Императорът на сладоледа

Е л и ъ т  У а й н б ъ р г ъ р

Чан

Чан Чъхо изгубил през VIII век поста си в императорския двор и се оттеглил в планините. Той се отдал на риболов, но никога не използвал стръв, защото целта му не била да лови риба.

Чан Дзай бил през III век секретар на престолонаследника. Той бил толкова грозен, че когато излезел на улицата, децата го замеряли с камъни.

Чан Цио се нарекъл Жълтия бог през II век и повел армия от 360 000 свои последователи, всички с жълти тюрбани. Те свалили династията Хан.

Чан Чао, един от Петимата мъдреци, паднал от коня си през ХVIII век, но впечатлил императора, защото продължил да пише стихотворения с лявата ръка.

Чан Чънчоу бил известен през VIII век със своята ненадмината честност. Когато го назначили за губернатор на Шучоу, той дал банкет за всичките си приятели и близки, дарил ги щедро с коприна и пари, и тогава, просълзен, им съобщил, че отсега нататък няма да може да ги види никога повече.

Чан Съню нарисувал през VI век два дракона без очи на Храма на мира и радостта и предупредил, че рисунката трябва да остане незавършена. Един невярващ запълнил очите и стените на храма рухнали в момента, в който драконите отлетели.

Чан Чун бил философ от ХIV век, който бродел из планините и винаги носел желязно кепе.

Чан Циен бил през II век пр. н. е. първият китаец, пътешествал далеч на запад. Той бил заловен в Бактрия и останал в затвора десет години, докато един ден успял да избяга във Фергана. Оттам той донесъл първите орехи, отглеждал лози, чворест бамбук и коноп, и усъвършенствал изкуството на винопроизводството.

Смятало се, че същият този Чан бил пътешествал толкова много, че открил извора на Жълтата река, която тече надолу от Млечния път: след като месеци наред следвал реката срещу течението й, той стигнал до някакъв град, където видял един млад мъж, който водел бивол на водопой, и една млада жена, която предяла. Попитал къде се намира, а девойката му дала една совалка и му казала да я покаже на известния астроном Йен Чунпин. Когато Чан се завърнал, астрономът познал совалката, която принадлежала на Предящото момиче, съзвездие Лира, и му казал как точно в момента, когато Чан влизал в непознатия град, забелязал една падаща звезда между Предящото момиче и момчето, което карало бивола на водопой.

Чан Чао казал през ХVII век: „Цветята трябва да имат пеперуди, планините трябва да имат потоци, скалите трябва да имат мъх, океанът трябва да има водорасли, старите дървета трябва да имат увивни растения, а хората трябва да имат мании“.

Чан Чан, учен и губернатор през I век пр. н. е., имал привичката лично да боядисва веждите на жена си. Когато императорът го попитал защо, Чан отвърнал, че жените смятат веждите за изключително важни.

Както Чан Чо през VIII век, така и Чан Циукуо през ХI век можели да изрязват пеперуди от хартия, които припърхвали из въздуха и сетне се връщали в ръцете им.

Чан Чу, един поет от ХIII век, написал стиха „Катаклизмът на червените овце“, който никой до днес не е могъл да обясни.

Чан Сюцин, даоист, който никой не помни кога точно е живял, се сдобил с еликсира на живота и открил, че тигрите се подчиняват на всяка негова дума.

Чан Йенси написал през ХVIII век трактат за мастилото.

Чан Лихуа била през VI век любимата конкубина на императора, известна също с красотата на косата си, която била дълга повече от два метра.

Чан Юн, поет от V век, получил от един даоистки свещеник, който му казал, че на необикновените хора трябва да се подаряват необикновени неща, ветрило, направено от пера на бяла чапла. Императорът казал, че царството не може да си позволи да бъде без човек като Чан Юн, но не може да си позволи да има и двама като него.

Чан Сюн се държал храбро при обсадата на Суейян през 756 г. и когато положението със запасите и храната станало критично, пожертвал дори любимата си конкубина, ала напразно. Обзет от патриотичен гняв, той така бясно заскърцал със зъби, че след екзекуцията му открили, че не му бил останал нито зъб.

