Императорът на сладоледа

Б у р к х а р д  М ю л е р

Чудесен е Херодот. Той е родом от западния бряг на Мала Азия, онази плодородна ивица, където се срещат духът на Гърция и материалното богатство на Ориента, и където за много кратко време, като в химическа реакция, покълват всички важни нововъведения, които захранват първо Европа, а сетне целия свят. Тук Талес и Питагор откриват математиката и философията, Сафо лирическия Аз, Крез парите, а Херодот историографията, за което получава почетната титла „баща на историята“. Херодот си поставя амбициозната задача да опише целия свят, с неговите страни, народи и държави, съвременни и бивши, специално обаче онзи Запад и онзи Изток, които се оплодяват така богато взаимно и водят такива ужасни войни помежду си.

На изток се намира Персия, една световна империя, първата, която се разпростира от Египет до Индия, от Дунав до Узбекистан. Тъкмо на нея се осмелява да се противопостави Гърция. Преди десет години гърците са успели да отбият персийското нахлуване. Но ето че сега персийският цар Ксеркс е сбрал най-голямата армия на всички времена за своя поход на възмездието. Херодот описва този поход като гигантска картина на цялата обитавана земя, чак до най-далечните й краища.

Десетхилядна е само личната гвардия на царя; хиляда души от нея имат на дръжката на копието си златен нар, останалите девет хиляди – сребърен. Пред тях върви свещената колесница на бога на небето Ахурамазда – когото Херодот нарича Зевс, – теглена от осем снежнобели коня от Несей; този бог е толкова свят, че никой човек не бива да се качва на колесницата, и дори колесничарят върви редом с нея, държейки поводите. В армията са представени всички народи от тази огромна империя. Мидийци, перси и хирканци носят бронирани престилки, направени от рибоподобни железни люспи, и тиари, докато кисийците носят митри. Железни шлемове, трудно поддаващи се на описание, носят асирийците, саките пък – заострени шапки; тракийците имат лисичи кожи на главите си, докато ликийците са турили на шлемовете си бичи уши и рога. В козина са облечени каспийците, саранейците са в пъстри одежди, в кожени брони либийците, арабите са увити в техния бурнус, а индийците – в съвсем странни дрехи, направени от дървесен памук. Азиатските етиопи са нахлузили скалпове на конски глави, като гривата замества перата на шлема, а тялото им е защитено с щит от кожа на жерав, докато африканските етиопи са наметнати с пантерени и лъвски кожи, и са въоръжени с лъкове от палма, дълги четири лакътя, и копия, чийто връх е направен от заострен рог на антилопа; преди битка те намазват телата си наполовина с бяла креда и наполовина с червен миний. Появяват се нови и нови народи – пафлагонци, сирийци, лигюи, матиени, фриги, писиди.

Цели седем дни се ниже армията по моста от кораби, прехвърлен през Хелеспонт. Тя е така необозрима, че не познава собствената си големина, затова трябва първо да я осмисли – как? Чрез направата на един вид плетено заграждение, стигащо до пъпа, в което се пускат на групи по десет хиляди души, докато бъдат преброени всички. „Десет хиляди“, с леко изместено значение, е и гръцката дума за „безкрайно много“. По този начин се достига числото един милион и седемстотин хиляди само за пехотинските сили, без да се броят бойците на хилядите кораби.

Когато походът стига до Абидос, Ксеркс спира, за да приеме парада на своите войски. Той заповядва да му направят трон от бял мрамор на едно възвишение, разположен така, че да обзира едновременно земята и морето. До него стои Артабан, неговият чичо и съветник.

„Целият Хелеспонт беше покрит с кораби и целият бряг и равнината на Абидос бяха пълни с хора. Ксеркс беше щастлив, сетне заплака.
Артабан видя, че Ксеркс плаче и го запита:
„Царю мой! Колко различно е това, което правиш сега, от онова, което правеше преди малко. Ти беше щастлив, а сега плачеш“.
Ксеркс отвърна: „Обзема ме съжаление, като си помисля колко кратък е човешкият живот. След сто години от всички тия хора никой няма да е жив“.

