Императорът на сладоледа

Х а н с  У л р и х  Г у м б р е х т

Макар че светът изглежда отново започва да се дели на малки светове от нации и региони, в едно отношение той си остава хомогенен: всички се сравняват с всички останали – повече от когато и да било преди. Затова Рене Жирар (1923-2015) е авторът на момента. Който иска да разбере нашето време, с оглед на глобалните комуникационни медии и локалните кризисни огнища на популизма, ще направи добре да прочете книгите на покойния френско-американски антрополог. Жирар, който последно преподаваше в Станфорд, анализира както никой преди него върлуващата склонност на хората да се сравняват помежду си, сочейки я с пръст като основен двигател на обществената активност.

Милиардерът от Силициевата долина, създател на ПейПал и бивш инвеститор във фейсбук Питър Тийл предлага за следващия зимен триместър на Станфордския университет семинар за конфликтите между държавност и глобални технологии, изхождащ главно от теорията на Жирар. Поради огромния интерес сред студентите, ръководството на университета се видя принудено да реагира с ограничителни мерки.

На прага между 80-те и 90-те години Тийл е бил слушател в няколко семинара на Жирар и до ден-днешен обича да озадачава събеседниците си, като им разказва, че именно на тези семинари дължи решаващия за живота си ангажимент във фейсбук. Същевременно обаче Жирар си остава автор, чиято рецепция в академичните среди, а и в медиите е доста ограничена. Тъкмо днешните интелектуалци, които неспирно се оплакват от колективната завист, продължават да пренебрегват най-видния модерен мислител по въпроса за произхода и динамиката на завистта.

Дали трябва да схващат една философия, виждаща в завистта неизбежен човешки импулс, като обида за собствената си представа за човека? Против подобни блокади е насочена новата и всеобщо възхвалявана биография на Жирар от Синтия Хейвън, в която авторката изтъква дистанцираността на философа от всякакви политически позиции и неговия ужас от собствените му възгледи, ужас, който споделя с най-непримиримите си противници.

Един от последните титани

Наблюденията на Хейвън потвърждават спомените ми за годините, когато почти ежедневно бях в контакт с колегата Рене Жирар в Станфорд. Противно на донесеното от мен от Германия предупреждение на един литературовед, че тъмната теория на Жирар отговаряла на изписания на лицето му насилствен характер, аз опознах един обичан особено от по-младите студенти учен. Той обаче упорито отбягваше всякакви конкурентни ситуации. Не поради неувереност, а защото като пророк беше убеден във верността на своите възгледи.

Затова Жирар никога не се натрапваше и не ламтеше за одобрение, и не се сърдеше на скептичните коментари по свой адрес. През 2005, при включването му в списъка на четиридесетте „безсмъртни“ на Френската академия, той слушаше като че ли някъде много отдалече възторженото похвално слово на своя приятел Мишел Сер и прие нашите поздравления със сбърчено чело. Сякаш искаше да каже, че никой не може да избегне убедителността на това, което той е написал.

Междувременно и New York Review of Books, централният орган на интелектуалците от американския Източен бряг, за пръв път публикува едно подробно есе за делото на Жирар. Авторът на есето, италианистът Робърт Поуг Харисън, го представя като един от „последните титани на хуманитаристиката“ и повдига въпроса дали най-сетне ще бъде отдадено дължимото на неговите идеи. Дали преоткриването на Рене Жирар в Силициевата долина ще има сигнално въздействие? Но преди всичко: какви са централните тези на Жирар?

Изкупителната жертва

Харисън го нарича „пророка на завистта“ и именно около понятието „завист“ гравитират трите измерения на неговото творчество, извлечени предимно от литературни текстове, които Жирар разглежда като кондензат на действителността.

На първо място, нашите желания се пораждат не от лични импулси, а от погледа към желанията на другите, тоест от подражание; оттук названието „миметическа теория“. Докато обектите на подражание са видни фигури, литературни герои или други знаменитости, миметическата динамика не създава проблеми, смята Жирар. Подражаването обаче на „хора като теб и мен“ подтиква към извода, че тези хора са постигнали по-високо равнище на екзистенциално осъществяване, на което се реагира със завист. Ако днес сме склонни да възразим, че разграничението между „знаменитости“ и „хора като теб и мен“ е силно размито, доколкото – особено в социалните мрежи – наистина всички се сравняват с всички, то това само повишава валидността на елементарното му прозрение.

На второ място, от безкрайно повтаряните ситуации на завистливост възниква социален резервоар от агресия, която при всички култури и религии на човешката история, според Жирар, избива в идентифицирането и ритуалното убийство на изкупителни жертви.