Чан Фанпин бил плодовит писател от ХI век, който никога не правел чернова.

Семейството на Чан Куни през VII век било известно с това, че може да се похвали с девет поколения, живели в хармонично единство. Когато императорът попитал как е възможно това, Чан Куни поискал перо и хартия и написал безкрайно много пъти йероглифа за „търпение“.

Чан Куо бил един от Осмината безсмъртни от VIII век. Императрицата проводила пратеник, който да го извика в двора, но когато пратеникът пристигнал, Чан бил вече мъртъв. По-късно той се появил отново и императрицата проводила друг пратеник, който изпаднал в безсъзнание, продължило с години. Трети пратеник най-сетне сполучил и Чан забавлявал двора като ставал невидим и пиел отрова, но отказал портретът му да бъде поставен в Залата на достойните.

Чан И съставил през II век енциклопедия с разновидна информация. Чан Кай, през същия век, можел да отглежда жаби.

Чан Ин, през ХVII век, бил официалният Четец на императора.

Чан Дзу, през VII век, бил твърде критичен и постоянно изпадал в затруднения, но казвали, че есетата му били като хиляда къса злато, избрани от хиляда къса злато. Това означава, че всичките били безценни.

Чан Инуън, през ХVI век, не можел да си вземе изпитите, защото мислел само за антики. За щастие той станал ценител и познавач на изкуството.

Когато Чан Шао умрял един ден при управлението на династията Хан, той се явил насън на най-добрия си приятел Фан Шъ. Фан незабавно тръгнал за погребението в една много далечна провинция. Седмици наред никой не можел да вдигне ковчега на Чан, докато не пристигнал Фан на бял кон, облечен в траурни одежди.

Чан Хуан-йен, последният поддръжник на династията Мин през ХVII век, се оттеглил на един гол остров, където обучавал маймуни да го предупреждават за приближаването на враг.

Чан Цао рисувал през IХ век дървета, като използвал едновременно пръста си и изхабената дръжка на четка – едното за живата материя, другото за мъртвите клони и опадалите листа.

Чан Хуа написал през III век една прочута рапсодия, или римувано стихотворение в проза (фу) за мушитрънчето: мушитрънчето е една дребна птичка. Тя яде само по няколко зрънца; тя си свива гнездо на един-единствен клон; тя може да прелети само няколко метра; тя заема малко място и не вреди никому. Перата й са безлични; тя е безполезна за човечеството, но и тя вдишва силата на живота. Патиците и гъските могат да летят чак до облаците, но ги убиват със стрели, заради тлъстото им месо. Сините рибарчета и пауните са обречени на смърт, защото перата им са красиви. Соколът е хищен, но го държат на връв; папагалът е интелигентен, но го държат в клетка, където е принуден да повтаря думите на своя господар. Само малкото мушитрънче, ненужно и лишено от обаяние, е свободно.

Чан Хуа, подобно на много поети, не се вслушал в собствените си думи. Той произхождал от уважавано семейство, което изпаднало в бедност. Като юноша бил козар, но умът му бил толкова необикновен, че успял да се ожени за дъщерята на един виден държавен чиновник и бил назначен за Ерудит в Министерството на церемониите. Оттам той се издигнал до Заместник компилатор, после до Благородник на дворцовите писари и императорът често се консултирал с него по въпроси на ритуала и протокола. През 267 г. той получил титлата Маркиз на проходите, а през 270 г. измислил система за организация и каталогизиране на имперската библиотека, която била използвана в продължение на векове. Сетне станал Маркиз на Гуану и Военен губернатор на Ючоу. През 287 г. хоризонталната греда в Голямата зала на Имперския храм на предците рухнала и отговорността за станалото била хвърлена върху Чан, по онова време вече Директор на Министерството на церемониите, който изпаднал в немилост. Няколко години по-късно, с възкачването на нов император, Чан се завърнал в двора и заемал постове като Гранд на правото на императорската свита, Надзирател на майсторите писари, Херцог на Чуану и, най-високият му пост, Министър на строежите. През 299 г. той бил уличен в дворцови интриги и отказал да се присъедини към оказалия се в крайна сметка успешен преврат. Той, всичките му синове и техните синове били екзекутирани.

