Императорът на сладоледа

Б у р к х а р д  М ю л е р

Биологът Джон Бърдън Сандерсън Холдейн би бил съвсем неподходящ за класическата филмова роля на захапалия лула, размахващ голфстика, ексцентричен британски джентълмен: това би била една неправдоподобна карикатура. Той беше висок, с тежки мустаци, плешив и с малък череп, а екстремната асиметрия на рунтавите му вежди – едната изтеглена нагоре, другата безкомпромисно праволинейна – сякаш привнасяше в иронията на изражението му схващането, че нещата винаги имат две страни. Това е неизгодно, когато човек се стреми към реномето на един от най-големите в науката, защото слабопаметните поколения са склонни да помнят само имена, свързани с един-единствен пробив. Това обаче, което Холдейн извършва и постига в своя феноменално богат трудов живот, обхващащ 430 статии и 23 книги, трудно може да се побере в един ред. Роден през 1892, още шестнайсетгодишен той публикува заедно с баща си своята първа научна работа; съчетава еволюционната теория на Дарвин с генетиката на Мендел и по този начин полага основите на така наречената днес „синтетична теория”; изследва връзката между хемофилията и цветната слепота, между почернялата от сажди кора на брезата и разпространението на тъмния вариант на определен вид пеперуди; изхождайки от убеждението, че при всеки труден въпрос една унция алгебра струва повече от един тон празни приказки, въвежда в биологията статистиката. Той изчислява, че ако вселената рухне днес, то вероятността да възникне една нова се равнява на 10 на 10-а на 100-а степен. Потапя се за половин час във вода, пълна с лед, за да види как ще реагира тялото му, или пък се затваря в камера, въздухът в която е бил обогатен с 6, 5 процента въглероден двуокис, при свръхналягане под 10 атмосфери. Вследствие на тези и други подобни експерименти в гръбначния му мозък се образува мехур от хелий, който го тормози до края на живота. Влиза в британската комунистическа партия и участва в Испанската гражданска война, за да учи републиканските войски как да се предпазват от отровния газ, използван от фашистите. След 1945 напуска партията в протест срещу политиката на Сталин в сферата на науката. Жени се два пъти. Първата му жена се развежда заради него, което довежда до суспендирането му от Кеймбридж; той се подиграва на отговарящите за дисциплинарни въпроси шестима членове на колегиума, носещ по стара традиция латинското название Sex Viri, като ги нарича Sex Weary, отегчените от секс, и успява да постигне по съдебен път своята реабилитация. През 1956 заедно с втората си жена, една негова студентка, Холдейн емигрира в Индия в знак на протест срещу Суецката война и империализма на своята родина, и впоследствие приема индийско гражданство. Там той става вегетарианец, отказва се от опитите с животни и спира да носи чорапи; умира през 1964 в Бубанешвар, прочутия със своя храм главен град на щата Ориса.

Противно на баща си, един виден физиолог, Холдейн е атеист, но явно не отдава особено значение на тази подробност. Запитан веднъж по време на публична дискусия какво би могло да се заключи от сътворението за природата на неговия създател, Холдейн помислил малко, след което отговорил: „Изключителна слабост към бръмбарите”.

