Доброжелателните

С т о я н  Г я у р о в

Влизам в книжарницата и погледът ми пада върху един солиден том с дебели корици и снимка на млад мъж в нацистка униформа: „Източният фронт. Мемоарите на един доброволец във Вафен СС”. Доброволецът от заглавието и автор на книгата е Леон Дегрел, който бил мотивиран от „желанието да защити христянска [sic] Европа от съветския болшевизъм” и за когото Хитлер бил казал: „Ако имах син, бих искал той да бъде като него“. Писачът на анотацията все пак е пропуснал най-важната информация за своя автор: белгиецът Леон Дегрел е един от най-върлите нацистки колаборационисти и отрицатели на Холокоста, осъден на смърт в родината си, той доживява до дълбока старост във франкистка Испания. Питайки се кому е нужна тази книга, надникнах в страницата на издателство „Еделвайс” и неговия каталог, и всичко си дойде на мястото: национализъм-фашизъм-война – това е светата троица, която определя издателската линия и придава специфичен цвят на „Еделвайс”: бяло с асцендент кафяво.   

В края на ноември почина австралийският писател, критик, журналист, преводач и телевизионен коментатор с безподобно чувство за хумор Клайв Джеймс: „Той те караше да се смееш; той те караше да мислиш; той те караше да чувстваш – и после пак да се смееш”, според характеристиката на „Ню Йоркър”. Сред няколкото десетки книги, написани от Джеймс, който подобно на други известни свои сънародници направи кариера и прекара живота си в Англия, се откроява считаната за неговия шедьовър „Културна амнезия. Бележки в полето на моето време” (2007). Бележките всъщност са кратки биографични есета за 106 фигури от историята и културата на човечеството от всички времена и народи, подредени в азбучен ред  и подбрани според еклектичните интереси и безкомпромисните – някои биха казали арогантните – критерии на един енциклопедичен ум, провокиращ читателските очаквания и ерудиция. Смъртта на Клайв Джеймс разбуди старото ми желание да преведа някое от тях – само че кое: Айнщайн, Джанфранко Контини или Хитлер, Ернст Роберт Курциус, Шамфор, Зинка Миланова, може би Тони Къртис, Егон Фридел, Шарл дьо Гол, а защо не Хегел? Тогава попаднах на книгата на Дегрел и тя избистри избора ми: Пиер Дрийо ла Рошел и Робер Бразияк, двамата френски фашисти и антисемити, водещите фигури на интелектуалния фашизъм, който достига най-голям разцвет именно във Франция по време на нацистката окупация. Единият от тях  се самоубива, другият е екзекутиран – историята на Дрийо ла Рошел и Бразияк заслужава да се знае най-малкото като противоотрова срещу автори и книги, едва прикриващи произхода си от кафявата мътилка на европейската история.

*

Пиер Дрийо ла Рошел: интелектуалецът фашист

К л а й в  Д ж е й м с

Пиер Дрийо ла Рошел (1893-1945) е високият рус любимец на френската десница между войните. Израснал в буржоазно семейство с роялистки възгледи, той излиза от Първата световна война, изпълнен с дълбока ненавист към капитализма – ненавист, за която десницата се оказва по-конгениална от левицата. По-късно той ще изповяда, че всъщност винаги е бил фашист. Своята ориентация Дрийо ла Рошел заявява официално чак през 1934, но решава доста по-рано, че съществуват само две посоки – фашизъм и комунизъм. Високо ценен поет като млад и стилен прозаик през целия си живот, той би могъл да бъде украшение за френската култура, ако не беше неговата политика. В крайна сметка обаче трайният интерес към него се дължи именно на политиката му.

Pierre-Drieu-La-Rochelle-1893-1945-2

Дрийо е бил убеден, че френската култура е изгубила своите доминиращи позиции под разяждащото въздействие на либералите и евреите. Прегръщайки идеята, че Франция може да възстанови своето превъзходство чрез съюз с Германия, той разглежда Франция като жената, а Германия като мъжа в едно партньорство, което за него определено притежава сексуални обертонове. Личната му красота е важна за него. Той е от типа мъже, които страдат, когато косата им започне да опада. Тъй като на външен вид прилича повече на някое русо, варварско нацистко божество, отколкото самите нацисти, съюзът му с германския агресор изглежда като знак от съдбата. Готов на безрезервно сътрудничество с германските окупатори, той приема редакционното ръководство на „Нувел ревю франсез”, след като издателството „Галимар”, като собственик на списанието, се споразумява с германците литературният тримесечник да се самоцензурира, за да оцелее. Трябва впрочем да се каже, че Дрийо се разочарова от окупаторите, но главно защото те не споделят изцяло възторга му от величието на френската култура. Мерките срещу евреите изобщо не го притесняват.

