Тълпи и култура

Д ж о р д ж  Ш а л а б а

Тази пролет прекарах две седмици в Италия. Според туристическите справочници и моите приятели април трябваше да е идеалното време: след дъждовете, преди летните жеги и туристическия сезон. Това звучеше убедително; само че в моя случай валеше всеки ден, а черкви, музеи, пазари, паркове, руини и храмове бяха препълнени с туристи. Разочарованието настройва човека философски. Тъй като е трудно да философстваш дълго за времето, не след дълго аз започнах да размишлявам за тълпите.

Бях се подготвил за пътуването си, прочитайки „Здрач в Италия“ и „Морето и Сардиния“ от Д. Х. Лорънс, а също „Старата Калабрия“ от Норман Дъглас. Все чудесни книги, написани явно точно преди Потопа. Влаковете и корабите в тези книги също бяха пълни, но с италианци (авторите са пътували във втора или трета класа), а не с туристи. Културните обекти и природните красоти не бяха, както днес, премазани от тълпите. Само художници и представители на горната или горната средна класа са желаели или можели да си позволят да посетят Италия, в резултат на което онези, които са отивали там, са намирали онова, което търсят. За разлика от мен.

През 1930 Ортега-и-Гасет публикува „Бунтът на масите“. Още в първите страници на книгата се оповестява възникването на едно важно явление, което той нарича „обилие“, но би могъл да нарече и „претъпканост“. „За пръв път в Европа –  пише Ортега – градовете са пълни с хора, къщите са пълни с наематели, хотелите са пълни с гости, влаковете са пълни с пътници, кафенетата са пълни с клиенти, парковете са пълни с разхождащи се, кабинетите на прочутите лекари са пълни с пациенти, театрите са пълни със зрители, а плажовете пълни с къпещи се. Онова, което преди по принцип не беше проблем, сега се превръща в ежедневен проблем, а именно – намирането на място“.

Испанският автор се отнася двусмислено към това, което описва. Никой, съгласен е той, не би трябвало да гледа с лошо око на желанието на хората за повече удоволствия или по-добро медицинско обслужване. Културата обаче е друг въпрос. Той смята, че докато преди повечето пътници, благодарение на образование или наследство, са били способни да оценят предметите и местата с художествена и историческа стойност, днешните тълпи са неспособни на това. Последните са склонни да се налагат, вместо да се отдават. Масите „са решили да излязат на авансцената на обществения живот, да заемат местата, да използват инструментите и да се наслаждават на удоволствията, запазени досега за малцината“. Макар това да не изглежда неестествено, „очевидно е, че тези места никога не са били предвидени за мнозинството, тъй като са с ограничени размери, а тълпата приижда неспирно…“.

Трябва да призная, че бях обзет от подобни ретроградни чувства, особено пред лицето на туристическите групи. Ята от испански и шведски студенти ни притиснаха с моя спътник към стената на върха на „Св. Петър“. Накъдето и да се обърнехме в парка „Боболи“, се сблъсквахме с брътвящи италиански ученици. Бързахме от стая в стая на двореца „Пити“, гледайки да не бъдем изпреварени от една германска група с много шумен (и скучен) гид. Мозайките в сицилианската Пиаца Армерина бяха прекрасни дори под дъжда – но само защото повечето групи се бяха покрили в магазинчетата и кафенетата. И тъй нататък, навсякъде.

Всичко това звучи несъмнено така познато и очаквано, така естествено при посещението на подобни места, че не си струва човек да се оплаква. Впрочем, като си помисля, аз не съм сигурен, че искам да се оплаквам. Може би тълпата трябва дори да е повод за – сдържано – задоволство, за сподавено насърчение. На теория, във всеки случай, културните богатства на Европа са всеобщо достояние. По-добре един притеснен, бегъл, далечен поглед към тях, отколкото още едно невежо поколение. Мнозина в тълпата вероятно са дошли, без да знаят защо точно; но за други това пътуване може да е откъсване от ежедневната рутина на труд и потребление, скромен, копнежен жест на почит към един по-възвишен живот. Макар и не съвсем удовлетворителна за мен, за други италианската разходка може да има положителен страничен ефект, може да подхрани зърното, да припали искра, да разкрие нещо ново на някое дете, съсед, колега.