*

Магарето на Абу ал-Анбас

Абу ал-Хасан Али ибн ал-Хюсейн ибн Али ибн Абд Аллах ал-Мас’уди, историкът живял през Х век в Багдад, Града на мира, разказва следната история за един човек на име Абу ал-Анбас по време на царуването на Мутауакил, който премахнал свободомислието и философските диспути, възстановил правоверието, наложил традиционните строги религиозни ценности, давал малко на бедните, построил два двореца, струващи сто милиона дирхама, и се отдал на таблетни игри, банкети и на всяка от своите четири хиляди конкубини:

Абу ал-Анбас имал любимо магаре, което внезапно умряло. Една нощ магарето се явило в съня му и Абу му рекъл:

„О, магаре мое, не ти ли давах винаги най-студената и най-прясна вода? Не ти ли пресявах винаги ечемика, който ти давах? Защо така внезапно умря?“.

Магарето отвърнало: „Съжалявам, господарю мой. Един ден, когато ти се отби в аптеката, отпред мина най-красивата млада магарица. Видях я; сърцето ми бе поразено и се влюбих с такава необуздана страст, че на края изпаднах в отчаяние“.

„Написа ли стихотворение за нея“?

„Точно тъй сторих. Ето го:

Сърцето ми бе поразено от една магарица
Докато чаках моя господар
Пред вратата на аптеката.
Тя ме покори със своята свенливост
И своите две меки бузи
С цвят на шанкарани.
Умрях за нея, защото ако бях живял,
Страстта ми щеше да се разгори още повече“.

„Твоето стихотворение ме развълнува“, казал Абу ал-Анбас, „ала какво означава шанкарани“?

„О, това е една стара дума, която днес се среща само в магарешката поезия“.