Тъй или иначе той трябва да е бил наясно, че не само е избрал губещата страна, но и се е държал достатъчно лошо, предизвиквайки жажда за мъст, защото когато идва освобождението, той опитва да се самоубие, вместо да отстоява своите възгледи. Провалът на опита му да се самоликвидира поставя на дневен ред въпроса какво да се прави с тази смущаващо талантлива отрепка, но накрая той все пак успява да се справи с това, което трябва да свърши, макар и не от разкаяние. „Аз изгубих играта, която играхме”, пише той в предсмъртното си обръщение, наречено „Заключителна равносметка”, – „затова настоявам за смъртно наказание”. Само че човек не настоява за смъртно наказание, защото е изгубил, а защото е направил нещо лошо.

На пръв поглед прощалният завет на Дрийо е абсурден. Годината е 1944, след освобождението на Париж; той никога не е крил своя колаборационизъм; извършил е онова, което е извършил, и времето му е изтекло. Цялата му лична трагедия се дължи на замесването му в политиката. Взел вече решението да свърши със себе си, той си приписва недостатъци точно в сферата, в която се проявява като тотално обсебен. Това е показателна демонстрация докъде може да стигне самоизмамата. Той е златното момче на 1930-те и дори прилича на такъв. Неговата снажна лична красота е била несъмнено достатъчна, за да накара някои изключително цивилизовани жени да забравят политическите му убеждения. (Гостувайки от Аржентина в Париж, феминистката Виктория Окампо[1], бъдещ редактор на литературното списание „Сур”, го приема в леглото си, и дори десетилетия по-късно, все така затваряйки едно око пред политическите му убеждения, пише ласкави статии със спомени за Дрийо, в които неговите интелектуални деформации фигурират в най-лошия случай като чаровни екстравагантности). Неговите политически страсти, включващи и един химеричен антисемитизъм, го довеждат до държавна измяна през поредица от стъпки, които започват с отвращението му от неспособността на Франция да обедини Европа в кръстоносен поход срещу либерално-демократическата ерес. Решил, че нацистка Германия ще може да се справи по-добре с тази задача, той приветства германската окупация. Важно е да се знае, че Дрийо не идва от посоката на Аксион франсез[2]. Морас е мразел германците. Това, което обединява тези два различни потока на колаборационизма, е омразата срещу евреите.

Като главен редактор на „Нувел ревю франсез”, под опекунството на един компрометиран режим, Дрийо практически е колаборационист дотогава, докато заема този пост[3]. Тук обаче започват трудностите, защото картината не е толкова ясна, колкото ни се иска. Като навлиза по-навътре в нещата, Дрийо установява, че всъщност няма високо мнение и за нацистите: те не се отнасят истински сериозно към трансформацията на културата. Той си дава сметка, че главно място в сърцето му продължават да заемат интересите на велика Франция. (Съдбата на евреите, едва ли е нужно да повтаряме, той просто игнорира, тоест мълчаливо одобрява). Ако беше предпочел да живее, той би могъл да намери някакви аргументи в свое оправдание[4]. Като колаборационист на практическо равнище, той не прави много повече в подкрепа на окупаторите, отколкото мнозина от представителите на литературната съпротива правят против тях. Все пак Ребате[5] и Бразияк[6] са онези, които съдействаха в лова на евреи. Накажете тях двамата, на всяка цена. Но Дрийо стоеше над тази вулгарност, нали така?

Той би могъл дори да приведе политическия аргумент: степента на самозаблуждението му по адрес на германците е в края на краищата един вид доказателство, че те никога не са стояли в центъра на неговите интереси, които са били концентрирани изцяло върху чисто интелектуалната му визия за една истински авторитарна Европа. С други думи, Дрийо би могъл да пледира, че е бил некомпетентен. По-късно някои от неговите съвременници лансират циничната, но напълно правдоподобна идея, че ако се беше укрил за няколко години, той би могъл да се завърне като министър във временното правителство, в което има приятели и почитатели. Не само старите му нацистки другари се опитват да го спасят. Когато се свестява в болницата след първия си опит за самоубийство със свръхдоза луминал, той открива под възглавницата си паспорт с виза за Швейцария. Почти сигурно е, че паспортът му е бил осигурен от лейтенант Герхард Хелер[7] от пропагандния отдел на вермахта. Хелер все още е активен в парижките коридори, когато германските войски започват вече да се изтеглят, а високопоставените колаборационисти се установяват в предполагаемото си сигурно убежище в Зигмаринген[8]. Усилията на Хелер са дублирани от Еманюел д’Астр дьо ла Вижери, министър на вътрешните работи във временното правителство, който също смята, че Дрийо и Швейцария си подхождат добре.

