Доналд Тръмп и хормонът на щастието

Р о м а н  Б у х е л и

Френският писател Мишел Уелбек е за литературата онова, което Доналд Тръмп е за политиката. В съответната сфера и двамата са невъздържани, сластно отдадени на инстинктите си разрушители, които с лека ръка потъпкват всички условности и безгрижно кокетират с всякакво кощунство. И двамата обичат най-вече провокацията и всеотдайно се профилират там, където всеки друг просто би се бламирал.

Чудно ли е, че Уелбек храни симпатии към Тръмп? Щеше да бъде чудно, ако не беше така. Наскоро френският автор провъзгласи в Harper’s Magazine, че Тръмп му се струва „един от най-добрите американски президенти“. Той разбирал срама на американците пред лицето на този „ужасен клоун“, и „естествено“, че Тръмп е „отблъскващ“. Бил дори на мнение, пише Уелбек в статията си за американското списание, че „една достойна и морална личност би била по-добре за САЩ“. Но може би – и тук човек не бива да пропусне да се наслади на екстравагантната глаголна форма – „Тръмп ще да се окаже едно необходимо изпитание за американския народ“.

Уелбек обича да играе ролята на човек, който от време на време хвърля някоя смрадлива бомба сред възпитано спорещите интелектуалци. Явно изпитва безумно злорадство, когато гледа как те едва-едва докосват отломките от неговите пиратки, оглеждайки ги от всички страни. Наистина ли той цени Тръмп? Нищо подобно! Изобщо не му пука за него. Тръмп може да е хитър и лукав, ала такъв е и Уелбек, и това сигурно му се нрави у американския президент. Само че освен всичко друго Уелбек е и интелигентен. Изкуството на неговите полемики се състои в това, че той винаги мисли и обратното. Затова може би най-доброто на неговата живачна литература, е, че каквото и да се каже за нея, обратното е също толкова вярно.

В своето творчество Мишел Уелбек е създал един гнусен бестиариум от изпаднали, впиянчени, противни типове. Последното му създание изглежда иска да надмине своите предшественици. С един ежедневен ритуал 46-годишният агроинженер въздава, подобно някога на Луи XIV, чест и хвала на своя „лост“: първо малко кафе, после две, три цигари, и накрая таблетката „с четвърт чаша минерална вода – обикновено волвик“. Хапчето поддържа тонуса му, като стимулира така наречения хормон на щастието (серотонина от заглавието): „Това е една малка, бяла, овална, делима таблетка“, казано с първите думи на романа.

Как изглежда този вид щастие, за това разказва „Серотонин“ в две действия. Романът започва с едно в буквалния смисъл на думата откровение, с изповед в каноничната традиция на Августин и Русо, но тук така да се каже във вулгарен вариант: един тотално изчерпан мъж си припомня своите любовни похождения. Уелбек може да е литературен виртуоз, ала неговите фигури са еротомани от най-елементарен сорт, които делят жените на курви и мадони, а света на путки и курове.

Всичко това клони към бездушна монотонност, още повече в немския превод, отколкото в оригинала, тъй като френският език разполага поне с по-богат вулгарен репертоар (а и преводът, правен явно под натиска на крайния срок, не е идеален). Все пак намерението на автора е ясно: да ни покаже един гадняр с неговите отвратителни мании, с неговата отблъскваща самомнителност и старовремска омраза към жените. Тъй че дотук нищо ново под литературния небосклон на Уелбек. Той все така гъделичка отвращението на читателя.

Дългата изповед на героя е последвана от кратка лебедова песен, въведена от едно пречистващо събитие, един вид душевно прояснение. Поне веднъж в живота си той е бил щастлив с една жена, която е обичал и с която би могъл да живее, ако негова мимолетна изневяра не довежда до разрив. Сега той отново улавя следата й, открива своята някогашна приятелка в най-дълбоката провинция и започва да фантазира как отново ще заживее с нея. Само че, разбира се, среща пречка: тя има четиригодишен син (но явно не и мъж). Изходът за него е ясен: „Или той, или аз“.

Нашият герой, станал междувременно снайперист и въоръжен с пушка с оптически мерник, се прицелва в малкия. Но се спира. Не може да убие детето. Вместо това потъва в своята дълга нощ. Снабдява се с антидепресанти и започва да се готви за самоубийство: „Трябваше да се отправя към празнотата, към неописуемото“. Неговото последно жилище трябва да води към „нищото“, или поне към „непосредственото съседство на нищото“.

Там един отвратителен човек – тук един преобразил се по неволя в дзен-учител циник, който очаква в нищото края като просветление, който (пре)открива спасителя в Христос. И отново виждаме в действие изкусителя Уелбек: читателят е разтърсен от тази човешка развалина, която се оттегля в своята пещера, в нищността на съществуването. Уелбек никога не е бил по-елегичен, ние никога не сме виждали по-беззащитна фигура.

Но нима може да се говори за триумф на човечността, когато някой се възпре да стреля по едно дете? Уелбек обича да води читателите си за носа, затова винаги трябва да бъде четен под лупа. Раздутият до плашило негодник от първата част се оказва една жалка трафаретна фигура, предназначена да ни ядоса малко и да отвлече вниманието ни, докато преображението на протагониста в елегик се оказва в последна сметка една зловеща измама. Защото истинският скандал на романа е стилизираният като Христова фигура нещастник с неговия патетичен копнеж по смъртта. Точно когато книгата започва най-сетне да ни става симпатична, тя е всъщност най-отровна. Ние съзираме бездната, едва когато се сринем в нищото. Уелбек пречупва своите читатели, за да може още по-брутално да зашлеви тяхното състрадание. Но не само краят е демонично противен; отровният дъх на автора се стеле над целия роман.