*

Звездите

Какво са звездите?     Те са парчета от лед, в които се отразява слънцето;     те са светлини, плуващи върху водите отвъд прозрачния купол;     те са гвоздеи, забити в небето;     те са дупки в голямата завеса между нас и морето от светлина;     те са дупки в твърдата черупка, която ни пази от отвъдния ад;     те са дъщерите на слънцето;     те са пратениците на боговете;     те имат формата на колела и са кондензиран въздух, с пламъци, които фучат в пространствата между спиците;     те седят на малки столчета;     те са разпилени из небето;     те са пратеници на влюбените;     те се състоят от атоми, които се носят из вакуума и се съединяват помежду си;     те са душите на умрели бебета, които се превръщат в цветя на небето;     те са птици с горящи пера;     те оплождат майките на великите хора;     те са блестящи концентрати на дъха-дух, направени от излишните останки при сътворението на слънцето и луната;     те са вестители на война, смърт, глад, чума, добри и лоши реколти, раждането на крале;     те регулират цените на солта и рибата;     те са семената на всички същества на земята;     те са стадото на луната, разпръснато по небето като овце на ливадата, които тя води на паша;     те са кристални сфери, чието движение произвежда музика в небето;     те са неподвижни, а ние се движим;     ние сме неподвижни, а те се движат;     те са изгубили се ловци на тюлени;     те са следите от стъпките на Вишну, който крачи по небето;     те са светлините на дворците, където живеят духовете;     те са с различна големина;     те са погребални свещи и да ги сънуваш означава да сънуваш смъртта;     както всяка материя, те са направени от четири вида материя: протони, неутрони, електрони, неутрина;     те са с еднаква големина, но някои са по-близо до нас;     те взаимодействат посредством четири сили: гравитация, електромагнетизъм, силните и слабите ядрени сили;     те са единствените богове и слънцето е главният сред тях;     те са ловците на щрауси, навън през цялата нощ, които на зазоряване се сгушват край слънцето, за да се стоплят, и затова не се виждат;     роса и скреж падат от звездите;     ветровете, топли и студени, идват от звездите;     те падат от небето в скута на девойката;     те са жарта от огъня на сътворението;     те никога не се променят;     те са белите палатки, където живее Звездният народ;     те са безбройните очи на Варуна, яздещ през небето на Макара, който е полуптица и полукрокодил, или полуантилопа и полуриба;     те са в състояние на постоянна промяна;     искат жертвоприношения, за да падне дъжд;     те са Неизчезващите, които във вид на лястовици се хранят от плодовете на Дървото на безсмъртието, растящо на острова в Езерото на Зеления сокол;     те блестят, премигват, искрят, пламтят;     те са очарователни;     те са вестители на зло;     те са очите на Тясе, хвърлени в небето от Тор;     те са белите мравки в мравуняка, издигнат около неподвижния Дурва, който медитира навеки дълбоко в гората;     те са един вид небесно сирене, бита светлина;     те са, те просто са;     звездите са една огромна градина и макар ние да не живеем достатъчно дълго, за да наблюдаваме тяхното покълване, разлистване, цъфтеж, родитба, прецъфтяване, увяхване и развала, има толкова много видове, че всеки от тези етапи е пред очите ни;     ние и всички звезди, които виждаме, сме просто един атом в един безкраен ансамбъл: космически архипелаг;     небето е като въртящ се воденичен камък, със звездите като мравки, вървящи по него в обратна посока;     небето е като балдахина на каляска, със звездите, висящи от него като мъниста;     небето е една масивна сфера, а звездите са постоянното осветление на вулканите върху него;     небето е един твърд лапис лазули, осеян с пирит – звездите;     всяка звезда има име и тайно име;     единствената дума, която чуваме от тях, е светлината им;     хората никога няма да могат да обхванат с въображението си звездите в тяхната цялост;     под звездното небе, през ясна нощ скритата сила на знанието говори на безименен език;     доброта и любов извират от тях;     ако не се намирахме в галактика, нямаше да виждаме никакви звезди;     ако гравитацията не беше толкова слаба, звездите щяха да бъдат по-малки, а ако бяха по-малки, нямаше да светят дълго, а ако не светеха дълго, ние нямаше да бъдем тук;     при тях няма случайни или произволни елементи, няма хаотични или безцелни движения;     злини и беди се стичат от тях;     тяхното съществуване е невероятно;     тяхната безкрайност ни подтиква да ги броим;     тяхната удивителна системност надхвърля въображението и е доказателство за присъщия им божествен разум;     плашеща е вечната тишина на тези безкрайни пространства;     колкото по-понятна изглежда вселената, толкова по-безсмислена изглежда същевременно;     всички звезди се движат и светят, за да бъдат най-пълноценно онова, което са – светлината дава светлина, защото такава е природата й;     запознанството със звездите е задължително условие за разбирането на поетите;     ако не излъчваха светлина, звездите щяха да експлодират;     след смъртта душите се вселяват в звездите – припламването на някоя нова звезда би могло да означава, че душата на един велик мъж или жена е достигнала