Императорът на сладоледа

Т о м а з о  Л а н д о л ф и

Кой съвременен автор би се одързостил да се заметне с шинела на Гогол? Може би най-дръзкият – като Томазо Ландолфи (1908-1979), италианският писател и преводач, в чието творчество комизъм, гротеска и фантасмагория са споени с дълбоко познаване на руската литература, и който с виртуозна лекота се отдава на един екстравагантен литературен трансвестизъм.
Творецът Ландолфи е бил безкомпромисен индивидуалист, който не се присъединява към доминиращото по негово време в Италия общокултурно направление – реалистично и „ляво“, – който остава ексцентрик и в личния си живот, като встрастен в хазарта романтичен денди, чийто втори дом е игралното казино. Нищо чудно, че Ландолфи не става популярно име сред широката публика в родината си, въпреки наградите („Стрега“ 1975) и похвалите на местната и чуждестранната критика. Известен приживе на ограничен кръг ценители, днес той е смятан за един от големите италиански писатели на 20 век.
„Жената на Гогол“ е сред най-известните разкази на Томазо Ландолфи, в който може да бъдат проследени главните нишки на неговия специфичен талант и стил, разказ, който подтиква към догадки и литературно-детективска работа – тръгвайки от историческия факт, че Гогол никога не е бил женен. Бела Хофман, унгарски изследовател на Ландолфи, някои от чиито наблюдения обобщавам тук[1], разчита „Жената на Гогол“ като тематичен контрапункт на живота и творчеството на Гогол, виждайки конкретни паралели с главния герой на „Шинел” и неговата маниакална привързаност към собственото му палто. Според Хофман надуването и раздуването на гумената кукла се римуват с отношението на (реалния) Гогол към собственото му творчество, с вечната му неудовлетвореност, със стремежа да постигне идеалната форма, а когато това не се получи, с инстинктивната реакция да предаде онова, което му е най-скъпо, на огъня. („Николай Василиевич, както всички руснаци, имаше обичая да хвърля важните неща в огъня”).
Очевиден е стремежът на Ландолфи да възпроизведе разказваческия стил на Гогол, пародирайки го с максимално приближение в гласа на разказвача, „биографа” на великия писател, в инсценирането на една фиктивна, но представена съвсем обективистично случка, а също и в редица наративни детайли, като характерните за Гогол дълги изречения, изпъстрени с вметнати думи и изрази, или честото му отдалечаване от темата – например, когато главният герой се извинява с невъзможността да се придържа към строен преразказ на случилото се.
Италианският автор копира буквално и един друг похват на Гогол: играта с имената и техните етимологии. Той кръщава своя герой Фома Паскалович и сам се включва в тази шарада, заигравайки със собственото си име: италианското име Томазо става руското Фома, докато бащиното Паскалович идва очевидно от Паскуале, както се е казвал бащата на Ландолфи.
Особено находчиво е името на жената – Каракас. Разказвачът уверява, че няма представа как Гогол е стигнал до него, но доколкото знаел Каракас е столицата на Венецуела… А през 19 век Венецуела е известна не с петрола си, а с добива на каучук, основната суровина за производство на гума, от каквато е направена жената на Гогол.
Питам се обаче дали не е възможна и друга версия за тълкуването на името Каракас, която не зачерква, а напротив допълва венецуелския прочит. Според мен това име (Caracas) просто се набива в очи с явната си близост до думата каркас – carcassa, ит., carcasse, фр., carcass, англ., – която означава мърша, скелет, в каквато именно се превръща Каракас, когато Николай Василиевич й изпуска вентила; една дума, която навежда на  мисълта за тленност и смърт, какъвто в последна сметка е и краят на фиктивната жена на Гогол.
Какво все пак означава този разказ? Ето задочният отговор на Ландолфи: „Нима ни е дадено да знаем на каква съкровена необходимост, нещо повече, на какви върховни и общи цели отговарят действията на такива забележителни хора (…)? Не, разбира се, защото в действителност ние не разбираме нищо от тези привилегировани същества. „Вярно е“, беше казал един голям човек, „аз също пикая, но по съвсем други причини!“.