И наистина от всички 1, 5 милиона описани животински видове на земята около един милион са насекоми, а от тях 300 000 са колеоптера – разредът на твърдокрилите, наричани популярно бръмбари. Нека разгледаме един от тях, избран наслуки от цветните табла на Kosmos–Insektenführer, книга, която представя фауната на насекомите в Европа и затова не включва най-великолепните екземпляри на разреда – по-едрите от юмрук, тежки като камъни, емайлирани гиганти на тропическите джунгли. Става дума за карабус спленденс от семейство бегачи, номер 1 от таблото. (Печатът на книгата за съжаление не е много качествен и читателят е принуден да допълва липсващите нюанси на цветовете с помощта на собственото си въображение, също като облятата от слънце градина в някой стар филм; преобладава зеленото). Този създаден специално за заинтересувания любител наръчник демонстрира особено търпение към рода карабус, тъй като него именно преследват колекционерите, защото изглежда така внушителен, като изкован, и защото колкото повече лупата задълбава в скулптираната му гръбна броня, толкова по-разнообразни, подобни на дълбок печат структури се разкриват пред погледа. Представям си ентомолозите, специализирани в изследване на бръмбарите и конкретно на карабус, като колеги на филателистите, чиято мечта „Германският райх” най-сетне е в пълен комплект. Книгата изброява, с изображения, 16 вида, сред които карабус ауратус, златен бегач, карабус силвестрис, горски бегач, карабус гранулатус, житен бегач; запасът от латински прилагателни е бил изчерпан до дъно. Изненадват карабус вариолосус, на немски подземен бегач, макар че ако се водим по научното му име той би трябвало да бъде по-скоро прошарен, както и карабус канселатус, притежаващ нещо като решетка, който обаче се явява на немски под името житна буболечка. Нима тук наистина е дало своя принос народното словотворчество, което иначе, що се отнася до назоваването на насекомите, е било пословично лениво? Родът карабус включва 2000 вида, 2000 научно описани вида, нека подчертаем, всеки от които освен родовото име носи и названието на своя характерен атрибут. Градински-, ормански- и подземен бръмбар трябва да са били само началото, съвсем непретенциозно и безгрижно кръстени, мисля си аз, от студентите на великия класификатор Карл Линей, когато в почивката между лекциите са отскачали до горичката или пясъчния ров зад университета и са се връщали с четири-пет различни вида, безименни като новородени. Предвид отчайващата криза с имената в науката, не би трябвало да се учудваме, ако се окаже, че има и карабус румпелщилциенсис[1]. Във всеки случай при карабус спленденс, буквално блестящия бегач, изтощението вече е стигнало дотам, че той е останал без немско име – този бръмбар блести изцяло на латински.

Той е разпространен в планинските области на Франция и Испания. С дължина от 25-36 мм той принадлежи към по-едрите представители на своя род (макар, естествено, да не достига дългия до 42 мм кожен бегач, карабус кориацеус). За лаика 36 мм не са много, защото вижда това число в абсолютен контекст и не подозира колко различни мащаби за големина притежава един бръмбар; само че се удивява или стряска винаги, когато насекомо от такъв формат припълзи между обувките му. Съобщението на придружаващия текст е съвсем мизерно: „Несъмнено един от най-красивите едри бегачи”. Несъмнено. Ала кое е това, което така радва окото?

Както при всички бръмбари, и тук се откроява ясно неговият градеж; това, че един толкова семпъл образец е могъл да бъде така разновидно модифициран, е фонът за остроумната и същевременно толкова дълбокомислена забележка на Холдейн. Компактният и плътно затворен чрез неговия екзоскелет корпус на блестящия бегач се състои от три сегмента: глава, преднегръб и гръб, свързани в съответствие с определени пропорционални норми. Тъй като без да иска или дори да съзнава, човек разглежда всяко животно или сграда (но не и растенията) по аналогия с човешката фигура, то в това тяло няма нищо, което би могло да предизвика неприязън или страх; от тези твърдо очертани форми се излъчва нещо свръхсолидно и някак си властническо, но без да бъде гротескно или комично.

Тялото изглежда метално; но от метал, който не познаваме, зелен, извънземен, като криптонита на Супермен. То е обработено с изключителен финес и въпреки блясъка си не е съвсем гладко, сякаш с някакво извънредно малко чукче и естетически усет е било приведено до неговата идеална форма и до великолепното златисто-матово отражение на светлината – занаятчийско, а не индустриално съвършенство. А надкрилията на гърба, масивните, но все пак елегантно извити елитри, са като пломбирани с точковидни вдлъбнатини, един старателно обмислен детайл в това старателно обмислено образувание. Човек просто не може да зърне това създание, без да го възприеме именно като образувание, нещо, в което процесът на растежа (благодарение на който е възникнал и този бръмбар) удостоверява неговата ценност чрез тази нагледна планомерност. За погледа най-важни се оказват шевовете върху неговата броня: плочките не приличат на укрепващ елемент, чиито споени ръбове са се наместили един върху друг; те са фуги, облечени с намачкани кожички, нежните стави на насекомото. В тях се крие, иначе почти невидима, прелестната слабост на всичко живо.

