Учениците на дявола

Л у и  М е н а н д

Малко загадки в политическата философия са така обезкуражаващи, както проблемът за Лоялните палачи. Този проблем спада към сферата на по-общия и познат проблем за авторитета. Защо авторитетът повелява подчинение? Ако някой ви каже да си вдигнете опаковката от дъвка на тротоара, най-вероятно е да не му обърнете внимание; но ако същата подкана дойде от някой в униформа, дори в униформата на автобусен шофьор, човек инстинктивно се подчинява. Хора в бели лабораторни престилки и клипборд в ръка, без никакви други признаци на овластеност, са успявали да убедят участници в експерименти по психология да действат със съзнанието, че изтезават други човешки същества. В тези случаи хората могат да убедят себе си, че авторитетите, на които се подчиняват, са добронамерени; че събирането на боклук и изтезаването на човешки същества в някаква лаборатория са в интерес на обществения ред и научния напредък. Проблемът за Лоялните палачи възниква, когато хората доброволно се подчиняват на авторитети, за които е широко известно, че са злонамерени. Защо след като злодеят е изчезнал в частната си подводница, а неговият високотехнологичен палат е в димящи развалини, последният останал неизпепелен член на личната милиция на злодея рискува живота си, за да даде изстрел по Джеймс Бонд? Лоялност към Блофелд? Лоялност към принципите на блофелдизма? Какво би могло да означава това?

Някои разграничения са от полза. Първо, има диктатори и диктатори. Политологията различава два типа – тоталитарен и авторитарен. Дефиницията е формулирана през 1956 от харвардския професор Карл Фридрих и неговия съавтор, един млад абсолвент на Харвард, Збигнев Бжежински; в продължение на години тяхната книга „Тоталитарна диктатура и автокрация“ е меродавният труд по въпроса за авторитаризма. Фридрих и Бжежински идентифицират шест критерия, на които един режим трябва да отговаря, за да бъде квалифициран като „тоталитарен“: официална, хилиастична идеология; една политическа партия; централно управлявана икономика; партиен контрол върху масовите комуникации; партиен контрол върху армията; и тайна полиция. Авторитарните диктатури са зло, но тоталитаризмът е по-опасното явление. През 1960-те класификацията на Фридрих и Бжежински изпадна в немилост, защото започна да се възприема като лицемерен начин за разграничение между диктаторски режими (по принцип десни), настроени благосклонно към американските интереси, и диктаторски режими (по принцип леви), противопоставящи се на тези интереси. През 1979 обаче концепцията на двамата политолози бе съживена от Джийн Къркпатрик в есе за Commentary, което намери широк отзвук; впоследствие Къркпатрик стана първият посланик на Рейгън в ООН.

Без съмнение американското правителство прилага двоен стандарт спрямо автократичните режими, като например толерира нарушенията на човешките права в Саудитска Арабия, но заклеймява нарушенията в Куба. Само че разграничението на Фридрих и Бжежински не е мислено просто като разграничение между различни степени на потисничество. Те разглеждат авторитарните и тоталитарните държави като различни типове режими, които в известен смисъл са дори противоположни. Според Фридрих: „Тоталитаризмът е тъкмо обратното на авторитаризма… В тоталитарното общество истинският авторитет е изцяло унищожен“. Той иска да каже, че основна черта на тоталитарното общество е липсата на авторитетна законова или политическа структура. Тоталитарното управление се изживява от поданиците като произволно управление: гражданинът никога не знае кога ще потропат на вратата му. Другото название на тази система е „терор“.

Един от първите, които идентифицират терора като същността на тоталитаризма, е Хана Арент. Тя започва да пише „Произходът на тоталитаризма“ през 1945, годината на разгрома на нацистка Германия. Книгата излиза през 1951, в разгара на Корейската война, и веднага се превръща в библия на политическата мисъл през Студената война. Фридрих и Бжежински са политолози, Арент беше философ. Тя се интересува от политиката на тоталитаризма, но също така и от метафизиката, от тоталитаризма като начин на политическо съществуване. Терорът, твърди тя, може да се възприема като произволен, но той не е нито произволен, нито беззаконен – просто защото всеки деспот упражнява властта си извън закона. „Тоталитаризмът не се стреми към деспотична власт над хората, а към система, в която хората стават излишни“, пише тя. При нацизма всичко е подчинено на расовата война; при болшевизма – на класовата борба. Човешките закони и институции са само временни убежища за лични интереси, които ще бъдат отнесени от ветровете на съдбата. Хитлер не говори в контекста на собствения си живот, а на „следващите хиляда години“.

