Императорът на сладоледа

А л б е р т о  М а н г е л

Можем ли да четем политиката като литература? Може би, понякога, в отделни случаи. Например: на 8 октомври 1967 батальон на боливийската армия изненадва група guerrilleros в един храсталат дол в пущинака източно от Сукре, близо до село Ла Игера. Двамина са заловени живи: един боливийски боец, известен само като Вили, и Ернесто „Че“ Гевара, герой на кубинската революция, водач на „чуждестранното нахлуване на агенти на Кастро-комунизма“, както се изразява боливийският президент генерал Рене Бариентос. Когато чува новината, подполковник Андрес Селич скача в един хеликоптер и отлита за Ла Игера. В мизерната барака, служеща за училище, той провежда 45-минутен разговор със своя пленник. Доскоро се знаеше малко за последните часове на Че, но след двайсет и деветгодишно мълчание вдовицата на Селич е позволила най-сетне на американския журналист Джон Лий Андерсън да се запознае с бележките на Селич за този необичаен разговор.

Освен значението на последните думи на Че като исторически документ, има нещо трогателно във факта, че те са били почтително записани тъкмо от неговия враг.

„Провалих се“, казва Че на Селич. „Всичко свърши, затова ме виждате в това състояние“.

„Вие кубинец ли сте или аржентинец?“, пита Селич.

„Аз съм кубинец, аржентинец, боливиец, перуанец, еквадорец и т.н… Нали разбирате“.

„Какво ви накара да започнете да действате в нашата страна“?

„Нима не виждате на какво дередже са селяните?“, пита Че. „Едва ли не като диваци, живеят в потискаща мизерия, само в една стая, изоставени като скотове“.

„Същото е и в Куба“, отвръща Селич.

„Не е вярно“, възразява Че. „Не отричам, че бедност има и в Куба, само че селяните там живеят поне с илюзията за напредък, докато боливийският селянин живее без никаква надежда. Както се ражда, така и умира, без да е видял никакво подобрение в положението си“.

По нареждане на агента на ЦРУ от кубински произход Феликс Родригес, Че е екзекутиран на следващия ден[1]. За да изглежда, че пленникът им е бил убит в битка, Че бива прострелян първо в ръцете и краката. И докато той се гърчи на земята, „хапейки китката си, явно за да не закрещи“, един последен куршум прониква в гърдите му и изпълва дробовете му с кръв. Трупът е извозен с хеликоптер в градчето Вайегранде, където бива изложен пред любопитните погледи на представители на властите, журналисти и местни хора. Селич и други офицери позират за фотографа до главата на Че, след което трупът „изчезва“ в незнаен гроб близо до местното летище. Снимките на мъртвия Че, напомнящ натрапчиво за мъртвия Христос – полуголото грациозно тяло, брадясалото, измъчено лице, – станаха една от иконите на нашето поколение, което бе едва десетгодишно при победата на кубинската революция през 1959.

Новината за смъртта на Че Гевара стигна до мен към края на моята първа и единствена университетска година в Буенос Айрес. Октомври на 1967 бе доста топъл и моите приятели и аз се стягахме да заминем на юг и да разпънем палатките в патагонските Анди. Почти всяко лято, докато бяхме в гимназията, ние обикаляхме из Патагония, водени от ентусиазирани гидове левичари, чието политическо кредо варираше от консервативен сталинизъм до разюздан анархизъм, от меланхоличен троцкизъм до аржентинския тип социализъм на Алфредо Паласиос[2], и които носеха в раниците си стихотворенията на Мао Цзедун, Блас де Отеро и Неруда, разказите на Саки и Хуан Рулфо, романите на Алехо Карпентиер и Робърт Луи Стивънсън. Един разказ от Кортасар, който имаше за епиграф едно изречение от дневниците на Че, ни подтикна към дискусия за идеалите на кубинската революция. Пеехме песни от времето на Испанската гражданска война, въодушевяващата руска народна песен „Ей, ухнем“, палавата румба „Моята Пучунгита има яки бедра“.