Унищожително поражение очаква Ксеркс, след което той едва ще успее да се измъкне с един кораб към Азия, докато така живописните наемни народи загиват с хиляди. Все още обаче той не знае нищо. Това, че преди да се е случила, историята е нерешена, се усеща най-осезаемо в навечерието на една битка. Тъй че персийският владетел не пролива сълзи, защото предчувства поражението. Той би ги проливал със същото право и в случай на триумф, та дори ако всички участници в кампанията без изключение се завърнеха живи и здрави, и доживееха в мир до висока възраст в Хиркания и Пафлагония, в Арабия и Индия, в двете Етиопии.

Към високата възраст Ксеркс щедро добавя дори още нещо отгоре, като говори за сто години, след които чак ще бъдат мъртви всички, които вижда пред себе си – дали този ще умре след пет, а онзи чак след осемдесет и пет години е нещо, което с един великодушен жест бива обявено за маловажно: чак тогава рукват сълзите, оплакващи краткостта на човешкия живот. Наистина ли той е толкова кратък? Една друга фигура при Херодот, мъдрият атинянин Солон, го ограничава до седемдесет години, когато гостува на приказно богатия Крез; с всичката обстоятелственост и съсредоточеност, с които тази едва що пробудила се за математиката епоха подхожда към такива задачи, той изчислява човешкия живот, без да забравя и високосните години, на двайсет и шест хиляди двеста и петдесет дни. Ала в природата има и еднодневки, мухи, които никога не плачат. Още по-многобройни от персийските пълчища, в някоя лятна вечер те излитат от реките, чифтосват се, обикновено дори не изживяват докрай деня, на който са наречени, и умират безскръбно, оставяйки хлъзгави следи върху асфалта. Те се докосват до смъртта, едва когато тя дойде да ги прибере; така, в известен смисъл, те живеят онези няколко часа, които живеят, вечно.

Ксеркс е варварин. За нас, днешните хора, това се набива на очи още с онези две диви „Х“[1], раздиращи името му с безцеремонно великолепие. Той е варварин най-вече за гърците; нещо повече, той, повелителят на най-голямата империя, която светът е виждал до онова време, е за тях самото въплъщение на варварското. Точно така го описва и Херодот. Ксеркс е трогнат от жеста на своя гостенин, който му предлага цялото си богатство за финансиране на похода в Гърция, но отказва да го приеме и дори щедро възнаграждава гостенина си; когато обаче последният, одързостен от толкова много благоволение, се осмелява да помоли поне единия от петимата му сина да бъде освободен от военна повинност, Ксеркс заповядва именно този син да бъде разсечен на две и цялата армия минава в тържествен марш между двете половини. Той нарежда морето, което е посмяло с една буря да повреди персийския плаващ мост, да бъде наложено с камшици; не само това – по негова заповед в морето биват хвърлени пранги и то бива дамгосано сякаш е някой престъпник. Един грък може само да се изсмее на такава сила, чието високомерие се въззема дотам, където се превръща в безсилие. Варварин е онзи, който няма мярка, защото не знае къде е мястото на индивида. За него индивидът е нищо, а всички заедно са просто облак от насекоми; въпреки това Ксеркс се въздига съвсем сам над всички тях и заема едно място, което гърците не отпускат дори на своите доста ограничени във възможностите си и зависими един от друг богове.

Когато Херодотовият Ксеркс заплаква при мисълта за смъртта, която най-късно след сто години ще е отнесла всички, това в очите на гърците е проява, белязана от същата липса на мярка, както и онази да дамгосваш морето: тя се бунтува против безперспективната безформеност на елементарното, в сравнение с която формата е толкова малка, толкова ефимерна и нестабилна, както плаващият мост спрямо морето. На един грък тези сълзи, тъй като всъщност не могат да искат нищо, трябва да са изглеждали лишени от мъжественост. Един грък (още повече един римлянин) цени високо отделния индивид и придава смисъл на живота, и още повече на смъртта му, като ги съотнася с всички останали, които живеят по същото време, които са живели преди него и ще живеят след него.

