Г а й Д а в е н п о р т
Преди десетина години, посред един от онези разговори, когато в един момент става дума за астмата на Пруст, а в следващия за големината на шоколадовите блокчета в тези окаяни времена, Стан Бракидж[1], най-авангардният пазител на киноизкуството, ме попита дали знам нещо за кучето на Перголези.
Абсолютно нищо, отвърнах уверено, добавяйки, че не ми е известно да е имал куче. И изобщо, какво му е особеното на кучето на Перголези? Точно в това е мистерията, каза той. Непосредствено преди нашия разговор Бракидж снимал филм, режисиран от Джоузеф Корнел[2], ексцентричния художник, който аранжира подбрани от него предмети в празни дървени рамки, създавайки призрачно красиво, отчасти сюрреалистично, отчасти чисто американско по вид изкуство. Корнел живееше, може да се каже като отшелник, на Ютопия Паркуей във Флъшинг, Ню Йорк, зает да рови и сортира съдържанието на своите кутии с изрезки и случайни предмети, докато постигнеше магическата комбинация от нещата – целулоиден папагал от „Улуъртс“, звездна карта, глинена лула, гръцка пощенска марка, – които след това аранжираше върху плоскост, оградена от дървена рамка и покрита със стъкло.
Той правеше също колажи и нещо, което би могло да се нарече скулптура, например кукли върху легло от клонки; както и филми. За филмите му трябваше оператор, оттук присъствието на Стан Бракидж на Ютопия Паркуей. Двамата се разбираха прекрасно, двама гении, които създаваха една странна поезия от образи (викторианска дантелена резба, таванни вентилатори, мрачни стаи с меланхолични прозорци). Бракидж бе запленен от стеснителния, ерудиран Корнел, чиито хобита се разпростираха от огромни папки с подробности за френските балерини от миналия век до идеите на Мери Бейкър Еди[3] и сбирщината от всички епохи и континенти.
В един от разговорите им станало дума за кучето на Перголези. Бракидж попитал с какво е толкова важен домашният питомец на италианския композитор. Корнел настръхнал и вдигнал ръце в израз на дълбок потрес. Какво! Не е чувал за кучето на Перголези! Той смятал, казал донякъде хладно и явно разочарован, че разговаря с един културен и изтънчен човек. Щом г-н Бракидж не бил в състояние да реагира при споменаването на кучето на Перголези, дали щял да бъде така добър да си тръгне веднага и да не се връща повече?
Бракидж си тръгнал. Така приключило сътрудничеството между най-поетичния кинотворец на републиката и един от нейните артисти с най-богато въображение. Загубата е огромна и именно кучето на Перголези става причина за раздора.
Направих всичко възможно, за да помогна на Бракидж да открие това неуловимо и важно куче. Той самият питал всеки в страната, за когото смятал, че би могъл да знае нещо. Аз също питах. Хората, които питахме, на свой ред питаха други. Биографии и истории се оказаха безполезни. Никой не знаеше нищо за куче, принадлежало или намирало се в компанията на Джовани Батиста Перголези. Цели десет години разпитвах хора, от които предполагах, че бих могъл да очаквам отговор, а когато се засичахме някъде с Бракидж, аз поклащах отрицателно глава, той също: все още никаква следа от к. на П.
Изобщо не помислихме, че Корнел може да познава кучето на Перголези толкова, колкото го познаваме и ние. В „Тетрадки“ (II) на Самюъл Бътлър се намира следната показателна записка: „Дзефирино Карестия, който е скулптор, ми каза, че в Англия сме имали един голям скулптор на име Симпсън. Аз се усъмних и попитах за работите му. Бил направил паметник на Нелсън в Уестминстърското абатство. Досетих се, че има предвид Стивънс, който е направил паметник на Уелингтън в катедралата Св. Павел. Поразпитах го и се оказа, че съм прав“.
Ние сме най-сигурни, че знаем нещо, тъкмо когато сме в най-голямо заблуждение. Самоувереността, с която Чосър е включил Алкивиад в своя списък на красивите жени, а Кийтс е насадил неистинския откривател на Пасифика в един безсмъртен сонет, би трябвало да бъде урок за всички нас.
Игнорантността прави чудеса. Актуалната „Енциклопедия Британика“ ни информира, че „Замъкът на Аксел“ от Едмънд Уилсън е роман (всъщност сборник с есета), че Юдора Уелти е написала „Часовник без стрелки“ (от Карсън Маккълърс) или че снимката на Жул Верн, придружаваща статията за него, е на жълтоглав синигер (Auriparus flaviceps). Веднъж The New York Review of Books ни препоръча „Записките на Петрарка“[4] от Дикенс, а един повърхностен коректор на The Times Literary Supplement накара Марджъри Алингъм да въведе детектив на име Албер Камю[5].
Неяснотата притежава простовато очарование. Бележка под линия в една книга с религиозни химни на шейкърите идентифицира Джордж Вашингтон като „един от нашите първи президенти“.
Когато е бил обхванат от манията си за кучето на Перголези, Корнел е бил над всякаква неяснота и в плен на абсолютната увереност, владееща изпадналите в пълно заблуждение. Рано или късно трябваше да попадна на човека, който, както се оказа, не можеше да бъде подлъган от своенравния подход на Корнел към тривиалните подробности от живота. Това беше Джон Бърнард Майърс, художествен критик и търговец. Той беше сигурен, че всъщност Корнел е имал предвид кучето на Боргезе. Аз го погледнах също като Бракидж при предишния, фатален случай. Какво! Не съм чувал за кучето на Боргезе!
През 1940-те Елизабет Ман Боргезе, дъщеря на Томас Ман, професор по политология в Университета Далхузи и изтъкнат еколог и природозащитник, обучила едно куче да пише отговорите на зададените му въпроси на специално пригодена за лапите му машина. В научните среди все още се отнасят с подозрение към успеха на това начинание, но гледката на кучето пред клавиатурата на неговата машина явно се е запечатала в съзнанието на Джоузеф Корнел като едно от събитията на века и той е предполагал, че всички интелигентни хора знаят за него. Обичайната реакция на образцовото животно на Боргезе да натрака ЛОШО КУЧЕ, винаги когато сгафи отговора, е предизвиквала сълзи в очите му. Корнел е имал цяла папка с изрезки по тази тема и въпреки тоталната й трансформация в неговото безбрежно въображение, той без никакви угризения е зарязвал онези, които са проявявали досадна игнорантност по отношение на такива прекрасни неща.
Превод от английски Стоян Гяуров
Guy Davenport. Pergolesi’s Dog, in: The Death of Picasso.
[1] Американски кинотворец (1933-2003), водещ представител на експерименталното кино.
[2] Американски художник и кинорежисьор (1903-72), един от пионерите на асемблажа.
[3] Американска религиозна реформаторка (1821-1910), основателка на деноминацията, известна като Християнската наука.
[4] Вместо „Записките на Пикуик“.
[5] Детективът в кримките на Алингъм се казва Албърт Кампиън.
Императорът на сладоледа 