Лагерният живот на юг не беше просто туристическа разходка. Нашата Патагония не беше онази на Чатуин[3]. С младежки плам, нашите гидове искаха да ни разкрият скритата страна на аржентинското общество – страна, която не се виждаше от нашите уютни домове в Буенос Айрес. Имахме смътна представа за бордеите, заобикалящи нашите благоденстващи квартали, но не знаехме нищо за почти робските условия – подобни на описаните от Че пред Селич, – в които все още живееха много от селяните в безкрайните простори на Аржентина, нито за системното изтребление на туземното население, официално извършвано от военните чак до 1930-те. С повече или по-малко сериозни намерения, нашите гидове искаха да ни накарат да видим „истинската Аржентина“.

Веднъж следобед нашите гидове ни поведоха през един висок и каменист каньон близо до град Ескел. Вървяхме в индианска нишка, чудейки се къде ще ни отведе този прашен, безинтересен каменен коридор, когато изведнъж горе в стените на каньона забелязахме отвори, като входове на пещери, а в тези отвори – изпитите, болнави лица на мъже, жени и деца. Гидовете ни преведоха през каньона и обратно, без да кажат дума, но когато опънахме палатките за нощта, те ни разказаха малко за живота на ония нещастници, които живееха в скалите сякаш бяха животни, които припечелваха нещо от време на време като земеделски работници, и чиито деца рядко достигаха седемгодишна възраст. На сутринта двама от моите съученици попитаха своя гид как могат да влязат в комунистическата партия. Други направиха по-уравновесен избор. Неколцина се включиха във въоръжената съпротива срещу военната диктатура през 1970-те, а Марио Фирменич се преобрази в кръвожадния главатар на партизанското движение „Монтонерос“ и години наред притежаваше съмнителната известност на първото име в списъка на най-търсените от военната хунта лица.

Новината за гибелта на Че беше покъртителна, но все пак някак си очаквана. За моето поколение Че олицетворяваше онзи героичен, социален човек, какъвто повечето от нас знаехме, че никога няма да бъдем. Той беше видял онова, което бяхме видели и ние, беше изпитвал също като нас възмущение от фундаменталната несправедливост на „човешката съдба“, но за разлика от нас беше предприел нещо. Това, че неговите методи бяха спорни, политическата му философия повърхностна, моралът му безмилостен, а крайният успех невъзможен, изглеждаше по-маловажно от факта, че той се беше нагърбил да се бие срещу това, което смяташе за зло, макар сам да се съмняваше, че онова, което ще последва, ще бъде правилно.

Този идеал, тази странна смесица от решимост и безскрупулност, която имаше такава притегателна сила за нашето поколение и дори за последвалото, е намерил блестящо отражение в обемистата биография от перото на Джон Лий Андерсън, проследяваща с педантична точност преображенията в епичния живот на Че, при това с тон, за щастие лишен от агиографска реторика, и с разумно любопитство относно привидно маловажни подробности[4]. Андерсън се е възползвал умело от уникални източници, някои от тях за първи път: той е разговарял с вдовицата на Че, Алейда Марч, която дотогава е отказвала да бъде интервюирана, с трудно уловимия Родригес (който му казал, че след смъртта на Че внезапно развил симптоми на астма, сякаш бил наследил страданието на покойния), с боливийски офицери, които са били натоварени да погребат тайно трупа на Че, и не на последно място с вдовицата на Селич. Освен това Андерсън е първият не-комунист, който е получил достъп до кубинския архив за Че. Така че по-пълен портрет от този едва ли е възможен.