Защо нациите поемат по този път? Това е въпросът, на който Арент се опитва да намери отговор. Тя смята, че тоталитаризмът е специфично явление на ХХ век, следствие от възникването на две социални групи, които тя нарича „тълпата“ и „масите“. Тълпата е съставена от „отпадъците на всички класи“ – обезвластени аристократи, разочаровани интелектуалци, гангстери; все хора, лишени от достъп до главния поток на социалния и политическия живот, и мотивирани от чувство на ресентимент. От тълпата идва ръководството на тоталитарните движения, докато масите са неговите наемници. Според Арент масите са продукт на разрушаването на класовата система от капитализма и замяната на гражданина, мотивиран преимуществено от чувство на солидарност, с homo economicus, фигура, мотивирана единствено от собствената си изгода. Само че собствената изгода е неподходяща основа за изграждането на пълноценна самоличност. А именно чувството на солидарност е онова, което поддържа пълноценната самоличност: нашият живот придобива смисъл само във взаимоотношенията с другите. Масовият човек е без корени, отчужден, атомизиран; той не е политическо същество, тъй като политиката изисква споделени интереси. Всъщност той не се интересува истински дори от самия себе си, тъй като усещането за собствената му самоличност е закърняло. Така той с готовност се присъединява към движения, които проповядват унищожаването на индивида в името на един надчовешки закон.

Най-странното в притеглянето, което тоталитаризмът упражнява – и тук се връщаме към проблема за Лоялните палачи, – е, че неговата официална идеология може да е, и обикновено е очевидно абсурдна, което се знае от онези, които я проповядват. Това е така, защото тълпата се състои от циници, а за тях и без туй всичко е лъжа. Що се отнася до враждебността на масите, тя е свободна валенция, без конкретна насоченост: масите просто са враждебно настроени към живота като такъв. Тъй че колкото по-крайна и възмутителна е тоталитарната идеология, колкото повече е лишена от реален политически смисъл, толкова по-неудържимо е нейното притегляне. Тоталитарната власт, твърди Арент, почива на предпоставката, че да разобличиш нещо като невярно е по-малко ефективно, отколкото да действаш сякаш то е вярно. Нацистите не се впускат в дискусии за достойнствата на антисемитизма; те просто следват неговите последствия. Затова на писания, като онези, на базата на които Драйфус бива осъден за държавна измяна,  или на „Протоколите на старейшините от Цион“ продължава да се вярва, дори след като биват разобличени като фалшификати, а московските процеси от 1930-те биват защитавани дори от хора, които знаят, че „признанията“ са неверни. Затова някои от обвиняемите в тези процеси се оставят покорно да бъдат екзекутирани за престъпления, които не са извършили. Казаното придава достоверност на палача, който жертва собствения си живот, за да даде един последен изстрел срещу Бонд. Блофелдизмът, невъзможна и мегаломаниакална вяра в господството над света, е съвършена пародия на нацизма и сталинизма, също така празна и измамна, макар и – благодарение на 007 – не така смъртоносна.

Тоталитаризъм, авторитаризъм, тълпата и масите са абстракции, които обаче действат реално в света. Целта на книгата „Диктаторите, демокрацията и обществената култура в САЩ“ от Бенджамин Алпърс (Benjamin Alpers, Dictators, Democracy, and American Public Culture) е да каталогизира различните употреби на тези понятия, като изследва политическата теория, журналистиката и популярната култура от 1920-те до 50-те. Арент се води понякога за първия автор, който слага знак за равенство между фашизма и комунизма, като режими от един и същи тип, и който отказва да направи морално разграничение между хитлеристка Германия и сталинистка Русия. Тя не е първата – и никога не е заявяла подобна претенция -, но е вярно, че от 1930-те нататък много западни интелектуалци държат на това разграничение и все още държаха на него през 1982, когато Сюзан Зонтаг ги скандализира, наричайки комунизма „фашизъм с човешко лице“. Алпърс показва, че в продължение на много години съдбата на понятието „тоталитаризъм“, изковано през 1920-те, за да характеризира режима на Мусолини, е обвързана с  дебата за истинската природа на СССР. Комунистите никога не са виждали във фашизма побратим; едно от най-тежките обвинения по времето на Сталин е да наречеш някого фашист, също както едно от най-тежките обвинения по времето на Хитлер е да наречеш някого болшевик (понятието включва и алюзия за еврейство). В отечественофронтовския период, 1935-38, когато комунистите търсят съюз с леви групировки в името на антифашизма, всякакво загатване за сходство между комунизма и фашизма като форми на управление е просто неуместно. Това се променя рязко през август 1939, когато СССР сключва договор за ненападение с Германия; променя се отново през 1941, когато Хитлер напада Русия и СССР става съюзник на Америка. След което се променя още веднъж. Към края на войната мнозина в американското правителство открито квалифицират съветския комунизъм като тоталитаризъм и представата, че комунизмът е морален еквивалент на фашизма се налага като официална позиция на Вашингтон през първите две десетилетия на Студената война.