Много видни литературни фигури смятат Дрийо за един от тях и следователно твърде важен, за да бъде пожертван на олтара на l’épuration, чистката. Те може и да са били прави за последното, но не и за него. Впрочем много бързо става ясно, че пургативните съдилища ще се изродят в средство за уреждане на стари сметки. Безподобният Луи Арагон (стар апологет на държавния терор, докато е в ръцете на Сталин, а не на Хитлер) най-безсрамно се опитва да прикове на позорния стълб стария и болнав Андре Жид. Колаборационизмът на Жид не се свежда до нищо повече от благоразумна резервираност плюс някое и друго соаре с Ернст Юнгер, на което двамата оплакват варварството, пречещо им да се съсредоточат върху работата си. Арагон, комунистическият бонз, обаче никога не бе простил на Жид неговия памфлет „Завръщане от СССР”, в който той разкрива истината за Сталиновия режим.

За щастие отмъстителната злоба на Арагон не надделява. Нито пък, слава Богу, глупостта на Пикасо: за негов вечен срам, най-големият от модерните художници, позволява студиото му да бъде използвано от развилнели се активисти, които проповядват безкомпромисното смазване на всички, компрометирали се с врага – ригоризъм, неподхождащ на онзи Пикасо, който през цялата окупация се храни в черноборсаджийските ресторанти и не се излага на никакъв риск.

Изобщо, настъпва времето на фалшивата добродетелност. Безпристрастният Франсоа Мориак (някои подхвърлят, че бил безпристрастен, защото брат му бил колаборационист) намира добра дума за отвратителния Анри Беро[9], който по време на окупацията поддържа злостен барабанен огън срещу комунистите, Отечествения фронт, Англия и винаги и преди всичко срещу евреите. Мориак е достатъчно смел да защити дори холеричния антисемитски подстрекател Робер Бразияк, наричайки го ce brilliant esprit[10] – щедра похвала за един човек, който предизвиква съдбата като от страниците на своя вестник подсказва на Гестапо на кои врати да почука. Екзекуцията на Бразияк се възприема навремето като най-малкото, което е можел да очаква, но Мориак се оказва прав в предвиждането, че вакханалията от невъздържано правосъдие ще доведе до траен махмурлук. Мориак просто не харесва l’épuration и в ретроспектива изглежда прав. Камю смята, че трябва да има възмездие, но подчертава, че заявява това със съжаление, докато Сартр се проявява като безгрижен ентусиаст. Ако Дрийо бе изправен незабавно пред съд, смъртната присъда би била най-вероятна. Но явно той вече се е бил осъдил сам. През март 1945 той успява да се самоубие, като този път използва газ. Тъй като почти със сигурност е знаел истината за съдбата на евреите, депортирани от Дранси[11], Дрийо може би е решил, че това е подходящ начин да сложи край на собствения си живот.

Превод от английски Стоян Гяуров

Pierre Drieu La Rochelle, в: Clive James. “Cultural Amnesia” (2007).

[1] Виктория Окампо (1890-1979), аржентинска писателка и интелектуалка, наследница на богата фамилия, двигателят на интелектуалната сцена в Буенос Айрес между войните и една от най-известните латиноамериканки на своето време. Тя се запознава с Дрийо в Париж през 1929, следователно онзи, когото приема в леглото си, не е бил още отявленият фашист от 1930-те.

[2] Крайно дясно монархическо движение, ръководено от Шарл Морас.

[3] 1940-45.

[4] Така например Дрийо на два пъти спасява от Гестапо Жан Полан, своя предшественик, а след това и наследник като главен редактор на НРФ.

[5] Люсиен Ребате (1903-72), журналист и писател, отявлен антисемит. Неговият роман „Двете знамена” (1952) е смятан от някои за един от шедьоврите на следвоенната литература.

[6] Робер Бразияк (1903-45), журналист и писател, осъден за колаборационизъм и подстрекателство в убийство, екзекутиран.