Херодот предава диалога между Ксеркс и спартанеца Демарат, състоял се още преди Ксеркс да потегли за Гърция. Персиецът се отнася пренебрежително към малочислената войска на своя противник; Демарат обаче му обръща внимание каква сила се крие в това, че всеки един от гръцките бойци се чувства лично задължен към закона. Туй Ксеркс не разбира; та нали това би означавало, че всеки може да прави каквото му скимне на бойното поле? Какво ще стане с дисциплината? Дали бойците няма да се разотидат, ако така им харесва? Персийската система била далеч по-ефективна, тъй като зад войниците винаги стояли подофицерите с камшика, които подгонвали бягащите обратно в мелето на боя. Варварин, несъмнено, който няма никаква вяра на индивидите.

И само защото от неговия сложен високо на хълма над морето мраморен трон те изглеждат толкова дребни, Ксеркс си позволява да бъде снизходителен,  оплаквайки съдбата им. Той изобщо не допуска, че те могат да бъдат герои и затова вижда само злочестината на тяхната смърт. За него те стоят извън социалното и извън традицията, но най-вече извън угризенията на етоса. Хуманността на гърците е твърда, защото почива върху отговорност, отговорност до самата смърт; способно на съжаление се оказва само великодушието на размахващия камшика варварин.

Варварско и успокояващо е да разглеждаш човека като подвластна на смъртта креатура, а не като участник в една предполагаемо безкрайна щафета. (Ах, колко бързо приключва тя все пак!). Що за култура е онази, която почита като герой умиращия вестоносец? Десет години преди това персите, с една сравнително малка армия и без личното присъствие на царя, са бити при Маратон – за това поражение си отмъщава Ксеркс сега. Един от участниците в тази битка изминава пеша с най-бързо темпо четирийсетте километра до Атина, стига до агората на тръпнещия от уплаха град, извиква: „Ние победихме!“ и се свлича мъртъв на земята.

Ние? Това трябва да бъде най-категорично потвърдено тъкмо в момента, когато свършва за онзи, който го произнася. Само няколко часа по-рано то е било още безусловно вярно, когато той е воювал съзнателно с другарите си и съвсем случайно не е загинал; валидно е било, когато надава своя вик; но се превръща в лъжа, би могло да се каже, когато затваря уста, защото тогава вече той е отвъд. Но не, това няма да е краят, защото над тази смърт ще израсне най-огромният мемориал на паметта и честта – не пирамида, не мавзолей, впечатляващ с материалната си маса, а една традиция, на която през вековете се посвещават все нови и нови индивиди, вричащи се, подобно на древния герой, на човешката общност. От онова време до ден-днешен тази убийствена дистанция бива пробягвана с мъчителни усилия, като от време на време все още падат жертви – днес, когато, напълно безсмислено, става дума единствено за горделивата слава на личния фитнес.

Ксеркс си няма и понятие за тази най-ужасна човешка способност – да умреш за една кауза; той вижда само смъртта. Тъй като не схваща обаче тази готовност, историята, като поле на решенията, няма смисъл за него. Ксеркс обзира един терен от безобидни хълмове, ниви и дървета, който е на път да се преобрази в грозотата на бойното поле. Той, Ксеркс, ще командва развитието на нещата и след това ще изгуби, или ще спечели. От тази битка зависи много; след нея светът ще поеме в една от две възможни посоки; засега е невъзможно да се знае коя. Ксеркс обаче вижда само природа, а историята – просто като неин специален случай, който понякога ускорява катастрофално необратимото; той вижда един вулкан посред пейзажа. От време на време вулканът изригва, като изхвърля нажежена лава; но си остава част от панорамата.