С. Г.

[1] Bela Hoffmann, „Tommaso Landolfi nel cappotto di Gogol”.

*

… Ето че, след като вече реших да се заема със сложния въпрос за жената на Николай Василиевич, ме обземат съмнения. Имам ли право да разкрия онова, което никой не знае, онова, което самият той, моят незабравим приятел, пазеше скрито (и имаше защо), онова, искам да кажа, което без съмнение ще послужи за всевъзможни злонамерени и глупави интерпретации; да не говорим пък, че може да засегне душите на много долни и притворни лицемери, а, защо не, и някоя истински чиста душа, ако са останали още такива? Имам ли право, накрая, да разкрия нещо, от което аз самият се въздържам, защото преценката ми клони повече или по-малко към откровено порицание? Само че моят дълг като биограф ми налага определени задължения; убеден, че всяка информация за такъв забележителен човек може да се окаже ценна за нас и за бъдещите поколения, аз не желая да се доверя на прибързани изводи, тоест да скрия онова, което би могло да бъде преценено правдиво, доколкото това изобщо е възможно, едва в далечното бъдеще. Освен това, кои сме ние, та да съдим? Нима ни е дадено да знаем на каква съкровена необходимост, нещо повече, на какви върховни и общи цели отговарят действията на такива забележителни хора, действия, които поради някаква си случайност ни изглеждат достойни за презрение? Не, разбира се, защото в действителност ние не разбираме нищо от тези привилегировани същества. „Вярно е“, беше казал един голям човек, „аз също пикая, но по съвсем други причини!“.

Но ето без повече бавене това, което ми се струва неоспоримо, това, което знам със сигурност и бих могъл категорично да докажа по този спорен въпрос – какъвто, смея да се надявам, ще престане да бъде оттук нататък. Възнамерявам да пренебрегна онова, което е вече известно, тъй като смятам, че то е излишно при актуалното равнище на изследванията върху живота и творчеството на Гогол.

Жената на Николай Василиевич, нека кажем веднага, не беше всъщност жена, не беше изобщо човешко същество, нито каквото и да било живо същество, животно или растение (макар че има и такива инсинуации); тя беше просто една кукла. Да, една кукла; и това обяснява до голяма степен объркването или, още по-лошо, възмущението на някои биографи, също и те лични приятели на Писателя, които се оплакват, че никога не я били виждали, нещо повече, че никога „не били чули дори гласа й“, макар да бяха доста чести посетители в дома на нейния велик съпруг. И оттук тръгваха какви ли не тъмни и коварни, дори гнусни догадки. Но не, господа, всичко е винаги по-просто, отколкото изглежда: не сте й чули гласа, защото тя не можеше да говори. Или по-точно, не можеше, освен при определени условия: само когато беше насаме с Николай Василиевич, с едно-единствено изключение, както ще видим. Тъй че нека не губим време с безполезни и празни опровержения, а дадем колкото се може по-точно и изчерпателно обяснение на съществото, или предмета, за което става дума.

Така наречената жена на Гогол, казано накратко, представляваше една обикновена кукла от дебела гума с телесен цвят, или както се казва цвят на човешка кожа, която беше гола през всички сезони. Ала тъй като женските кожи не са с еднакъв цвят, ще уточня, че кожата в случая бе общо взето доста светла и гладка, както при някои брюнетки. То, или тя, излишно е да добавям, беше от женски пол. Впрочем уместно е веднага да отбележа, че куклата бе доста променлива в своите атрибути, но не чак дотам, че да променя и пола си. Тя можеше да изглежда веднъж слаба, почти без бюст и с тесен ханш, приличаща повече на момче, отколкото на жена, а друг път – безмерно пищна, или казано направо, дебела. Освен това често променяше, едновременно или не, цвета на косите и на другите косми по тялото си. От време на време се появяваше променена и в някои дребни особености, като разположението на бенките, яркостта на слизестите ципи и прочие; понякога се променяше донякъде дори цветът на кожата й. Накрая човек би могъл да се запита каква беше тя в действителност, дали всъщност за нея не трябва да се говори като за едно уникално същество; но както ще видим, не е разумно да се отстоява подобна гледна точка.