[7] Герхард Хелер (1909-82), отговарящ за литературната политика на окупационните сили във Франция; след войната – издател и преводач, основател на съществуващото и до днес престижно месечно издание „Меркур – списание за европейска мисъл”.

[8] Историческо градче в югозападна Германия, където след нахлуването на съюзниците във Франция, през септември 1944 се установяват членове на марионетното правителство от Виши, начело с маршал Петен, а също така редица френски писатели, включително Селин, Ребате, Гоше, компрометирали се със своите профашистки възгледи и антисемитски писания.

[9] Писател и журналист (1885-1958), осъден на смърт за сътрудничество с нацистите, впоследствие  присъдата му е променена на доживотен затвор.

[10] Този блестящ дух, (фр.).

[11] Нацистки концентрационен лагер в предградие на Париж и транзитен пункт за транспортиране на евреите в лагерите на смъртта.

*

Робер Бразияк: интелектуалецът антисемит

К л а й в  Д ж е й м с

Робер Бразияк е роден през 1909 в Перпинян и екзекутиран като предател през 1945. Понякога някои наивници във Франция виждат в него най-яркия пример за един обещаващ, всестранно надарен млад човек, чиято кариера е щяла да бъде съвсем различна, ако нацистите не бяха влезли в Париж, макар че след посещението си в Германия, той е бил запленен вече от техния отровен чар. Нацистите обаче пристигат и съдбата му поема в предначертаната посока. По време на окупацията той е редовен сътрудник на гнусния вестник Je Suis Partout („Аз съм навсякъде”) и със своята злост се откроява дори сред редакционния състав от всеотдайни антисемити. Неговият несъмнен журналистически талант прави юдомразките му диатриби още по зловредни. Повечето от видните френски колаборационисти стават такива, защото са били разочаровани националисти, които са смятали, че тяхната страна има по-добър шанс да се въздигне отново, ако застане на печелившата страна. Малцина от тях са привлечени от нацизма като такъв; Бразияк е един от тях. И когато печелившата страна се оказва губещата страна, той плаща цената за своето късогледство. Въпреки опитите, не съвсем неоправдани, за реабилитацията му като критик, малцина оплакват съдбата му. Със своята предателска реторика той е раздавал смъртни присъди от години. Дали смъртното наказание е било оправдано в неговия случай обаче е въпрос, който може да бъде повдигнат от всеки вярващ в свободата на словото, колкото и отровно да е то[1].

Robert-Brasillach_3555

Подготвяйки се за предстоящата си смърт, Робер Бразияк проявява кураж, но – освен ако угризенията са пречистили характера му – е съмнително дали си е дал сметка колко великодушни са били неговите защитници. Виждаме го как в единайсетия час и петдесет и деветата минута той се нарежда сам сред най-великите и красиви традиции на френската литература, сякаш все още е вярвал, че е бил неин слуга, а не неин изменник. Дали е бил предател на Франция беше и остава въпрос на тънка юридическа интерпретация. Мнозина французи, включително самият маршал Петен, искрено са вярвали, че да служиш на Виши е единствената легитимна лоялност и по-късно ще си позволят да твърдят по убеждение, че не са нарушили никакъв закон. (При управлението на президента Митеран бе направено разкритието, че неговата предполагаема кариера като герой на съпротивата е била предшествана от доказана кариера като функционер на Виши. В своите йезуитски обяснения, целящи да осуетят свалянето му от власт, Митеран изкара нещата така, сякаш навремето не е имало друга алтернатива, а иначе той, разбира се, през цялото време се готвел за съпротивата). Малцина французи, но все пак твърде много, сътрудничат активно на нацистите, убедени, че Третата република е заслужила съдбата си и че съюзът с Германия, макар и по принуда, си е струвало да бъде сключен доброволно в интересите на европейското обновление и пречистването на Франция от либералното малодушие. Много малко са онези, които се държат като истински нацисти, макар че в литературния свят те са повече от шепа на брой; Бразияк е един от тях.