Спирайки се на филми и романи от 40-те и 50-те години обаче, Алперс прави едно интересно наблюдение. В популярната представа за фашизма всички германци са фашисти; в популярната представа за съветския комунизъм обаче се прави разграничение между ръководството и народа. Всеки германец, в популярната култура, е подмолен нацист, докато обикновените руснаци са подмолни демократи. Комунизмът е потисническа идеология; фашизмът е тумор в мозъка. Идеята е, че поданиците на комунистическия режим може да бъдат освободени, ала поданиците на фашисткия режим са неизлечими. Разграничението опира до въпроса защо хората следват определен авторитет. Дали лоялните палачи се подчиняват на диктатора от страх или по убеждение? Дали когато пистолетът не е вече насочен срещу главата им, те разкриват истинската си същност на либерални плуралисти? Или тъкмо пистолетът е онова, което обичат?

Съществува мнението, че „войната срещу терора“, която САЩ обявиха след 11 септември 2001, запълва реторическия и идеологически вакуум, оставен от края на Студената война. Либералните демокрации отново са изправени пред една глобална заплаха и светът може отново да бъде разделен на две. Аналогията между войната срещу терора и войната срещу комунизма е смислена само донякъде; сегашната, все пак, е гореща война. Станалото на 11 септември бе широко интерпретирано като втори Пърл Харбър; изглежда че САЩ предпочитат да воюват както по времето на Втората световна война. За редица коментатори, които подкрепят войната – Даниел Пайпс, Пол Бърман, Томас Фрийдман, – нацисткият пример е не по-малко релевантен.

Но кого иска да „освободи“ Вашингтон в Афганистан и Ирак? Хора, които са се подчинявали от страх, хора, които са се подчинявали по убеждение, или просто от омраза към алтернативата? Ключовата идея в литературата за тоталитаризма и демокрацията от средата на миналия век – „Бягство от свободата“ (1941) на Ерих Фром, „Мрак по пладне“ (1941) на Артур Кьостлер, „1984“ (1949) на Джордж Оруел, „Жизненият център“ (1949) на Артър Шлезингър, „Произходът на тоталитаризма“ на Хана Арент – е, че модерният свят е дал живот на нов вид човешко същество: масовия човек, наричан понякога и тоталитарния човек. През 1941 списание „Тайм“ възвестява „триумфалната поява на нов човешки тип – тоталитарния човек, въоръжен до зъби, преднамерено разрушителен и алчен за господство“. Той не се ражда в Русия; не се ражда единствено в Германия; той е рожба на западната цивилизация. Алпърс несъмнено е прав, изтъквайки, че критиката на тоталитаризма от страна на автори като Арент върви ръка за ръка с тяхната критика на масовата култура, която те нападат като култура, предназначена за масата от неиндивидуализирани индивиди. Натрапчив мотив в антитоталитарното писане от 40-те и 50-те е: „Това може да се случи и при нас“. Източниците на фашизма „са в човешката душа, не в икономиката“, пише Луис Мъмфорд през 1940. „Нещичко от фашиста живее у всеки един от нас, а у някои – и доста повече от нещичко“, казва Макс Лърнър. Масовият човек не бива принуждаван да бъде фашист. Той иска да бъде фашист.