Изобщо, нима повишената активност на масите – макар и така непохватна първоначално – не е фактически дефиницията на политическия прогрес? Нима за един демократ и привърженик на равенството това културно разточителство, това подкопаване на елитни привилегии може да е нещо друго, освен добро? И накрая, нима тази едромащабна икономическа и културна демократизация не е онова, което направи възможно и моето собствено пътуване, син и внук на бедни, необразовани имигранти от южна Италия?

Така е… и все пак. Нещо не е наред. Комбинацията не е удачна; самите места, в известен смисъл, са разочаровани. Един полупразен театър или стадион опровергава предназначението си; но когато са пълни, това въодушевява както изпълнителите, така и публиката. Само че паркът „Фарнезе“, Капела Палатина, гръцките храмове в Сицилия могат да разгърнат вълшебното си въздействие само върху определен брой посетители във всеки даден момент. И без съмнение те предпочитат конкретен вид посетители: ерудирани стари приятели и ентусиазирани неофити, а не прилежните,  повърхностните, невежите или наивно любопитните.

Няма значение, казвам си; подобни претенции са политически арогантни, дори когато се предявяват от грандиозни паметници на културата (или техния предполагаем дух). Ерудираните са непропорционално облагодетелстваните в социално-икономическо отношение. Дори ако беше реалистично, нима наистина бих искал да накажа необлагодетелстваните, да задълбоча несправедливостта, като огранича достъпа им до „най-добрите места, онези сравнително рафинирани творения на човешката култура“ (Ортега)?

Не, предполагам. Нека подчертая, че моята цел тук не е да предложа някаква политика, което е сложна и обстоятелствена работа, а просто да изясня чувствата си. Аз се радвам и не се радвам на тълпите, с които се сблъсках; или още по-добре, защо това двусмислие? Радвам се, грубо казано, че се повишава културното самосъзнание на масите. Съжалявам обаче, че това самосъзнание се пробужда първоначално с посредничеството на рекламата и следователно възприема културата, поне на първо време, като предмет на потребление. Било активно (чрез четене на своите пътеводители) или пасивно, само малцина туристи изглежда си дават сметка (спекулирам, признавам си), че може да има някаква друга причина за това, че са там, където са – сред светините на европейската култура, – освен тази, че са си платили.

Вече цитирах оплакването на Ортега, че местата, запазени доскоро за малцина, днес биват окупирани от тълпата. Ортега е един консервативен ницшеанец със собствено, непартизанско виждане по въпроса за кого трябва да бъдат запазени такива места: „Най-радикалното разделение, което може да се направи за човечеството, е това, което го дели на две класи същества: тези, които имат големи изисквания към себе си, които се възправят срещу трудностите и се нагърбват със задължения; и онези, които не изискват нищо особено от себе си, за които да живееш означава всеки момент да бъдеш това, което вече си, без никакво усилие към усъвършенстване; просто шамандури, които се носят по вълните“.

Това, струва ми се, е едно обосновано, нещо повече – съществено разграничение. Грешката на Ортега – която именно го прави консерватор – се състои в схващането му, че това разграничение между висши и низши човешки същества, между креативни и критични хора, от една страна, и пасивни потребители и конформисти, от друга, е едно метафизическо разграничение, просто факт на човешката природа. Той никога не се е замислял, че увеличаването на броя на отговорните, култивираните, благородните от поколение на поколение може да бъде постигнато чрез върховните усилия на една демократична педагогика. С други думи, Ортега изминава с Уилям Морис и Оскар Уайлд само част от пътя към най-висшата концепция за социализъм, измислена до днес.

Ако такава педагогика е постижима – уви, не в наше време, а вероятно не и във времето на нашите внуци, – тогава един ден посетителите на знаменитите художествени реликви и исторически места ще бъдат може би пак толкова, колкото са сега, ако не и повече. Но няма да бъдат тълпа.

Превел от английски Стоян Гяуров

George Scialabba, Crowds and Culture. Harvard Review (1992).


5 thoughts on “Тълпи и култура

  1. Абсолютно съгласен с Ортега! Без уговорки. Без увъртания от хуманитарно-образователен характер. Краят на Шалаба говори за някакво утопично мислене на добряк. Но е възхитително, че всъщност е подчертал смисъла на консервативното предупреждение на Ортега нещата, които идват от човешката природа, да не се променят изкуствено. В днешното десетилетие сме свидетели на ужасните резултати от подмяната.