Неговото отровно перо получава от нацистите карт бланш в преследването на евреите. Но на която и да било везна на престъплението и наказанието, екзекуцията едва ли е справедливото наказание за причинените от него вреди. Тъй или иначе Бразияк е разстрелян и се отървава рано от своя дълг. Ако се беше намесила прословутата богиня на правосъдието със завързаните си очи, тя щеше да го прати в Зигмаринген, подобаващо фантасмагоричното убежище на една висока скала над Дунав, където Луи-Фердинанд Селин и всички други непокаяли се ентусиасти биват настанени от нацистите, и насядали в плюшените си фотьойли се отегчават взаимно до сълзи с брътвежа за налудничавите си теории. Убежището им много скоро е превзето от съюзниците, ала тази отсрочка се оказва достатъчна, за да отърве повечето от тях от куршума. В своята противна книга Bagatelles pour un massacre („Дреболии за едно клане”) Селин избива с мръсната си уста хиляда пъти повече евреи, отколкото Бразияк с публикуването на имена и адреси в безочливия седмичник Je Suis Partout, които хората на Гестапо и милицията на Виши добавят към списъците си, докато си пият сутрешното кафе. Ако бяха затворили Бразияк в една килия със Селин за десет години, това щеше да бъде много по-голямо наказание за него от разстрела му. Само че мъстителите, както винаги, бързат и Бразияк умира, преди да има време да прозре евентуално, че неговото истинско предателство е било спрямо френската хуманистична традиция, на която си е въобразявал, че принадлежи.

Той би могъл да приведе аргументи в своя защита, например, че Волтер също е ненавиждал евреите. Ала какво би казал за Пруст? Какво си е мислел, че може да бъде нищожество като него в сравнение с такъв човек? Пруст може да е бил само половин евреин, но Бразияк едва ли е и четвърт от литературна фигура, а в нормални времена би бил още по-малко: Zeitgeist[2] му придава известно мрачно лустро. Той притежава талант като критик и може да пише добре, дори срещу течението на собствената си политическа позиция, чиито баналности не му убягват. През 1937 Бразияк посещава Германия за втори път и макар и впечатлен от светлинния свод на прожекторите, така наречената „катедрала на светлината”, по време на гигантския митинг в Нюрнберг, и поразен от сексапилната енергия на Хитлеровата младеж, той все пак характеризира Хитлер като един печален вегетарианец. (След като нацистите се установяват в Париж, той е принуден да цензурира малко собствените си писания).

Със съдбовното си участие в срещата на германски и френски автори и художници във Ваймар, той пресича червената линия и става жертва на комбинацията от поезия и демонична власт. Няма нежност без жестокост! В окупиран Париж Бразияк знае, че Propaganda Abteilung, пропагандният отдел на вермахта, държи в ръцете си германофилските френски писатели. Но Бразияк иска същото и за себе си. Еврейската болшевишка заплаха е надвиснала над Европа и сега е моментът да бъде съкрушена. Организираното германско насилие може да се справи с тази задача и той иска да участва в него. Гневът е двигателят на неговите помисли и действия, както е винаги при изпълнените с омраза. Бразияк притежава онзи вид енергия, която си остава еднопосочна, но несъмнено може да разшири обхвата си, и окупацията му предоставя възможностите на ловец на едър дивеч, развихрил се в зоологическа градина: жертвите няма къде да избягат. Неговата кратка кариера е логичният изход от престъпната, микроцефална интелектуална тенденция, която започва с аферата Драйфус и запенените оратори на Аксион франсез: идеята, че една пречистена, некосмополитна, свободна от еврейско влияние култура може да възстанови целостта на Франция като естествения лидер на Европа. Било с германците или без тях, но в това сияйно бъдеще няма място за евреите.

Само че Франция бе станала вече естественият лидер на Европа, тъкмо защото бе надживяла псевдохигиенните представи за културна девственост. Париж дава подслон на Хайнрих Хайне, когато Германия го лишава от дом. А както напомня Ницше, Хайне е най-големият немскоезичен поет след Гьоте и един от най-големите на всички езици. Присъствието на Хайне в Париж е предчувствие за единствената културна цялост, която има значение: хегемонията на креативния дух, която обогатява нациите, но прави границите им прозрачни. Антисемитската десница във Франция е не просто едно налудничаво политическо шоу, тя е и културен анахронизъм. От ветераните на крайния национализъм, Морис Барес и Шарл Морас, до такива талантливи млади хора като Дрийо ла Рошел и Бразияк, красноречивите и пагубни глашатаи на тази десница бълнуват неспирно за отровената кръв на нацията, без да съзнават, че те именно са отровата. Прощалното писмо на Бразияк до един жесток свят е още едно свидетелство, че те така и не разбират за какво става дума. Литературата би трябвало да ги е научила на нещо друго; но истинското предателство на интелектуалците[3] винаги се е свеждало до надменното самомнение, че притежават власт, надхвърляща чисто човешките възможности, докато тъкмо те би трябвало да са наясно, че и те са само смъртни като всички останали.