Причината за всички тези преображения, както може би моите читатели се догаждат вече, трябва да се търси във волята на Николай Василиевич. Той я надуваше по собствено усмотрение, сменяше перуката и руното й, мажеше я със своите помади и я гримираше по различни начини, за да постигне приблизително типа жена, който му се привиждаше в този ден или час. Понякога, следвайки наклонностите на своята фантазия, той се забавляваше, като създаваше гротескни или чудовищни форми; защото е ясно, че отвъд определено равнище на вместимост тя се деформираше; също както изглеждаше деформирана и когато оставаше под определен обем. Не след дълго обаче Гогол се уморяваше от тези експерименти, смятайки ги по същество за „непочтителни“ към жена му, която по свой си (необясним за нас) начин обичаше. Обичаше, но кое точно от нейните превъплъщения?, бихме могли да запитаме. Уви, вече намекнах, че едва краят на това изложение ще ни даде може би някакъв отговор. Как можах току-що да твърдя, че тази жена е изцяло под контрола на Николай Василиевич! Да, в определен смисъл е така, но също така вярно е, че много скоро от роб тя се превърна в негов тиранин. И тук именно зейва бездната, пастта на Тартар, ако предпочитате. Ала нека караме поред.

Споменах също, че от време на време, благодарение на своите манипулации, Гогол успяваше да постигне приблизително типа жена, който го устройваше в момента. Ще добавя, че когато, най-неочаквано, постигнатата форма удовлетворяваше напълно копнежа му, Николай Василиевич се влюбваше в нея „по изключителен начин“ (според собствените му думи) и тогава тя не променяше облика си за известно време, тоест докато не го обземеше пресищане и отвращение. Впрочем на такива бурни страсти, или влюбвания, както се казва в днешно време, станах свидетел само три или четири пъти през целия тъй наречен брачен живот на големия писател. Бързам да допълня, че няколко години след онова, което може да се нарече неговата женитба, Гогол измисли име на жена си. То звучеше като „Каракас“, което, ако не бъркам, е столицата на Венецуела. Така и не успях да вникна в мотивите за този избор: странности на големите умове!

А иначе, ако говорим за нейния стандартен вид, Каракас беше една красива жена, добре сложена и съразмерна във всичките си части. Както вече споменах, тя притежаваше всички, дори и най-незначителни атрибути на своя пол, всеки на съответното място. Особено внимание заслужаваха нейните полови органи (доколкото подобно определение е уместно в случая), които Гогол ми позволи да разгледам една паметна вечер, за която ще стане дума по-нататък. Те бяха образувани от причудливи гънки на гумата, без да е пропуснато нищо, докато всевъзможни хитроумни приспособления и натискът на въздуха отвътре значително облекчаваха ползването им по предназначение.

Каракас имаше и скелет, също съвсем рудиментарен, направен вероятно от китова кост; особено добре изпипани бяха само гръдният кош, костите на таза и на черепа. Ребрата и тазовите кости, както си му е редът, се открояваха повече или по-малко в зависимост от дебелината на мастната тъкан, която ги покриваше. Жалко наистина, нека добавя между другото, че Гогол никога не пожела да ми разкрие името на създателя на това така красиво творение, влагайки в отказа си инат, който бе просто непонятен за мен.