В късните си работи, на трето място, Жирар поставя акцента върху Новия завет, като онова религиозно откровение, което във фигурата на Исус Христос свързва ролята на изкупителната жертва с аурата на божия син и по този начин разобличава насочената срещу него агресия като произволна жестокост; защото не само теологически е изключено божият син да се е нагърбил с вина, оправдаваща наказание от хората. В последната фаза на своето дело Жирар залага на християнството, като мотивационен потенциал за неутрализиране на миметическата динамика.

Силициевата долина и идентичностната политика

Ясно е какво привлича Силициевата долина към концепцията на Жирар. Изобретените там социални мрежи ускоряват ритъма на нашите ежедневни взаимодействия и по този начин повишават интензивността на миметическите стремежи: човек вижда във фейсбук снимки от ваканцията в Гърция на съседите и контрира със снимки от собствената си ваканция в Италия. Като познавач на Жирар, Тийл е бил в изгодна позиция, за да осъзнае преди много други този потенциал. От гледна точка на теорията на Жирар е очевидно и това, че ИТ-милиардерите винаги са под двойна заплаха: първо, да се поставят в ситуации на конкурентност и завист, и второ, по този начин да станат изкупителни жертви на онези, които са оставили зад себе си.

Впрочем Силициевата долина заема една ексцентрична позиция в нашата действителност. Пълният аналитичен потенциал на теорията на Жирар се разкрива, едва когато я съпоставим с една централна тенденция в днешния свят. През последните десетилетия – успоредно с постоянно критикуваната  задълбочаваща се бездна между най-високите и най-ниските доходи в глобално отношение – е налице значително изравняване на икономическите възможности на една разрастваща се глобална средна класа.

С последната си книга, „Против политиката на идентичността“, политологът Франсис Фукуяма насочва вниманието към наличието на определена връзка между тези развития и възникването на онези многобройни идентичностни претенции (включително техните често популистки жестове), с които вече свикнахме. Редом с преобладаващата докъм късния 20 век идентичност на социално-икономическия статут междувременно се открояват идентичностите по полова, етническа и отново по религиозна линия.

Завистта се превръща в насилие: френският случай

Колкото повече се разпространява равенството сред новите средни класи, толкова по-силно, следвайки Жирар, се налага впечатлението, че другите са по-добре от нас – и толкова повече плъзват завист, неприязън и политиката на идентичността. Колкото повече се увеличава икономическото равенство в обществото, толкова повече расте усещането за неравенство. В тази връзка Фукуяма интерпретира различните идентичностни форми като социални формули за конвергенция, които мотивират исканията за повече уважение, достойнство и обществено признание, без да са в състояние да ги удовлетворят. Така от конкуренцията между всевъзможните идентичностни искания се пораждат не само социални напрежения, но и повсеместни заплахи от насилие.

Днес тази логика е съвсем осезаема тъкмо в родината на Жирар. В международна перспектива мнозинството французи не само, че не живеят в условия на скандално неравенство, а напротив, в една (успешна, макар и все по-трудно финансирана) държава на благосъстоянието с нейните типични претенции за равенство. Редица други общества се опитват понастоящем да неутрализират насилствените тенденции, продукт на подобни ситуации, чрез синдроми на неотстъпчиви предписания за „политическа коректност“. Последните обаче не са нищо друго, освен правила за обезателно избягване на конфликти (никой никога не бива да се чувства пренебрегнат), последствията от които водят единствено до повишаване на напрежението, психически блокаж и намаляваща производителност във всички социални сфери.

Във Франция, от друга страна, мрежата на политическата коректност за предотвратяване на насилие не действа повече – доколкото изобщо е съществувала там. Все по-шумните искания за равенство отстъпиха място на открито насилие, съсредоточено върху фигурата на президента: Макрон е изкупителната жертва на настоящето. И когато „жълтите жилетки“ го сравняват с Луи XVI, това – въпреки всички ляволиберални усилия за проява на разбиране – представлява една съвсем не метафорична заплаха за убийство.

Само преди няколко месеца книгата на Фукуяма – акцентираща, изненадващо по онова време, върху обстановката във Франция – посочи възможни изходи от подобно развитие към социално насилие и силово държавно овладяване на насилието. Рене Жирар, от своя страна, би оценил настъпилата ескалация и нейното продължение като неизбежни.

И наистина, трудно може да се каже, че реакциите на отстъпките на Макрон са обнадеждаващи и че ще му се отдаде да пресече спиралата от завист и насилие. Според миметическата теория на Жирар такъв ефект би могъл да се очаква само от завръщане към християнството – нещо, от което френският президент и неговите врагове са еднакво отдалечени.

Превел от немски Стоян Гяуров

Ханс Улрих Гумбрехт е емеритиран професор по литературознание в Станфордския университет и автор на многобройни книги.

Hans Ulrich Gumbrecht, René Girard, der „Prophet des Neids“. “Neue Zürcher Zeitung”, 12.1.2019.