Това, на което се радваме в тази картина, е красотата на природата в един конкретен преходен момент – между живота и смъртта. Това, че бръмбарът е жив или е бил жив (защото човек, който скита из Пиренеите без ботаническа чанта, може да попадне само на мъртъв екземпляр като този тук, или дори не и на мъртъв, а само на изображение на мъртвия), допринася явно само периферно за естетическото изживяване; що се отнася до живите екземпляри, към нашето възприятие се добавя един рачешки пълзеж, понякога и полет, при който човек се чуди как това тромаво нещо изобщо се задържа във въздуха. Впрочем ние не виждаме истински, а и нямаме желание да видим истински бръмбара като животно, което всекидневно търси своята прехрана, което се размножава и има своите страхове и радости; на нас напълно ни стига набученият труп, още по-добре рисунката, която благодарение на своето дистанцирано превъзходство въздава полагаемото се уважение към предмета. Само че в насладата от красотата влиза и съзнанието за необходимостта от тази създадена именно в този вид и с тази пигментация фигура. Всяко живо същество е моделирано според житейското му предназначение. Това е уверението, което получаваме и което придава дори на най-авантюристичните вариации на тема бръмбари – три пъти по-дългите от тялото пипала, чудовищният носов рог и най-невероятните скандални цветове – едно хералдическо достойнство; ако се бяха пръкнали от фантазията на някой дизайнер, тези характеристики със сигурност щяха да мобилизират нашата обичайна съпротива срещу всичко скурилно. Ала дори най-екстравагантните и големи бръмбари рядко може да предизвикат отвращението, с което се отнасяме към иначе доста сходните дървеници и хлебарки. Членовете на последните две семейства претърпяват една непълна метаморфоза; все пак те сменят кожата си, процес, от който излизат още по-големи, сякаш за тях, също като при кристалите, няма горна граница на растежа, сякаш тук е възможно всичко. В терариумите наблюдаваме с отвращение как малки, дори съвсем дребни хлебарки се катерят върху големите, един повтарян до втръсване безсмислен мотив. От друга страна, човек прощава на бръмбара червея, от който произлиза, защото няма нищо общо с неговата гнусна мекота. Той се излюпва и е готов, като нещо направено. Външната среда няма никакво влияние повече върху външния му вид (ако разбира се не го унищожи), нито пък изтощението, което именно преобразява пейзажа, когато например вълните блъскат и издълбават скалите и постепенно ги стриват на пясък, и ние разбираме, че колкото по-меки стават дюните, толкова по-добре то си е свършило работата. Тук няма нищо белязано от възрастта, нищо, което, като лицето на човека, би могло да бъде застрашено от повяхване. Всичко това не засяга красотата на бръмбарите, която, без промени и износване, присъства във всеки детайл, в експресивността на пипалата, в лака и емайла на всички повърхности. Тя струи отвътре, колкото и да създава впечатлението, че е създадена от вън: резултат не на сили, а проявление на една-единствена сила.

*

Почти всеки, който бива завладян от тази красота и понечва да изрази отношението си към нея, стига до същата метафора: бижу. Бръмбарите са служили и продължават да служат като модел за накити, понякога те самите биват вграждани в създаваното изделие: такива, каквито са, те са сами по себе си украшение. Бижуто принадлежи несъмнено към сферата на художествената красота, тоест на онова, което не се развива, а е направено от човешка ръка и по човешка воля. Художествената красота е сред любимите теми на XVIII век, който съзира в нея преди всичко една деликатна зона, където човек лесно може да се бламира, ако му липсва вкус. От друга страна, природната красота е невинна и безобидна, тъй като очевидно не може да бъде друга, освен такава каквато е. По този въпрос, за всеобщо облекчение, е излишно да се дава мнение; достатъчно е да се възхищаваш, а да се възхищава умее всеки. Именно затова, не на последно място, гледката на природата въздейства така успокояващо. Същевременно всичко направено от човека съществува под постоянната заплаха от провал. Залезът на слънцето не е кичозен, което не може да се каже обаче за изображението му на пощенската картичка; макар че тя привидно не е сторила нищо друго, освен най-невинно да го улови за миг. Функционалността не винаги е ефикасно средство за противодействие. В кемницката Вила Еше е изложен един калъф за лула, проектиран лично от Хенри ван де Велде[2]: много стилен, без нито един излишен грам по него, и все пак просто смехотворен. Вероятно не е изключено да има дори и кичозни чукове. Накитът впрочем стои малко по-самоуверено пред съдниците на вкуса. За това има две причини; по-точно, предна и задна страна на една-единствена причина.