И все пак тези сълзи внасят един нов момент. Това, за което Ксеркс, така както го обрисува Херодот, плаче, е времетраенето на историята. Не че линията на природата, тоест онези четири милиарда години, откакто съществуват живи същества на тази планета, не е безкрайно по-дълга. Само че съществата, които се раждат подред едно след друго, не знаят това. Можем спокойно да пренебрегнем първите три и половина милиарда години; защото в течение на това дълго начало животът на земята не надхвърля порядъка на едноклетъчното и от безпомощност какво да прави с него го оставя живо. Всъщност тази една клетка, въпреки милиардните й деления, продължава да живее и до днес; без съмнение тя ще ни надживее и подмине като комета, чиято непредвидима орбита един-единствен път я е довела в близост до Земята. Това не е дори патетично, то е скучно (макар че бактериите, можем да бъдем сигурни, не скучаят, а просто си вършат работата). Човек с право би запитал дали в случая изобщо е уместно да се използва понятието време. Може би за време би трябвало да се говори едва с появата на умиращите по необходимост многоклетъчни същества преди около петстотин милиона години. Те все още не знаят наистина, че ще трябва да умрат; но ние го знаем за тях.

Впрочем и това не е времетраене. Времетраене означава: аз самият знам, че животът продължава, след като аз самият умра. Стоте години, за които Ксеркс говори, са напълно достатъчни за това. От времето на Ксеркс обаче тези сто години са се изредили двайсет и пет пъти, тоест цялото живо човечество е погинало и е било изцяло подменено поне двайсет и пет пъти. При нас хората следващото поколение не е заместител на предходното, както при животните и растенията, където двете не се различават и наличното пространство винаги е запълнено, тъй че се виждат най-много умиращите, никога обаче безчетният брой мъртъвци. С нас, хората, свършва представата за природата като един-единствен огромен, съществуващ благодарение на обмяната на вещества организъм. Ние различаваме всяка фаза, всяко отделно отминало поколение, дори само по нелепия костюм, с който покрива вечно еднаквите членове на човешкото тяло.

Тези хора са мъртви и ги няма вече; ала по някакъв странен, труден за проумяване, но и невъзможен за пренебрегване начин те са още тук, при това не само онези, които сме познавали, но зад тях и другите, които тези са познавали, и така безкрай по-нататък; присъствието им е най-силно, най-съкровено в езиците, които говорим, тази най-голяма тайна на човечеството. Мъртвите, всички до един, са призраци. Отмахнем ли пиетета, който се натрапва като придружител на тази мисъл, и се фокусираме само върху нея, ни обхваща съжаление, примесено с ужас. Клетите мъртъвци! Виждайки ги така, ние хващаме заобиколния път, който е необходим, за да разпознаем и оплакваме и самите себе си, като бъдещите мъртъвци и призраци, каквито несъмнено сме. Животните изтърпяват онова, което имат да изтърпят, без да проливат сълзи. Едва способността да оплачеш другия е необходимата предпоставка, за да можеш изобщо – именно, за самия себе си – да заплачеш.

Херодот, от когото научаваме за сълзите на персийския цар, е само наполовина грък; с другата си половина той е варварин от Халикарнас, произхождащ от малкия народ на карийците. Херодот споделя удивлението на гърците от света, но не и тяхното презрение. От въведението на неговата „История“ научаваме, че „Херодот от Халикарнас излага тук своите издирвания, за да не изчезне с течение на времето споменът за извършеното от хората и за да не отмине славата на великите и възхитителни дела на елините и на варварите; но освен това и за друго – за да разкаже за причината, поради която елините и варварите воювали помежду си“[2]. Тук, бих казал, се намира ключът към величието и очарованието на Херодот: че той различава, наистина, гърците от варварите, но се отнася към всички тях като към хора. Това произведение не би могло да бъде написано нито от един чист грък, нито от един чист варварин; защото на варварина биха му липсвали живост и форма, а на гърка – необходимата широта. Ако се опитам да обобщя с едно изречение в какво виждам уникалността на Херодот, ще кажа: Херодот е геният на спомена. Тази преценка звучи елементарно, ала тя улавя една специфична особеност.