Ернесто Гевара де ла Серна (да дадем пълното му име, преди то да бъде съкратено от славата просто на „Че“) се ражда в Росарио, Аржентина, на 14 май 1928, въпреки че в рожденото му свидетелство е записано „юни“, за да се замаскират причините за прибързаната сватба на неговите родители. Баща му, чиито предци пристигат в Аржентина още с конквистадорите, е собственик на плантация в субтропическата провинция Мисионес. Поради астмата на Ернесто, която го измъчва през целия му живот, семейството се премества в по-здравословния климат на Кордова, а по-късно, през 1947, в Буенос Айрес. Там Ернесто завършва медицина и въоръжен с докторска титла тръгва да опознае „страхотното чудо“ на латиноамериканския континент. Той е така очарован от видяното, че му е трудно да се откаже от скитническия живот: от Еквадор той пише на майка си, че е станал „стопроцентов авантюрист“. По време на този Grand tour младият доктор среща много хора, но споменът за един от тях го преследва до края на дните му (Андерсън е бил така проницателен да преразкаже подробно тази среща): става дума за един стар марксист и беглец от погромите на Сталин, с когото Ернесто се запознава в Гватемала. „Вие ще умрете със стиснат юмрук и скована челюст“, казва му този съвременен Тирезий[5], „идеална демонстрация на омраза и съпротива, защото вие не сте символ, вие сте автентичен член на едно разпадащо се общество: духът на кошера говори през вашата уста и живее във вашите действия; вие сте толкова полезен, колкото и аз, само че вие не съзнавате полезността на помощта, която оказвате на това принасящо ви в жертва общество“. Ернесто не е могъл да знае, че този старец му диктува неговата епитафия.

В Гватемала Ернесто проумява остротата на политическата конфронтация и за пръв път се идентифицира с каузата на революцията. Там, а сетне и в Мексико той се запознава с кубински емигранти, борещи се против диктатора Фулхенсио Батиста, чийто корумпиран режим пробужда такъв интерес у Греъм Грийн и Хемингуей. С остър нюх за размирници, агентът на ЦРУ Дейвид Атли Филипс, изпратен по онова време в Латинска Америка, открива досие за младия аржентински лекар – досие, което с течение на годините ще набъбне до едно от най-дебелите в архива на ЦРУ. През юли 1955 Ернесто Гевара и Фидел Кастро се срещат за първи път в Мексико. Кастро, който още от 1948, като двайсет и една годишен студент по право, заговорничи срещу режима на Батиста, незабавно харесва аржентинеца, когото другите кубинци започват да наричат „Че“, по популярното в Аржентина разговорно обръщение. „Мисля, че между нас има взаимна симпатия“, пише Че в дневника си. И е бил прав.

Кубинската революция триумфира през 1959. Не знаем дали от лоялност към революцията Че щеше да даде подкрепата си за тираничните мерки, предприети от Кастро през следващите години за укрепване на своя режим. Погледът на Че е отправен към бъдещето. Както подчертава Андерсън, той предвижда „смайваща, дори фантастична поредица от събития“. Че вярва, че след края на войната в Куба, революционерите ще се разпръснат из съседните страни (на първо място Боливия). Там те ще поведат война срещу олигархията и нейните империалистически босове, войни, които ще принудят главния враг, САЩ, да се намеси. Следвайки виетнамския пример, Латинска Америка ще се обедини срещу „чуждестранния агресор“ и ще разгроми империализма на континента. Борбата на Че, както става ясно от книгата на Андерсън, не е била насочена срещу всички форми на власт, нито дори срещу идеята за класово общество. Той със сигурност не е бил анархист; нещо повече, бил е убеден в нуждата от организирано ръководство, представяйки си една панамериканска държава, управлявана от силно, но морално правителство. В една своя книга върху гръцката идея за свобода (Jacqueline de Romilly, La Grece antique a la decouverte de la liberte) френската историчка Жаклин дьо Ромийи изтъква, че бунтът на Антигона идва не от отхвърлянето на властта, а напротив – от подчинението на един морален закон, вместо на един произволен указ. Че също се смята за длъжен да се придържа към законите на морала и именно заради тях той е готов да пожертва всичко и всеки, включително и себе си. Както знаем, след Куба неговата кампания започва и завършва с Боливия. Дали той е разбрал ползата от своята саможертва е въпрос, който остава без отговор.

И все пак, въпреки политическото поражение, нещо от идеала на Че е оцеляло дори в тези дни, когато алчността е придобила едва ли не ореола на добродетел, а агресията на корпорациите пренебрегва всякакви социални (да не говорим за социалистически) съображения. Отчасти той се превърна в още една колоритна латиноамериканска фигура, като Сапата или Панчо Виля: в Боливия Националният туристически съюз организира турове по стъпките на партизанската кампания на Че и до болницата, където е бил изложен трупът му. Но това не е всичко, останало от него. Лицето на Че – жив, с баретата със звездата, или мъртъв, с очи, гледащи сякаш отвъд главите ни, – изглежда все още олицетворява една необхватна, героична представа за ролята на мъжете и жените в света, роля, която днес може да ни се струва далеч от нашето разбиране или нашия интерес.