Николай Василиевич надуваше жена си с една конструирана от него самия помпа – доста подобна на онези, които се притискат между нозете и днес се срещат във всяка автоработилница – през аналното отверстие; където се намираше един възвратен клапан, или както там се нарича на технически език, подобен на сърдечната клапа, който не позволява изпускане на вече поетия въздух. Раздуването ставаше чрез развиване на една малка запушалка, поставена в устата й, в дъното на гърлото. И все пак… Ала нека не избързваме.

С това се изчерпва, струва ми се, описанието на по-съществените особености на това създание. Освен, може би, ако си позволя да припомня великолепния наниз от зъби, който красеше нейната уста, и кафявите очи, които, въпреки постоянната си неподвижност, бяха абсолютно като живи. Боже мой, като живи не е точният израз; истината е, че каквото и да се каже за Каракас, то не би било казано на място. Цветът на тези очи също можеше да се променя, с една специална процедура, доста продължителна и скучна, тъй че Гогол много рядко прибягваше до нея.

Накрая би трябвало да кажа нещо и за нейния глас, който ми се удаде да чуя само един-единствен път. Но не мога да го сторя, без да засегна в дълбочина отношенията между двамата съпрузи, а тук е просто невъзможно да се придържам към някакъв ред, нито да отговарям с абсолютна сигурност на всеки въпрос. Наистина ми е невъзможно, казвам го с чиста съвест! До такава степен е объркано в главата ми това, което възнамерявам да разкажа. Ето все пак някои, доста разхвърляни спомени.

Първият, да ви кажа, и последен път, когато чух Каракас да говори, беше по време на една задушевна вечер, прекарана в стаята, където госпожата, ако ми позволите глагола, живееше; скритата от чуждите погледи и подредена почти по ориенталски маниер стая беше без прозорци и се намираше в най-недостъпната част на къщата. Знаех, че Каракас можеше да говори, но Гогол никога не бе понечил да ме осветли за конкретните обстоятелства, при които го правеше. В стаята, както казах, бяхме само ние двамата, или тримата. Николай Василиевич и аз пиехме водка и обсъждахме романа на Бутков; спомням си, че отклонявайки се малко от темата, той започна да доказва необходимостта от радикална реформа на закона за наследствеността. За куклата съвсем бяхме забравили, когато ненадейно я чухме да казва с извънредно пресипнал и хрисим глас: „Ака ми се“. Едва не подскочих и решавайки, че не съм чул добре, погледнах към нея: тя седеше на куп възглавници, подпряна на стената, една нежна руса красавица, направо от кръв и плът. Изразът на лицето й ми се стори едновременно зъл и лукав, невинен и присмехулен. Що се отнася до Гогол, той здравата почервеня и като се хвърли върху нея, пъхна два пръста в гърлото й; тя мигновено започна да се свива и да избледнява, придобивайки отново обичайния си изумен и объркан вид, докато накрая се превърна в отпусната кожа върху една несъвършена конструкция от кокали. А тъй като гръбначният й стълб (в името на удобството при ползването й, както не е трудно да се досетим) беше извънредно гъвкав, тя почти се прегъна на две и остана на земята, където се беше свлякла, гледайки ни до края на вечерта от тази унизителна поза. „Прави го за забавление или от злорадство“, промърмори Гогол като коментар, „защото тя не страда от подобни нужди“. По принцип, в присъствието на други, тоест в мое присъствие, той се отнасяше с демонстративно пренебрежение към нея.

Продължихме да пием и да приказваме, ала Николай Василиевич изглеждаше много смутен и някак не на себе си. В един момент той изведнъж се спря по средата на думата, хвана ме за ръката и се разплака. „А сега?“, възкликна. „Разбирате ли, Фома Паскалович, аз я обичах“! Не е излишно впрочем да се изтъкне, че всяка от формите на Каракас, освен ако не станеше някакво чудо, беше неповторима; тоест, всеки път тя беше едно уникално творение, тъй че всеки опит да се възстановят предишните й пропорции и закръгленост бе обречен на провал. С други думи, онази руса красавица беше безвъзвратно изгубена за Гогол. Такъв беше наистина печалният край на една от малкото любовни връзки на Николай Василиевич, за които намекнах по-горе. Той отказа да ми даде каквото и да било обяснение, отблъсна натъжен моите опити да го утеша и малко след това аз си тръгнах. Но след своето откровение, той постепенно разкри сърцето си; неговата сдържаност изчезна и скоро той почти нямаше тайни от мен. Което, между другото, е повод за безкрайна гордост от моя страна.