Тъй като е предназначен за носене, накитът има за мярка човешкото тяло. На гривните и на верижките за крака, на колиетата и обеците, дори на короните е предварително зададен определен мащаб, който те не могат да надхвърлят дори с цената на безсрамно преувеличение: техните сравнително малки размери. На което реагират материалът и изработката. Материалът е винаги сравнително скъпоценен, изработката – сравнително фина. Това са два фактора, които умножават навътре непроменливите малки размери. Бижуто показва, че това е възможно, че физическите граници на тяло и свят се запазват, но без да създават пречки за интензивността; че от наличното пространство все пак може да се роди неочакваното. Чрез високо налягане от къс въглен възниква един диамант. Този диамант трябва да бъде остърган, отрязан, излъскан докато заискри с десетки фасети, възвисявайки още повече най-красивата шия, която заслужава. Само този път води извън света: sic itur ad astra – така се стига до звездите; не случайно най-красивите екземпляри от този вид се наричат „звезда”.

Това е, което очакваме от накитите. То не е малко и когато те го постигат, претенциите към всичко останало могат да бъдат спокойно занижени. Важни са размерите (което се разбира от само себе си), стойността на използвания материал, качеството на изработката. Когато тези параметри са налице, човек може да предостави на златаря свобода при всичко останало. Към него човек проявява по-голямо снизхождение, отколкото към художника, архитекта, дори към шивача. Почти цялата му продукция заслужава атрибута на красотата. (Неслучайно ар нуво е стилът на ювелирите; всичко, до което те се докоснат, им се удава в зависимост от близост или отдалеченост от накита: това означава при мебелите по-скоро малките, отколкото големите, по-скоро лампите, отколкото шкафовете, по-скоро лулите, отколкото техните калъфи; и най-малко сградите).
Тази ювелирна красота на малкото, безгранично разнообразното и скъпоценното притежават и бръмбарите. Земята, също като човешкото тяло, остава вечно една и съща, вечно еднакво малка – нейният диаметър от полюс до полюс възлиза на не повече от 12 000 км, а обиколката й – само 40 000 км, които днешните комуникационни средства прекосяват за части от секундата, състояние, което може да предизвика космическа клаустрофобия. А който види на снимките на луноходците как Земята, това небесносиньо бебе, се носи в космическото пространство, той не би могъл да разпознае най-голямото й ограничение: колко тънка е обитаемата зона. На сушата, в горите и градовете тя достига средно малко повече от един метър на дълбочина, в хоризонта на мазетата и коренищата, и около двайсет метра на височина; в степта височината е доста по-малка, два метра може би – толкова най-много израства тревата и скача лъвът. По-надолу и по-нагоре признаците на живот бързо излиняват – започва периметърът на отговорност на геолозите и астрономите. Трябва да сме благодарни на бръмбарите, че внасят в тази задушаващо тясна вселена (защото какво ни засяга Сириус?) едно ново равнище на интензивност. Аз обичам и имената, които бръмбарите носят; в тях непредвидимото върви ръка за ръка с определеното веднъж завинаги. В хода на научното му усвояване, царството на бръмбарите е погълнало огромна маса от имена, а онези x и y[3], с които те изобилстват, скърцат и звънтят като някакъв твърд, скъп материал в обсега на пинсетата.