Живите винаги са искали да знаят как са живели мъртвите преди тях. Те са наясно, че иначе трудно биха проумели собственото си настояще и трудно биха могли да му придадат достойнството на необходимостта. Те знаят, че не след дълго и те самите ще бъдат мъртви, затова биха искали, ако по някакъв начин се завърнат отново, да могат да се разпознаят в онова, което живите мислят и още си спомнят за тях. Ако съществува неотменимо човешко право на мъртъвците, то е именно това. Живите могат да използват мъничко мъртвите – но не произволно, както си искат. В първобитното си състояние живите изобщо не са познавали опозицията между тези две положения, а са си въобразявали, че двете са идентични в почтителния страх, с който са призовавали своите предци: последните продължават като духове житейската и семейна общност и обединяват волята си с тази на внуците. Това върви ръка за ръка с особено силно изразения страх от зли духове, които, ако човек задълбае, винаги се оказват завистливите мъртъвци.

Точно както живите не могат да поделят храната си с мъртвите, те не могат да поделят с тях и паметта си. Също като храната, паметта има две ограничителни свойства: тя е дефицитна и лесно се разваля, което я предопределя за употреба от живите. Напълно изключено е човек да знае за прапрадядо си толкова, колкото знае за баща си, или дори за себе си. Всяко поколение се вписва в традицията на тези предимно безписмени общества с поредния комуникативен срив, така че традицията се развива по модела на детската игра „тихата поща“: всеки прошепва още по-недоразбрано в ухото на другия недоразбраното, което е чул, другият от своя страна прави същото, продължавайки структурирането на безсмислието, тъй че накрая човек може само да се чуди какво е станало с първоначалната вест. Онова, което остава в последна сметка, са общо взето само структурни данни: малко като количество и толкова баят, че не стават за консумация.

Епосът се възприема като историческо предание, така както ние разбираме тази дума и както са я разбирали поколенията, след утвърждаването му в писмена форма. Само че колко несправедливо се отнася той към онези, за които говори! Аз смятам за много вероятно, че е съществувал човек на име Ахил, но за изключено майка му да е била богиня. Остава славата му, но тя почти не го засяга вече. Между живелия някога човек и Омировия герой съществува само една допирна точка – името. За нас поименните каталози представляват днес най-скучната част на „Илиада“, защото са фиксирани в деформиращата фактичност на миналото; поради същата причина обаче те съставляват сърцевината на книгата – онова, което е най-важно, когато става дума за запомняне.

Така постало изглежда в нашите очи преданието, което предшества Херодот. Непосредствено след него, само едно поколение по-късно, идва Тукидид. Тукидид описва Пелопонеската война, голямата гръцка гражданска война между Атина и Спарта, която за близо трийсет години унищожава натрупаното богатство на цяла една култура и оставя след себе си само хаос и изнурение. Заявената от автора цел е историческата достоверност и трябва да се каже, че той стига много далеч в това отношение; всъщност толкова далеч, колкото се очаква от един днешен историк. Ала той плаща висока цена за това. Колкото е приятно да се чете Херодот, толкова мъчително може да бъде четенето на Тукидид. И той самият го съзнава: в увода Тукидид говори за своя труден стил и усложнена описателност като жертвата, която е принесъл в името на истината. Процесите в пространството и времето, за които информира, са извънредно сложни, трудно разбираеми и почти неподдаващи се на запомняне. Прочете ли книгата, човек може да каже само в най-общи линии за какво става дума в нея.

Колко рано е била Пелопонеската война! Рано по отношение на масата от писмени свидетелства, която се е натрупала оттогава. А междувременно историографията се отказа напълно от усилията да се стреми към съюз с паметта на живите. Тя иска само истината и никаква памет. Истината може да е трудно постижима и то само в спор, но тя е самодостатъчна и не се нуждае от реклама; поради тази причина, онзи, който се стреми само към нея, е обикновено така кисел.