Тази конструкция бе възродена в популярната фраза „арабската улица“[1]. Въображаемият човек от арабската улица притежава всички характеристики на описания от Арент масов човек: аутсайдер на модерността, лишен от достъп до политическите и икономически блага в собствената си страна, носещ се по течението в един секуларизиран свят, тотално доверчив към абсурдни и неосъществими доктрини. Той вярва, че израелците са взривили Световния търговски център, също както последователите на Хитлер са вярвали, че евреите и циганите не са хора. В името на един върховен закон, той изповядва култ към смъртта. Но ако всичко това е така, то как тогава арабската улица ще може да се превърне в Main Street? Обещанието на операция „Иракска свобода“ бе, че иракският народ щял да прегърне политическите и икономически свободи от американски тип. Вашингтон уверяваше света, че САЩ – по-точно, коалиционните сили – ще окупират страната, само докато иракчани изберат свое собствено правителство. Но когато се появиха съмнения, че „иракският народ“ е на път да предпочете теокрацията, окупационният план бързо се промени. Можеш ли да принудиш един народ да бъде свободен?

Това е стар проблем. В статия, публикувана в списание Philosophy & Public Affairs малко преди смъртта му тази година[2], философът Бърнард Уилямс разглежда хипотетичния случай за щастливия роб. Ако един роб не желае никое от нещата, които неговото робско положение не му позволява да има, дали той е свободен? А ако бъде убеден от своите „освободители“, че желае тези неща, дали тогава той е бил освободен или просто превърнат в роб от своите освободители? Бомбаджиите самоубийци ни изправят пред същата загадка. Самоубийството е доброволно и предполага свобода на избора. Трудно е обаче да се проумеят действията на бомбаджията самоубиец, ако не предпоставим поне известна доза индоктринация; а ако бомбаджията е бил индоктриниран, тогава той не е действал в съответствие със своята свободна воля. Инстинктивният американски отговор на хора, които държат да живеят в условията на теокрация, е, че тези хора не разполагат със свобода на избора; че един истински свободен човек никога не би заменил участта си срещу живот под бремето на един автократичен клир. Имаме всички основания да вярваме, че мнозинството иракчани, живели при режима на Садам Хюсеин, не са били щастливи роби. Оттук не следва обаче, че нещата, които са желаели и до които Садам и неговите палачи не са ги допускали, са свобода и демокрация, така както ги разбират американците. Трябва ли – длъжни ли сме – да ги принудим да живеят демократично?

Фарийд Закария смята, че сме длъжни, но че не трябва да бързаме. Неговият основен аргумент, развит в „Бъдещето на свободата: нелибералната демокрация у нас и в чужбина“ (Fareed Zakaria, The Future of Freedom: Illiberal Democracy at Home and Abroad), е, че свобода и демокрация не са идентични ценности. Знаем, че е възможна либерална автокрация: щом управляващият допуска граждански и икономически свободи, съответното общество може да е либерално, без да има репрезентативна форма на управление. Закария подчертава обаче, че е възможна и демокрация без либерализъм – която той нарича „нелиберална демокрация“. Нещо повече: той смята, че това е един все по-разпространен политически режим. „Към този момент близо половината от „демократизиращите се“ страни в света са нелиберални демокрации“, твърди той.

Закария не е против демокрацията. Той е против „демократизирането на демокрацията“. Темата на неговата книга не е „сблъсъкът между цивилизациите“, а онова, което той смята за прекомерния респект към чистата демокрация в САЩ – упованието в гласуването, популярността на гласоподавателните инициативи[3], настояването всички институции да бъдат „отговорни пред обществото“.

Що се отнася до Близкия Изток, Закария е на мнение, че ако днес се проведат избори в повечето арабски страни, обществата, които ще се родят от тях, ще бъдат повече, а не по-малко нелиберални. Според него: „Арабските монарси са по-либерални от обществата, над които царуват“. Той пише, че същинската демокрация се появява сравнително късно в процеса на демократизация. Първо е необходимо определено равнище на благосъстояние, което Закария квантифицира като БВП между 3 000 и 6 000 долара на глава от населението. („Забогатеят ли веднъж, демокрациите стават безсмъртни“, добавя той не съвсем убедително). След което са необходими пазарна икономика и граждански права. Налице ли са тези основи, демокрацията става устойчива. Има известен реализъм в този аргумент. Има може би и прекален оптимизъм в преобладаващата днес увереност, че посредством пазарната икономика нелиберални общества могат да се преобразят в стабилни, либерални страни – както е видно от примера на Русия. Освен това човек чувства, че не е толкова лесно свободата и демокрацията да бъдат откъснати една от друга – едното винаги се нуждае поне от част от другото, – и че във всеки случай няма формула, валидна за всички общества.