*

Има едно стихотворение от Рилке, което се нарича „Скарабеят”[4]:

Не са ли звездите почти до теб,
и има ли нещо, което да не обхващаш,
щом дори не можеш да докоснеш
твърдата броня на скарабеите,

без да почувстваш с всичката си кръв
пространството, което притиска техните криле;
никога не е имало по-благо,
по-близко, по-всеотдайно пространство. То почива

от хилядолетия върху тези бръмбари,
където не трябва никому и никой не го прекъсва;
и бръмбарите се затварят и спят
под неговата приспивна тежест.

Все пак аз се отнасям с доста недоверие към Рилке: към разоръжаващия начин, по който успява да излее всичко в рима и да разтегне своя сложен синтаксис отвъд завършека на отделните стихове, без те да се разръфат по краищата; към неговата безкрайно пластична импресионистичност, която твърди, че светът (макар той вече да е налице) трябва първо да бъде „овладян”, като някое твърдо изпражнение. Ала инстинктивният, сугестивен начин, по който Рилке, този промискуитетен виртуоз на римата, съотнася едно с друго тези три неща – бижу, бръмбар и пространство, изразява нещо, което трудно би могло да бъде изказано по друг начин.

*

И ето ни обратно при Холдейн и неговия бог. За този бог е без значение, че между другото е създал и цялата вселена; защото тя е празна, а там, където не е празна, е крайно примитивно структурирана. Звездите, казва Станислав Лем, са интересни, само защото иначе не би имало нищо; те остават скучни дори и тогава, ще добавя аз. Богът на Холдейн е забележителен заради единственото изключение в неговото чудовищно пусто творение – обитаемата Земя. Тя се е получила твърде малка. Не е ясно защо; във всеки случай Земята не прави чест на неговото всемогъщество. Той обаче е компенсирал частично този малометрен недостатък, като е сгънал така да се каже живия свят, размножавайки го навътре, също както плетачката прави с покривката, която бродира. Фактът, че от всички живи същества една пета са бръмбари (и една седма пеперуди), е много показателен. Покрай своите пропуски, този бог e станал естет.

Не че наистина вярвам в този бог. Но го използвам тук като спомагателна конструкция, защото това ми позволява да разглеждам живия свят (към който неспасяемо принадлежа) от вън. Само че като изтъквам естетическия характер на света, незабавно възниква въпросът: за кого? С други думи: кой е този, който гледа? Преди време се опитах да дам отговор на този въпрос: животните са красиви за самите себе си, тяхната красота се обръща вътре в тях  и се разтваря в щастието им; само индивидуалното щастие, дори на най-малкото животно (за растенията не знам), може да е целта на света, от който иначе не би останало нищо, освен следите от едно непонятно злостно безумство. Затова книгата, в която ставаше дума за това, се наричаше „Щастието на животните”[5]. Същевременно аз съзнавам силно спекулативния характер на тази мисъл и не смятам за излишен въпроса: но ако един бръмбар не изпитва радост от своята златиста броня – тогава що за свят е това? Тогава той би бил именно споменатото безумство; а тъй като безумството като такова не съществува, трябва да го припиша на някой безумец. Така че богът на Холдейн остава засега, наужким.

Щом ще е така дребно, трябва да си е казал този бог, нека поне бъде красиво. Красотата в този смисъл означава: максимализиране на формата. И тук в мен пониква подозрението, че времето, истинското, безмилостно време, чийто печат е смъртта, е било последействие; полумярка, предназначена да компенсира донякъде дефектите на вече сътвореното пространство. Земята е дом за 300 000 регистрирани вида бръмбари и кой знае за колко други, които още никой не познава. Само че колкото по-големи са живите същества, толкова по-малко е видовото разнообразие при тях. Така например птиците са едва девет хиляди, докато копитните животни са по-малко от хиляда. Два (според най-новите данни: три) слонски вида живеят и се препитават на нашата планета. И един вид хора.

