carousel
17 февруари, 1912
„Ужасен ден! След като се наспа хубаво, Еванс изглеждаше малко по-добре и се запрегна заедно с нас пред шейната, но след половин час не можеше да се държи повече на ските и трябваше да бъде освободен от впряга. Повърхността беше ужасна, пресният, мек сняг лепнеше на огромни буци по обущата и релсите на шейната, небето беше покрито, а земята напред мъглява.
Еванс беше изостанал много, затова реших да разпънем палатката. Първоначално не бяхме разтревожени, сварихме чай и седнахме да ядем. Еванс все още го нямаше и като погледнахме от палатката го видяхме в далечината. И четиримата скочихме на ските и забързахме към него. Аз пръв го достигнах и бях ужасен от вида му: той беше на колене, с разкъсани дрехи, ръцете му голи и измръзнали, с див поглед в очите! Изправихме го на крака, ала след няколко стъпки той отново се свлече на снега, проявявайки всички симптоми на пълен срив. Докато го докараме до палатката, той изпадна в безсъзнание и изглеждаше съвсем сънлив.
Еванс не се събуди повече и в 12, 30 ч. през нощта почина“.
Golden slumbers
Fill your eyes
Smiles await you when you rise
16 март, 1912
„Трагедията е в разгара си. Миналия ден нещастният Оутс заяви, че не може повече и предложи да го изоставим в спалния му чувал. За това, естествено, и дума не можеше да става, тъй че го склонихме да се качи пак на ските за следобедния поход. Трябва да е било ужасно мъчение за него! През нощта Оутс се почувства още по-зле и на всички ни стана ясно, че си отива. Заспа с надеждата, че повече няма да се събуди; но ето, че вчера сутринта се събуди все пак! Навън бушуваше буря. „Ще изляза и може да се позабавя малко“, каза той и излезе в бурята – повече не го видяхме“.
Because the world is round it turns me on
Because the world is round
Because the wind is high it blows my mind
Because the wind is high
17 март, 1912
„Пиша все по-трудно. Адски студ, -40° по пладне. Моите другари са извънредно бодри, но сме на път да замръзнем, и макар непрестанно да приказваме, че ще успеем някак си да издържим, в душата си никой повече не вярва на това. Мръзнем все по-непоносимо, включително докато се движим, всъщност по всяко време, освен когато се храним.
Вчера бурята ни обрече на бездействие, а днес напредваме ужасно бавно. Сега сме при Понилагер 14, тоест само на два прехода с понита до Еднотонния лагер. Тук ще оставим нашите теодолити, един фотоапарат и спалните чували на Оутс. Дневниците, както и взетите по изричното желание на Уилсън проби от камъни ще бъдат при нас или на шейната“.
But oh, that magic feeling, nowhere to go
Oh, that magic feeling
Nowhere to go
18 март, 1912
„Днес при втората закуска сме на 39 км от депото. Злощастието продължава да ни преследва. Вчера пак имахме силен насрещен вятър и снегът шибаше лицата ни; трябваше да прекъснем похода; температура -37°. Няма човешко същество, което би могло да удържи на такова време, а ние сме почти без сили. Десният ми крак замръзна, почти всички пръсти. Така малко по малко рухваме“.
Love is all, love is new
Love is all, love is you
Because the sky is blue, it makes me cry
Because the sky is blue
22 март, 1912
„Лагер Р 60. Бурята продължава да бушува – Уилсън и Бауърс не можаха да излязат от палатката – утре е последната възможност – нямаме повече гориво, храна за 1, най-много 2 дни – краят е близо. Решихме да умрем от естествена смърт – ще продължим похода си към депото с нашите неща, или пък без тях, рухвайки по трасето“.
Once there was a way…
To get back homeward
Once there was a way…
To get back home
Sleep, do not cry
29 март, 1912
„Лагер Р 60. Виелицата бушува неспирно още от 21-и. На 20-ти имахме още гориво за по две чаши чай за всеки и суха храна за два дни. Всеки ден бяхме готови да потеглим към нашето отдалечено само на 20 км депо, но навън пред вратата на палатката целият пейзаж е една свирепа снежна вихрушка. Не можем вече да се надяваме на нещо добро. Но ще издържим докрай; естествено, силите ни намаляват и смъртта едва ли е далеч.
Жалко наистина, но мисля, че не мога да пиша повече –
Р. Скот –
Последна записка
За бога погрижете се за нашите близки“
In the end the love you take is equal to the love you make
Когато на 17 януари 1912 се добират до Южния полюс, британският изследовател капитан Робърт Ф. Скот и неговите четирима другари установяват, че са били изпреварени от норвежеца Роалд Амундсен – първия човек, стигнал до крайната южна точка на Земята (14 декември 1911). При завръщането си и петимата загиват по 1300-километровото трасе. Останките на трима от тях са намерени през ноември същата година. Предполага се, че Скот е умрял на 29 март, или евентуално на следващия ден. Съдейки по разположението на труповете в палатката, се смята, че Скот е издъхнал последен. Спасителният отряд намира също дневника му и прощалното писмо до жена му, адресирано: „До моята вдовица“.
На снимката от заглавната страница, направена на следващия ден след стигането до Южния полюс: Лорънс Оутс, Хенри Бауърс, Робърт Скот, Едуард Уилсън и Едгар Еванс.
Императорът на сладоледа 