Първоначално съвместният живот на „двойката“ вървеше явно добре. Николай Василиевич изглеждаше доволен от Каракас и редовно спеше с нея в леглото си, както впрочем продължи да прави до самия край, уверявайки с плаха усмивка, че няма по-спокойна и по-непретенциозна жена от нея; макар че скоро имах поводи да се съмнявам в това, съдейки най-вече по състоянието, в което го заварвах понякога сутрин. След няколко години обаче отношенията им странно започнаха да се влошават.

Може би не е излишно да предупредя, че това тук е само един схематичен опит за обяснение. Както и да е, изглежда, че Каракас бе започнала да проявява стремеж към известна независимост, дори, както се казва, към автономия. Николай Василиевич бе измъчван от странното усещане, че тя придобива собствена, макар и неразгадаема личност, отделна от неговата, и че по този начин просто се изплъзва от ръцете му. Без съмнение съществуваше известен континуитет между нейните многобройни и променливи форми: между всички тези брюнетки и блондинки, кестеняви и червенокоси кукли, между тези пълни или слаби, снежнобели или кехлибарени версии на Каракас имаше все пак нещо общо. В началото на тази глава изразих съмнение доколко уместно е Каракас да бъде смятана за единна личност; въпреки това, винаги когато я видех, не успявах да се освободя от впечатлението, колкото и невероятно да звучи, че в действителност ставаше дума за една и съща жена. Може би тъкмо затова Гогол бе решил, че трябва да й даде име.

Съвсем друг въпрос е да се опитаме да определим в какво точно се състоеше общото между всички тези форми. Може би, ни повече, ни по-малко, в съзидателното вдъхновение на самия Николай Василиевич. Ала същевременно би било твърде необичайно за него да се е чувствал така откъснат, така чужд на самия себе си. Тъй или иначе, истината е, че която и да беше Каракас, нейното присъствие създаваше атмосфера на напрежение и, нека го кажем направо, неприязън. В последна сметка впрочем нито аз, нито Гогол успяхме да формулираме каквато и да била, дори далечно правдоподобна версия за нейната природа; казвам формулираме в рационален и общодостъпен смисъл. И по никакъв начин не мога да премълча едно необичайно събитие, което се случи по това време.

Каракас заболя от срамна болест, или във всеки случай заболя Гогол, който никога не бе имал, нито имаше контакти с други жени. Как се беше случило това или откъде се беше взела тази гнусна зараза, не се опитвам дори да гадая; знам само, че се случи. И че моят нещастен и велик Приятел ми казваше: „Виждате ли, Фома Паскалович, каква се оказа ядката на Каракас: тя е духът на сифилиса!“; а сетне продължаваше с най-абсурдни обвинения срещу самия себе си (той бе винаги предразположен към самообвинения). Освен всичко друго, този случай беше истинска катастрофа за и без туй неясните отношения между съпрузите, както и за противоречивите чувства на Николай Василиевич към жена му. Като капак на всичко, той бе принуден да се подложи на продължително и болезнено лечение (лечението на онова време). Положението се усложняваше и от обстоятелството, че при жената болестта се оказа явно неизлечима. Ще добавя още, че известно време Гогол постоянно надуваше и раздуваше жена си, придавайки й най-различен вид, като по този начин се заблуждаваше, че ще успее да случи една жена, имунизирана срещу зараза; трябваше обаче да се откаже, без да е постигнал никакъв резултат.