Светът не беше виждал досега такъв безмерно начетен агроинженер, като главния герой на Уелбек. Той не е пропуснал нито един важен автор, от Пруст през Бодлер до Томас Ман, и цитира дори изтънчени автори на научна фантастика. Най-голямо удоволствие обаче му доставя припомнянето на жлъчните стрели на писателите по адрес на колегите им, като например следното злобно подмятане на Е. М. Чоран: Морис Бланшо е „идеалният писател, ако искаш да се научиш да тракаш на пишеща машина, без да се разсейваш в търсенето на смисъл“.

С други думи: книгите не са нищо повече от празни обещания за щастие, бледи сурогати на живота и в последна сметка огромна гавра с нашата жажда за спасение. За това става дума под повърхността на този роман, който още със заглавието си примамва с празни обещания. А Уелбек показва среден пръст на читателите си, като ги изобличава точно тогава, когато се хванат на номера му. Така погледнато, Мишел Уелбек наистина е написал един блестящ роман.

Само че ние трябва енергично да браним изкуството от подобен студен блясък. Най-достойната и същевременно най-трудна задача на изкуството се състои в това да ни преведе през рая и ада на битието. Ние сме различни, когато се завърнем от едно такова пътешествие. Уелбек се задоволява само с огъня на преизподнята. Това е разликата. С което отново прилича на Тръмп. Уелбек е нашият трън в плътта. Човек може да прочете „Серотонин“, но не е длъжен.

Превел от немски Стоян Гяуров

Roman Bucheli, Michel Houellebecq zeigt seinen Lesern den Finger. “Neue Zürcher Zeitung”.


5 thoughts on “Доналд Тръмп и хормонът на щастието

  1. Уелбек е специфично явление и може да бъде четен по много начини. Не съм чела „Серотонин“ и ви благодаря за превода от немски на това ревю. Вероятно, когато излезе и на български, ще съм от тези, които ще я прочетат, макар да не е задължително. Това е автор, който действително пише своите книги някъде от 3-тия кръг на Ада – човешкия ад или неговия собствен ад, което е едно и също. Ако човек познава биографията му като човек, ще остане с впечатлението, че той не е напускал тези мрачни селения от детството си, от самото си раждане дори и че това е негова съдба – да няма друг избор, освен да мисли битието в пъклени категории. Наречете го измъчена, лишена от любов, но дарена с талант, прокълната душа. В известен смисъл – да, Уелбек е отдаден бард на демоничното в човека и в себе си. Онова глъбинно грозно, отблъскващо, изначално зло, което той изсмуква от света, описва и излива в калъпа на писателски продукт и в този процес той самият погрознява физически, и плаши толкова, че на другите им идва да го погнат с тоягите /както и правят в един преносен смисъл/. Тежка карма в литературата и не е отредена само на Уелбек. И Томас Бернхард е подобен мрачен трубадур, макар че при него нещата стоят по-различно. И все пак, Уелбек не е докрай безнадежден и е способен да провиди спасение. Само дето неговата представа за избавлението клони към онтологичното и е откровено терминална /“Възможност за остров“/ – слагаме кръст на всичко и започваме отначало и това е единственият изход. Но това не е Уелбековска идея, да признаем. Пръв за този вариант се е сетил Йехова с неговия Ноев ковчег. Както казах, не съм чела още „Серотонин“, но се съмнявам, че образът там е по-брутален от предишните в бестинариума. В „Елементарни частици“ има голям сюжетен блок, посветен на крайната, последна фаза на сатанизирания човек, тотално дехуманизиран до машина за убиване, но с почти божествен статут за последователите си. Дори и Уелбек не може да се самонадскочи отвъд това.

    Liked by 1 person

  2. Толкова стегната и дълбока диагноза на феномена Уелбек не бях чел досега. Вие сте казали всичко за него. Поздравления.
    Ще повторя молбата си от предишния ни виртуален контакт: пуснете коментара си във фейсбук.

    Харесвам

  3. ЖИВАЧНА ?? Mercurial в случая идва от Меркурий и означава непостоянен, променлив, капризен. Аз бих казал „неговата КАПРИЗНА литература“, но може би има и по-добър еквивалент без да е синоним на женско настроение.

    Харесвам

    1. Именно непостоянен и променлив (както казваш); ту едно, ту друго; което може да се чете и така, и онака, както разбираме от текста. Но не и „капризен“, където вече запрашваме в друга посока.

      Харесвам

  4. Книгата ми идва от Франция след 1-2 дена и нямам търпение да я прочета. След La Carte et le Territoire et Soumission, го смятам за изключителен писател („феномена Уелбек“ е добро признание) и чета всичко от него. Аз съм по природа антипод на Уелбек, но защо той толкова ми харесва? Явно не защото съм съгласен с горната критика – към която не мога да имам конкретни възражения, докато не прочета романа – а защото Уелбек е ЧЕСТЕН писател. Не пише, за да се хареса, а за да види човечеството в неговите най-неприятни измерения. И да го предупреди. Критиките срещу първите му романи действително са адекватни на тяхната текстура, но няма защо непрекъснато да се връщаме на тях, за да оправдаем слепотата си, че Уелбек в зрялата си възраст е многоизмерен писател. При това владеещ занаята до съвършенство. Не се ли питате днешната българска действителност, чиито контури се очертават във Фейсбук, не е ли също толкова отчайваща и безнадеждна, колкото героите на Уелбек в най-лошите периоди от съществуването им. Къде е тогава надеждата за България, а и за човечеството? Аз вярвам в смисъла на литературата въобще и Уелбек не е прекършил тази моя вяра. Напротив, увеличава я!

    Liked by 2 people

Оставяне на отзив за Златко Ангелов Отказ

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s