целта си;     „катастрофа“ означава „астрално злочестие“;     единственото обяснение защо има толкова много звезди, които не можем да видим, е, че Бог ги е сътворил за други създания далеч в безкрая, за да могат да им се наслаждават по отблизо;     ние сме пъпът на материалната вселена, но сме на периферията на духовната вселена, обречени да наблюдаваме спектакъла на небесния танц отдалече;     за разлика от другите животни, човекът е бил създаден изправен, за да може да гледа нагоре към звездите;     крал Артур е там и чака да се завърне, за да управлява отново Англия;     Куей  е там, блестящият учен с грозното лице; там горе са Яслата, Мъглата, Малкия облак, Кошера;     гледай: Вавилонската кула и Блаженството на палатките ;     там горе са ездачите близнаци, вестители на зората, там има разбойници, а гълъби носят амброзия на боговете;     там горе е дъщерята на вятъра, оплакваща мъжа си, изчезнал в морето;     Силната река е там, а също Дворецът на петимата императори, Колибата на лаещите кучета, Сламената улица, Птичия път, Змийската река от искрящ прах;     там горе са нимфите, които оплакват брат си Хиас, убит от глиган, техните сълзи са звезден дъжд;     там са Седемте португалски кули, Кипящото море, Мястото на подчинението;     гледай: Заминаващите щрауси и Завръщащите се щрауси, и Двата щрауса които са приятели;     Касиопея, Царицата на Етиопия, която се смятала за по-красива от Нереидите, е там, а също нещастната й дъщеря Андромеда, както и Персей, който я спасил с поклащащата се на колана му глава на Медуза, чудовището Кет, което убил, и крилатият кон Пегас, който яздел;     там е волът, който оре Небесната бразда;     там горе са Ръката опетнена с къна, Езерото на изобилието, Празния мост, Египетския Х;     имало там навремето и едно момиче, което се омъжило за мечка, ала бащата и братята й били така потресени, че убили мечката и тогава тя самата се превърнала в мечка, убила родителите си и подгонила братята си през планини и потоци, и ги приклещила в едно дърво, докато най-младият не вдигнал високо своя вълшебен лък, а всеки брат се уловил за една стрела и бил изстрелян в небето, където се превърнал в звезда;     там горе;     там горе са Месарницата, Люлеещия се стол, Счупеното блюдо, Разваления пъпеш, Небесната светлина;     Коларя, който качил Исус, е там, както и лъвът, който паднал от луната във вид на метеор;     там горе, веднъж в годината, десет хиляди свраки правят мост, за да може Тъкачката да пресече Реката на светлината и да се срещне с Воловаря;     там са плитките на Царица Беренике, която жертвала косата си, за да избави мъжа си;     там горе са корабът, който никога не може да намери сигурно пристанище, а също Шептящия, Плачещия, Илюминатора на големия град, и гледай: Генерала на вятъра;     Император Му Ван и неговият колесничар Цао Фу, които тръгнали да търсят прасковите на Западния рай, са там;     красивата Калисто, обречена от ревността на Юнона, и богинята Марика, която кара през небето своята теглена от глигани колесница;     там са Морската коза, Датския слон, Ядящата облаци дълга синя акула и Белокостната змия;     там горе са Теодосий, превърнат в звезда, и главата на Йоан Кръстител, превърната в звезда, и дъхът на Ли По, звезда, която неговите стихотворения правят още по-ярка;     там са Двете порти, едната, през която душите слизат, когато са готови да се вселят в човешките тела, и другата, през която се издигат при смъртта;     там една пума се хвърля върху плячката си, а един Жълт дракон се качва по Небесната стълба;     там горе са Начетената жена, Безчувствената мома, Влажните дъщери и Главата на жената във вериги;     там са Жадната камила, Камилата опитваща да се добере до пасбище и Камилата която си пасе свободно;     там е Трънения венец, или венецът, който Бакхус дал на Ариадна като сватбен подарък;     гледай: Конския пъп, Лъвския дроб, Топките на мечката;     там е Рохини, Червената сърна, която е толкова красива, че лунният сърп, въпреки че имал двайсет и седем жени, обичал само нея;     там горе са Вестителя на нападение по границата, Детето на водите, Купчината тухли, Екзалтацията на натрупаните трупове, Изключително дребното, Сухото езеро, Чувалите с въглища, Тримата пазители на претендента за трона, Кулата на чудесата, Катурнатия стол;     там горе е облакът от прах, завихрен от един бизон, и изпускащият пара дъх на слона, полегнал във водите, заобикалящи земята, и мътилката, предизвикана от една плуваща в небето костенурка;     там горе е разкъсаният кръг, който е нащърбена чиния или бумеранг, или отворът на пещерата, където спи Голямата мечка;     там горе са двете магарета, чиито рев предизвикал такава олелия, че подплашил гигантите и магаретата били възнаградени с място на небето;      там са Звездата с хиляда цвята, Ръката на справедливостта, Равния и прав път;     там е Двойното двойно;    ето го Крайпътния хан;     ето Държавния чадър;     ето Овчарската колиба;     ето Лешоядите;     гледай: Пресяващото ветрило;     ето Растящото малко;     ето Божия съд;     ето Пъдпъдъчия огън;     ето Кораба на св. Петър и Звездата на морето;     ето: гледай: там горе:     звездите.

Превел от английски Стоян Гяуров

Есетата са от книгата: Eliot Weinberger, An Elemental Thing. 2007