Впрочем ще съкратя разказа си, за да не отегчавам читателите, още повече, че спомените ми стават все по-объркани и неясни, и ще избързам към  трагичната развръзка. Относно последното, нека бъдем наясно: заявявам отново, че съм абсолютно сигурен в това, което говоря – аз бях свидетел на станалото, ах, защо ли трябваше да бъда!

Годините минаваха и антипатията на Николай Василиевич към жена му ставаше, по всичко изглежда, все по-силна, макар същевременно да нямаше никакви признаци за отслабване на любовта му. С наближаването на края, неприязънта и привързаността към нея подеха такава ожесточена битка в неговата душа, че той излизаше от нея разбит, едва ли не сломен. Неговите неспокойни очи, които умееха да придобиват толкова различен израз и да говорят понякога така мило на моето сърце, сега горяха почти постоянно с някакъв трескав блясък, сякаш той беше под въздействието на дрога. В него се надигаха най-странни мании, придружавани от най-зловещи кошмари. Все по-често ми говореше за Каракас, обвинявайки я в немислими, направо безумни неща. Аз не знаех как да реагирам, тъй като познавах жена му доста повърхностно, а и нямах никаква близост с нея; ала преди всичко, защото моята чувствителност беше крайно ограничена в сравнение с неговата. Тъй че ще приведа само някои от неговите обвинения, без изобщо да се позовавам на собствените си впечатления.

„Разбирате ли, Фома Паскалович“, повтаряше например често Николай Василиевич, „разбирате ли, че тя остарява?“. И ме улавяше за ръцете, какъвто му беше навикът, обзет от неописуемо вълнение. Обвиняваше също Каракас, че се отдавала на някои самотни удоволствия, въпреки неговата изрична забрана. Докато накрая започна да я вини направо в изневяра. Впрочем глаголстването му в това отношение стана постепенно толкова неразбираемо, че няма смисъл да се спирам подробно на него.

Едно изглежда сигурно обаче, а именно, че в последно време Каракас, стара или не, се беше превърнала в едно жлъчно, или направо казано, ехидно и лицемерно същество, обсебено от религиозни мании. Не изключвам тя да е оказала влияние върху моралното поведение на Гогол през последния период от живота му, поведение известно на всички. Трагедията се разигра внезапно една вечер, когато Николай Василиевич празнуваше с мен своята сребърна сватба – уви, една от последните вечери, която щяхме да прекараме заедно. Не съм в състояние, нито пък ми е работа да кажа какво го подтикна към последвалата драматична стъпка, като се има предвид, че той явно се беше примирил с всичко, което неговата съпруга би могла да му поднесе. Дали бе настъпило някакво ново развитие през тези дни, не знам. Затова ще се придържам към фактите; нека моите читатели сами си съставят мнение за случилото се.

Тази вечер Николай Василиевич беше особено превъзбуден. Неговата неприязън към Каракас бе достигнала явно безпрецедентна интензивност. Прословутото изгаряне на „тщеславния плод на суетата“, тоест на неговите безценни ръкописи, се беше състояло вече, но не бих се осмелил да твърдя, че е бил подтикнат от жена си. Защото той беше в такова угнетено състояние на духа и по други причини. Що се отнася до физическия му хал, Гогол изглеждаше не по-малко жалък, което усилваше подозрението ми, че е наркотизиран. Въпреки всичко той започна да говори доволно нормално за Белински, който бе предизвикал раздразнението му с нападките и критиката си по адрес на „Избрани пасажи“. Сетне изведнъж спря и докато сълзи напираха в очите му, възкликна: „Не, не! Това е прекалено, прекалено… не е възможно повече!…“. И други неясни и несвързани фрази, без да го е грижа дали го разбирам или не. Сякаш разговаряше сам със себе си. Кършеше ръце, клатеше глава, после ставаше рязко, но след четири или пет нервни крачки, сядаше отново. Когато се появи Каракас, по-точно когато в късен час отидохме при нея в нейната ориенталска стая, той вече не можеше да се контролира и започна да се държи (ако ми е позволено такова сравнение) като вдетинено старче, обзето от своите мании. Така например, той ме смушкваше с лакът, намигаше и повтаряше като обезумял: „Ето я, ето я, Фома Паскалович!…“, докато тя сякаш го изучаваше с презрително внимание. Но зад тези „маниеризми“ у него се долавяше искрено отвращение, което бе достигнало, мисля, границите на поносимото. Всъщност…