Херодот обаче ухажва читателя и не съзнава това. Той също се стреми към истината, само към истината; нещо повече, той е първият, който изобщо го прави, като съпоставя преданията, проверява, подбира, отхвърля. Къде се намират изворите на Нил? Да не би да руква направо от небето? Изключено, смята Херодот. Какво означава това, че въздухът в далечния север бил непрестанно изпълнен с пера? Обяснението на Херодот: сняг. В никакъв случай не би трябвало да подценяваме сериозността на неговото намерение, защото в известен смисъл дивият все още материал, непривикнал към такова отношение, му оказва упорита съпротива и трябва първо да бъде методически обязден. Така например, Херодот разказва, че в Арабия имало някаква порода овце, чиято опашка била дълга три лакътя и под нея овчарите закрепвали една малка количка, за да не се цапа скъпоценната вълна. Той няма възможност да провери това твърдение или изобщо да го прецени някак си, но въпреки това информира за него. Съобщава ни също за една картагенска експедиция в Африка, която съзряла слънцето от дясната страна, тоест на север. Нищо чудно, мислим си ние днес, защото картагенците явно са стигнали до южното полукълбо, една подробност, която доказва категорично, че информацията почива върху истина. За Херодот обаче Земята е диск и едно слънце, което се вижда на север, неминуемо взривява неговия светоглед. Все пак той е достатъчно съвестен и не премълчава това неправдоподобно за него сведение. Що се отнася до овцете с колички за безценните си опашки, те са съвсем непроблематични, тъй като оставят непокътнат космологическия модел; а ние не сме прави да се присмиваме над онова, което ни изглежда като лековерие от негова страна.

В този дух Херодот обрисува и хората: съвестно и с увереност, че е било точно така. По този начин те стават исторически фигури. „Исторически“ означава убеждението на Херодот, че ги е уловил в тяхната някогашна живост, а не като в някоя сценична роля, когато актьори и публика се споразумяват негласно, така да се каже, да им вярват докато продължава спектакълът; миналото изглежда над всякакво съмнение. Тези хора са „фигури“ обаче, доколкото литературната обработка се придържа само към най-важното в тях. Ето така, двайсет и пет века и осемдесет поколения по-късно, те продължават да предизвикват живия интерес, с който иначе се отнасяме само към реалните хора. Това внимание улавя неволния спомен, всеки вид спомен, който не изисква усилие, но спасява завинаги от забрава чутата веднъж история.

Естествено, че и варварските владетели са искали да бъдат запомнени; едно от най-известните изображения на Ксеркс показва персийския цар на трона, както го е изваял неизвестният майстор на барелеф в столицата Персеполис. Съвсем изправен и в пълен профил седи той на трона си, заобиколен от велможи и чинопочитание като в детски буквар; изключително старателно са изпипани гънките на неговите разкошни одежди, сплитъка на фризурата и дългата брада, всичко, по което може да се разбере, че той е владетелят на Персия; малкото, което се вижда от лицето му, обаче не го отличава по никакъв начин от останалите фигури в групата. Този човек би могъл да бъде заменен с една кукла, дори без никаква прилика. Нищо повече от това не е могъл да направи със собствени сили за увековечаването си повелителят на света. Само сравнете как е изобразил Херодот този варварин с неговите мисли, чувства и действия, и как по този начин го е освободил от самия себе си и за самия себе си!  Може ли един мъртвец да се надява на нещо повече?

Пишейки за другия, Херодот е превърнал и себе си в историческа фигура; ние не знаем много за него, ала имаме най-доброто от него. Така и аз, пишейки това, се надявам да придам форма на най-доброто в себе си.

Превод от немски Стоян Гяуров

Die Tränen des Xerxes, in: Burkhard Müller, Die Tränen des Xerxes: Von der Geschichte der Lebendigen und der Toten (2006)

[1] Xerxes на немски.

[2] Превод от старогръцки Петър Димитров.