    Харесвам

    1. Аз съм съгласен с Шалаба: педагогиката (образованието) може да промени човека; и това не са „увъртания от хуманитарно-образователен характер“. Съгласен съм обаче с тебе, че надеждата на Шалаба е утопична (неизбежно, щом се опира на утопичния социализъм на Морис и Уайлд). Но дори и в тази утопична перспектива тълпите няма да се стопят, макар да не бъдат (наричани) вече тълпи, поне според Шалаба; когато отидем в Италия, пак ще е тъпкано с народ. Ще се утешаваме обаче с това, че се мачкаме заедно с един култивиран народ.

      Харесвам

  2. За мен въпросът с туристическите тълпи е само част от общ културен пъзел, който се пренарежда през последните поне 2 века. Ниската култура се усъвършенства и постъпателно се изравнява с високата култура. Тълпите не завземат само топосите на високата култура (обектите в Италия), те превземат и процеса на правене на култура. Всеки пише, издава книги, рисува, прави изложби, инсталации, пише поезия. Масовостта е невероятна. И ето ви и една още по-млада тенденция (от последните 5 години) – тълпите създават и разпространяват съдържание, те са медии. Надявам се няма нужда да ви обяснявам допреди само сто-двеста години, на кои обществени слоеве са били прерогатив тези неща. Затова си мисля дали е утопично да мислим, че ще се запазят категориите за качествено (високо) изкуство, за висок стил, в които до сега сме оценявали човешките артефакти или ще претърпят едно образовано, масово просветено, прогресивно сриване. М?

    Liked by 1 person

  3. Такава е диалектиката на демокрацията и – в исторически план – на Просвещението. Но ако наистина ниската култура „постъпателно се изравнява с високата култура“, както смятате вие, тогава нямаше да съществува този „културен пъзел“. Проблемът възниква, защото днес „пренареждането“ върви точно в противоположната посока и доколкото изобщо може да се говори за изравняване, то е резултат не от усъвършенстването на ниската култура, а от снижаването на високата. Примерите за „едно образовано, масово просветено, прогресивно сриване“, което получи невиждано ускорение с масираното нахлуване на електронните медии, са безброй; в същото време архипелагът на високата култура все още не е потънал. Между демокрация и (висока) култура съществува напрежение (което може да бъде и продуктивно). Въпросът е как да се поддържа балансът между тези две полета, в които живеем; и можем ли да се надяваме, че няма да дойде момент, когато ще стане просто безпредметно да се говори за висока култура. Във всеки случай, поставен пред избор между демокрация и култура, аз клоня към културата.
    Защо не изнесем диалога си във фейсбук, за да чуем евентуално и други мнения?

    Харесвам

  4. Всъщност, под културен пъзел имам предвид цялата парадигма на съществуването, която се сменя след индустриалната революция до днес. Подобрените условия на живот, системата на човешките права, правото на стопански възход, достъпа до информация и най-вече – достъпността на придвижването. Да не забравим и правата на жените и малцинствата. Всичко тези сфери се „демократизират“ /либерализират, в понятията на Дж. Стюард Мил/. Ако през 18-ти – 19-ти век само английският благородник може да си позволи пътуване до френската Ривиера, днес и потомците на прислугата му го правят, снимат за Инстаграм и публикуват книга с пътеписи. В общи линии това разбирам под „изравняване“ и заслугата за него не е толкова просветителска, колкото чисто инженерна.

    Съгласна съм с вас – има напрежение между демократизираната масовост и елитарността, защото ако не е ясно как високото и ниското ще се срещнат по средата, то със сигурност е ясно, че времето на превъзходство и недостижимост на елитарното в обществен план няма да се върне. /Не така, както го познаваме от Средновековието до Просвещението и дори Модерността/. Но това е означава, че то също не се трансформира в новата информационна среда като елитен, визионерски дискурс, който по своята природа е хибрид между философия и експериментаторство /а не чиста, спекулативна диалектика като в Античността/.

    Според мен, високата култура (високия вкус) притежава имунитет, който в повечето случаи го предпазва от изчезване. Добрият, стойностният текст оцелява и се помни; същото важи и за останалите изкуства, заради естетска елитарност, разбира се, но най-вече заради способността си да свързва с възвишените нива на колективния дух. Демократизираното творчество на тълпите има този недостатък – не може да преодолее гравитацията на егото и на по-плитките нива на смисъла.

    Liked by 1 person

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s