След известно време Николай Василиевич изглежда набра кураж. Избухна в плач, ала в плач, който според мен бе някак си по-мъжествен. Отново чупеше ръце, сграбчваше моите, обикаляше, мърмореше: „Не, стига толкова, не е възможно повече!… Какво става с мен?!… Да ми се случи такова нещо на мен? Как е възможно да се издържи на това, да се изтърпи това!…“, и тъй нататък. Най-неочаквано той се хвърли върху помпата, за която ви бях вече споменал, а сетне връхлетя върху Каракас. Вкара маркуча в ануса й и започна да я надува… Ридаеше и викаше като обсебен: „Колко я обичам, боже мой, колко я обичам, клетата, скъпата ми!… Но нека се пръсне. Нещастна Каракас, злополучно божие създание! Но трябва да умреш“, и така безкрай.

Каракас се издуваше. Николай Василиевич се потеше, плачеше и продължаваше да помпа. Исках да го спра, но нямах кураж, сам не знам защо. Тя започна да се деформира и скоро придоби чудовищен вид; все пак дотогава не показваше признаци на тревога, още повече, че бе свикнала с подобни шеги. Ала когато започна да се чувства вече непоносимо раздута или когато прозря може би намеренията на Николай Василиевич, едва тогава изразът на лицето й се промени в нещо средно, бих казал, между глупост и слисване, стана дори умолителен, без обаче да изгуби характерния си презрителен отпечатък:  тя беше уплашена, молеше едва ли не за пощада, но въпреки това все още не вярваше, не можеше да повярва в необратимостта на своята участ и в толкова дързост у мъжа си. Последният впрочем не можеше да я види, защото бе зад нея, а аз се бях вкаменил и я гледах като омагьосан. Накрая крехките кости в основата на черепа й не издържаха на прекомерното вътрешно налягане и лицето й застина в една неописуема гримаса. Нейният корем, нейните бедра, ханшът, гърдите и онова, което се виждаше от задните й части, бяха достигнали невъобразими пропорции. Изведнъж тя се оригна и издаде един провлачен, свистящ стон; явления, които, ако желаем, бихме могли да обясним със споменатото чудовищно налягане на въздуха, който явно бе избил през вентила в гърлото й. Сетне очите й се опулиха, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитата си. Ребрата й се разтвориха, отделяйки се от гръдната кост, и тя заприлича на питон, глътнал магаре, каквото ти магаре – бивол, ако не и слон. Нейните гениталии, онези розови и кадифени органи, така скъпи на Николай Василиевич, бяха набъбнали ужасяващо. Тогава вече реших, че е мъртва. Само че Николай Василиевич, облят в пот и сълзи, мърмореше: о скъпа о свята о мила – и продължаваше да помпа.

Пръсна се изведнъж и, така да се каже, цялата едновременно: не някое отделно място на кожата, а цялата й повърхност ведно. След което се разлетя из въздуха. Късчетата падаха по-бавно или по-бързо, в зависимост от големината им, която поначало беше минимална. Ясно си спомням едно парче от бузата с част от устата й, което се закачи на ръба на камината; а на друго място – остатък от гърда със зърното. Николай Василиевич ме фиксираше с празен поглед. После се опомни и в нов пристъп на ярост започна да събира акуратно жалките парцали, които бяха останали от гладката кожа на Каракас, от нея самата. „Сбогом, Каракас“, ми се стори, че го чух да промърмори, „сбогом, колко ми беше мъчно за теб…“. И веднага след това добави съвсем отчетливо: „В огъня, в огъня! И тя в огъня!“; и се прекръсти, с левицата, разбира се. След като събра всички тези сбърчени парцали, покатервайки се дори на мебелите, за да не пропусне някой, той ги хвърли в огъня на камината, където те започнаха да горят бавно, излъчвайки крайно неприятна миризма. Николай Василиевич, както всички руснаци, имаше обичая да хвърля важните неща в огъня.