Без съмнение той притежаваше физиката за тази роля. Епичната литература изисква съответната иконография. Зоро и Робин Худ (посредством превъплъщенията на Дъглас Феърбанкс и Ерол Флин) предадоха своите черти на живия Че, а в популярните представи той беше един млад Дон Кихот, един млад Гарибалди. Мъртъв, както забелязват монахините в болницата на Вайегранде, когато скришом клъцват къдрици от косата му, за да ги съхранят в мощехранителниците, той прилича на сваления от кръста Христос, заобиколен от мъже в тъмни униформи, като римски войници в съвременни костюми. До известна степен мъртвото лице измести живото. В един прочут кадър от четиричасовия документален филм на Фернандо Солана „Часът на пещите“ (1968), разказващ по блестящ начин историята на Аржентина от най-ранно време до смъртта на Че, камерата остава за няколко минути върху това безжизнено лице, принуждавайки зрителите да отдадат визуална почит към човека, който реализира нашия порив за действие пред лицето на неправдата, който изплати нашето смущаващо „аgenbite of inwit“[6]. Гледаме това лице и се питаме: в кой ли момент е минал от оплакване злочестините на света, както правехме и ние, ожалвайки без усилие съдбата на бедните и порицавайки, така, както говорим за времето, безскрупулната алчност на властващите, към това да предприеме нещо, да премине към действие?

Изчерпателната книга на Андерсън регистрира някак между другото момента на този преход. По пладне на 22 януари 1957 Че Гевара убива за пръв път. Той и другарите му са в кубинската джунгла, когато някакъв войник открива огън по тях от една колиба, намираща се на не повече от двайсет метра. Че дава два изстрела. При втория войникът пада. До този момент страстното възмущение от неправдата на света се е изразявало в байроновски жестове, нескопосна поезия, с отзвук от характерната за 19 век бомбастичност, и онзи вид псевдоакадемична проза, минаваща в Латинска Америка за революционна. След тази първа смърт, нещо се променя. Че, пламенният, но конвенционален интелектуалец, се превръща необратимо в човек на действието, каквато може би винаги е била неговата съдба, макар че всичко в него сякаш се бунтува против сбъдването й. Тормозен от астма, която го кара да се задъхва при дълги речи, да не говорим за дълги походи в джунглата, съзнаващ парадокса, че се е родил в класата, облагодетелствана от несправедливата система, която се е заел да взриви, принуден изведнъж да действа, вместо да размишлява върху конкретните цели на своите действия, Че влиза с непоклатима решимост в ролята на романтичния герой.

Известни са думите на Торо, че „действието, базиращо се на принципи, възприятието и практикуването на правото променят нещата и взаимоотношенията; всичко това е по същество революционно. То раздвоява не само държави и църкви, то раздвоява и семейства; нещо повече – раздвоява индивида, отделяйки диаболичното у него от божественото“. Че – който подобно на всички аржентински интелектуалци по негово време трябва да е чел „Гражданско неподчинение“, – сигурно щеше да се съгласи с тази парафраза на Матей 10:34-35.

Превел от английски Стоян Гяуров

Alberto Manguel, The Death of Che Guevara, in: A Reader on Reading (2011).

[1] Заповедта за екзекутирането на Че идва лично от президента Бариентос; Родригес ръководи привеждането й в изпълнение на място. – Б.пр.

[2] Аржентински политик социалист (1880-1965).

[3] Английски пътешественик и писател (1940-89); „Из Патагония“ (1977) е първата му книга.

[4] Jon Lee Anderson, Che Guevara. A revolutionary life (1997).

[5] Сляп гадател от гръцката митология, известен със своето ясновидство.

[6] Угризение на съвестта, по заглавието на изповедално съчинение в проза, написано през 14 век на кентски диалект.