И не на последно място, разбира се, не всички хора в света, дори след като са били изцяло раздоктринирани, желаят едни и същи социални продукти. Може да се каже, че арабските управници като цяло искат капитализъм без демокрация; арабските народи, както изглежда, искат демокрация или поне самоуправление без капитализъм. Разбирането, и от двете страни, за ползата от либерализма – културен плурализъм, граждански свободи, религиозна толерантност, разделение на властите – изглежда ограничено. Има обаче едно нещо, което, можем да бъдем до голяма степен сигурни, хората в арабския свят искат, тъй като бихме го искали и ние, ако бяхме в подобно положение, и то е да не им се казва какво да искат. Заплахата от външен контрол е питателна почва за терористи и автократи. Дяволът у дома често е за предпочитане пред ангелите от другия край на света. Впрочем предпочитанието да живееш с дявола не променя ДНК на хората. Ако обстоятелствата могат да направят диктатурата привлекателна, други обстоятелства могат да я направят омразна. Когато войната свърши и диктаторът бъде свален, нацистът и баасистът се претопяват в нещо неразличимо от обикновения аполитичен гражданин. Има наплашени хора; има невежи хора; има разгневени хора. Ала „тоталитарният човек“ е фантом.

Най-сигурният път към върха за един потенциален диктатор е да увери хората, че тяхната съдба се определя от чужденци, от хора, които по някакъв фундаментален начин са различни от тях. Преди няколко години италианският журналист Рикардо Орицио започва да издирва бивши, междувременно полузабравени диктатори и да ги интервюира. Резултатът, „Словото на дявола: срещи със седем диктатори“ (Riccardo Orizio, Talk of the Devil: Encounters with Seven Dictators), е едно завладяващо четиво. Става дума не за някакви дребни бивши диктатори, а за едрите риби: Иди Амин, Жан-Бедел Бокаса, Войчех Ярузелски, Неджмие Ходжа, жената на Енвер, Жан-Клод „Бейби Док“ Дювалие, Менгисту Хайле Мариам и Мира Маркович, жената на Слободан Милошевич. (От своята затворническа килия във Флорида Мануел Нориега отказал поканата за разговор, заявявайки в писмо до Орицио, че все още не е в категорията на забравените диктатори. Според него: „Бог не е казал все още последната си дума за Мануел А. Нориега“).

Всеки бивш диктатор е луд по свой си начин, но единственото, което всички те единодушно повтарят в интервютата си с Орицио, е, че онова, което са вършили – изтезанията, гладомора, разграбването на националното богатство, избиването на политически противници, – всичко било за доброто на народа. Алтернативата била хаос, колонизация или изтребление. За себе си, тези мъже и жени се смятат за патриоти. Те са потвърждение на известното напомняне на Джон Адамс, според което „властта винаги мисли, че има благородна душа“. Когнитивната деформация, характерна за хората, които потискат един народ от любов към него, намира идеално изражение в плаката, разлепен из Хаити по времето на Бейби Док Дювалие. На него пише: „Искам да застана пред трибунала на историята като човека, установил необратимо демокрацията в Хаити“. Подпис: „Жан-Клод Дювалие, пожизнен президент“.

Когато Орицио разпитва своите събеседници за техните престъпления и извращения – Бокаса и Амин бяха обвинявани и в канибализъм, – повечето отхвърлят обвиненията като измислици на техните врагове, а когато склонят на някакво обяснение, то се свежда обикновено до онова, което казва злият херцог от приказката на Джеймс Търбър „Тринайсетте часовника“: „Всички ние имаме недостатъци, моят недостатък е, че съм зъл“. Извращенията не са важни. Важното е, че редът и автономията са запазени. Повечето от тях казват на Орицио същото, което Садам Хюсеин със сигурност казва на своите все още лоялни палачи: Вижте моята страна днес! Палачите кимат сериозно в знак на съгласие. Дали защото са съгласни, или защото ги е страх да не са съгласни? Вероятно те отдавна вече не знаят разликата.

Превел от английски Стоян Гяуров

Louis Menand, The Devil’s Disciples. The New Yorker (2003).

[1] Дифузно понятие, визиращо спектъра на общественото мнение в арабския свят.

[2] 2003.

[3] Политическа инициатива, посредством която петиция, подписана от определен минимален брой регистрирани гласоподаватели, може да наложи общо гласуване по даден въпрос.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s