Със зачервено лице и с израз едновременно на безпределно отчаяние и на зловещ триумф, той съзерцаваше кладата на тези жалки мръвки; беше ме сграбчил за ръката и я стискаше конвулсивно. Тленните останки точно се бяха разгорели, когато той отново се опомни, сякаш изведнъж се беше сетил за нещо или пък бе взел някакво важно решение – и моментално изскочи от стаята. След няколко секунди го чух да ми говори през вратата с омаломощен и дрезгав глас. „Фома Паскалович“, издума, „Фома Паскалович, обещайте ми, голубчик, че няма да гледате какво правя!“. Не си спомням вече какво отговорих или дали се опитах да го успокоя някак си. Ала той настояваше. Трябваше да обещая като на дете, че ще застана с лице към стената и ще чакам позволението му, за да се обърна. Тогава вратата се отвори шумно и Николай Василиевич се втурна в стаята, насочвайки се право към камината.

Тук трябва да призная моята слабост, оправдана впрочем от необичайните обстоятелства, в които се намирах: обърнах се, преди Николай Василиевич да ми позволи, беше по-силно от мен. Обърнах се точно на време, за да видя, че той стискаше нещо в ръцете си, нещо, което незабавно хвърли в буйно разгорялия се огън. Неустоимото желание да видя, което ме бе обладало и което надделя над всички други съображения, ме накара тогава да се хвърля към камината. Само че Николай Василиевич ми препречи пътя и ме блъсна в гърдите със сила, каквато не подозирах у него. Междувременно предметът гореше, изпускайки гъст дим. Когато огънят отслабна, единственото, което ми се удаде да видя, беше купчина безлика пепел.

Истината е, че исках да видя, просто защото бях вече зърнал нещо. Но само зърнал, и затова може би най-уместно би било да не се впускам в спекулации, за да не внеса елемент на несигурност в този правдив разказ. От друга страна едно свидетелство е непълно, ако свидетелят не изложи всичко, което му е известно, включително и от несигурни източници. Накратко, това нещо беше едно бебе. Не разбира се бебе от плът и кръв, а по-скоро някакво подобие на кукла или трътлест манекен от гума. Нещо, което, съдейки по вида му, би могло да бъде наречено синът на Каракас. Нима и аз бях изпаднал в делириум? Не знам какво да кажа; ала това е което видях, не съвсем ясно наистина, но със собствените си очи. А от какви чувства трябва да съм бил обладан преди малко, когато, разказвайки за завръщането на Николай Василиевич в стаята, премълчах, че той си мърмореше: „ и той, и той!“?

С това се изчерпва всичко, което ми е известно за жената на Николай Василиевич. Какво стана впоследствие с него самия ще разкажа в следващата глава, последната за живота му. Тълкуването на неговите чувства към жена му, както и към всичко останало, впрочем е съвсем различна и доста по-трудна работа; въпреки това аз съм се опитал да го сторя на друго място в настоящия труд, към което препращам читателя. Надявам се, че съм успял да осветля достатъчно един спорен въпрос и да разкрия, ако не тайната на Гогол, то поне онази на неговата жена. По този начин разсеях и абсурдните обвинения, че той малтретирал, дори че биел своята спътница, както и други подобни нелепости. А каква друга би могла да бъде по същество задачата на един смирен биограф като мен, ако не да поддържа жива паметта за великия мъж, който е бил предмет на неговото изследване?

Превод от италиански Стоян Гяуров

Tommaso Landolfi, La moglie di Gogol (1954)