Всички те, всяко отделно същество, умират. А умирайки, те стимулират промяната на Земята. Изчислено е, че средното земно пребиваване на даден вид е ограничено до един милион години. Съпоставено с онези петстотин милиона години, откакто съществуват многоклетъчни същества, това означава петстотинкратно увеличение на възможностите за животинско разнообразие. Въвеждайки сменната система, богът естет е повишил значително производствения капацитет на клетата Земя. Помислете: Земята от ерата на палеозоя, на перм, на динозаврите, Земята с джунглите на миоцена и със степите на ледниковата епоха – изглежда, че той е създал не една, а много Земи. При това евтино: защото усетът за красота на този бог отстъпва само на неговото скъперничество. Това, че той не разполага вече с тези светове, не е убедително възражение. Защото все пак става дума за един бог, от когото спокойно би могло да се очаква да притежава подходящи съдове, в които да съхранява реалността на миналото. И, ако си позволим да използваме нашето ограничено богоподобие като скромна аналогия: каква е ползата ни от всички наши пътешествия? Във всеки случай толкова, че да се запишем за следващото. Какви хубави спомени! Но какво трябва да означава това за един бог? Най-малкото, че за него времето е толкова реално, колкото за нас пространството. Макар и да не може да бъде навсякъде, той е свободен да замине по всяко време за където си иска.

*

Само че в даден момент богът скъперник трябва да се е усетил, че в едно отношение неговата система на максимална диференциация работи много неефективно. Всички животни умират и то скоро, но на тяхно място не идва своевременно нищо, което да удовлетвори нуждата от разнообразие. Поколенията се сменят, но си приличат до неузнаваемост. Котката бива последвана от друга котка, последвана от друга котка. Нови видове се появяват чак след много, много поколения. Нима това, от гледна точка на многообразието, не е чудовищно разхищение? Би трябвало при всяка промяна, която все пак излиза доста скъпо (индивидът умира, друг идва на негово място), със съвсем умерена надценка да може да се получи нещо ново. Така в последна сметка бог, богът на Холдейн, създава човека с неговата история. Защото, тъй рече той, нямам вече търпение да гледам безучастно безкрайното повторение на всички тези цикли, от които не се получава нищо ново; оттук нататък при всяко завъртане на колелото на поколенията искам да има възвръщаемост! Нека до отмирането на техния вид насекомите си останат такива, каквито са, и без туй те са толкова дребни, че достатъчно много различни модели се побират наведнъж в този тесен свят; от мен да мине нека останат дори и прилепите. Трийсет и седем вида водни кончета има само в района на Кемниц, който не е все пак джунглата на Амазонка, а също сто шейсет и три вида бръмбари бегачи – това би трябвало да е достатъчно, те си плащат дължимото със своите пъстри телца. Искам обаче да си създам един калейдоскопичен едър бозайник, който да ме радва. Преди да го изгони от рая, бог лично ушива на новосътвореното същество кожена препаска, за да му е ясно какво се очаква от него и че неговият създател ще се радва, ако отсега нататък всеки сезон то ще покрива своите вечно еднакви крайници с нещо ново, от кожи, от лико, от найлон, от каквото и да е; така започва историята.

Не знам какво точно има предвид Ницше (комуто не липсва много до бог, а оттам и до лудостта), когато казва, че историята е велика и вечно оправдана само от естетическа гледна точка. Едва ли красотата на природата, тъй като природата не се променя според историческите цикли; не и художествената красота, която съставлява твърде малка част от историческия инвентар във всеки даден момент; и още по-малко половата красота, която запленява съвременниците, но стига до поколенията само като полъх и роса, а освен това съчетава в себе си ограниченията и на художествената, и на природната красота. Мисля, че това, което най-вече е имал предвид, е: бръмбаровата красота на историята.

Превод от немски Стоян Гяуров

Burkhard Müller, Haldanes Gott, in: „Die Tränen des Xerxes. Von der Geschichte der Lebendigen und der Toten“.

Буркхард Мюлер (1959-) е доцент по латински в Техническия университет на Кемниц, литературен критик и автор.

[1] Латинизирано название по приказката на братя Грим „Румпелщил”.

[2] Белгийски художник, архитект и дизайнер (1863-1957), един от инициаторите на ар нуво; проектирал Вила Еше в Кемниц, днес паметник на културата.

[3] Латински х и у.

[4] Rilke, Der Käferstein; буквален превод С. Г.

[5] Burkhard Müller. Das Glück der Tiere. Einspruch gegen die Evolutionstheorie.