Ако Бразияк беше останал жив, за да се покае, той може би щеше да разбере това; макар че тогава съвестта му щеше да го убие тъй или иначе. По ръцете му имаше твърде много кръв. Благодарение на съдниците му, сега неговата кръв лепне по нашите ръце. Някои от тях, също както и защитниците му, са били литератори. Те би трябвало да осъдят Бразияк в писмен вид. Хора, които не мислят, че това е достатъчно, не би трябвало да пишат.

Превод от английски Стоян Гяуров

Robert Brasillach, в: Clive James. “Cultural Amnesia” (2007).

[1] Присъдата предизвиква силна реакция сред литературните среди и протести дори от някои от политическите му противници. Писателят Франсоа Мориак разпространява петиция до генерал Дьо Гол с молба за трансформиране на присъдата. Под петицията слагат подписите си много от светилата на френската култура, като Валери, Клодел, Камю, Кокто, Колет, Онегер, Анюи. Дьо Гол обаче отказва да го помилва.

[2] Духът на времето, (нем.).

[3] Алюзия за книгата на Жюлиен Бенда „Предателството на интелектуалците” (1927).


6 thoughts on “Доброжелателните

  1. Успях най-сетне да прочета подробно този текст…Дрийо и Бразияк не ми бяха познати, но Франция от този период е поне малко отсрамена в от Т. Джъд /мой любимец/, който разказва история от противоположния спектър – за интелектуалци защитили принципите на хуманността. Камю и Арон. Коствало им е много вътрешни противоречия и далеч не са били така отявлени като героите на Джеймс, в чиито ръце бързо, безапелационно и фатално е запламтял „червеният лазерен меч“ /ако ползвам забавна джедайска алегория в тази сериозна тема/. Поздравявам те за превода.

    Liked by 1 person

    1. Дрийо и Бразияк са малко познати, или направо непознати не само на теб. Освен това не се знае, че Франция (люлка, родина и т.н. на хуманистичната култура, също както и Германия, впрочем; явно има връзка между култура и фашизъм) е люлката на интелектуалния фашизъм. Затова ме заинтересуваха есетата на Клайв Джеймс. Не е случайност, че никой или малцина са чували за Дрийо и Бразияк: фашизмът и нацизмът не раждат големи имена (за разлика от комунизма); евентуално бихме могли да споменем Джовани Джентиле, италианския философ, аз поне не се сещам за никой друг.
      По случайност точно вчера четох едно много добро есе за Камю и Арон в новоизлязлата книга на Цветан Тодоров „Четене и живот”; това е отзив за The Burden of Responsibility: Blum, Camus, Aron, and the French Twentieth Century, монографията на високо ценения и от мен Джъд; може би имаш предвид тъкмо нея. Книгата на Тодоров съдържа доста интересни текстове.
      За отношенията между интелектуалците и властта вж. Марк Лила, „Безотговорният разум“.

      Харесвам

  2. О, да, тази книга на Джъд имам предвид. Фигурата на Блум не ми е много понятна, може би защото е политик, че и социалист, но за другите двама е ясно. По повод Франция като „люлка на интелектуалния фашизъм“…насочи ме, моля те, към нещо по-конкретно /текст/, за да разбера какво имаш предвид.

    Харесвам

    1. В Хитлерова Германия е имало немалко интелигентни, високообразовани, творчески ориентирани нацисти. За разлика от Франция обаче, този тип е по-незабележим и няма публичния профил, на който по традиция се радва френският интелектуалец. При всичкото им заиграване с политиката и идеологията на нацизма, Лени Рифенщал, Зара Леандер, Арно Брекер, Мартин Хайдегер или Карл Шмит (да спомена по-известните имена) не са пълнокръвни фашисти, а просто опортюнисти, затова и някои от тях изпадат в немилост. Към този тип спада и Макс Ауе, героят на почти порнографския в своята експлицитност роман на Лител „Доброжелателните“.
      Френският интелектуалец е публична фигура, или се стреми към този статут. Бразияк, Дрийо ла Рошел, Ребате, Монтерлан, Селин са били в еднаква степен известни като способни творци и откровени фашисти и антисемити. Подобна сплав от талант и фашизъм не възниква в никоя друга европейска страна. В този смисъл изтъквам Франция като котило на „интелектуалния фашизъм“.
      Не познавам специализираната литература по темата, но защо не подхванеш „Доброжелателните“ (ако не си го чела) – един роман, продукт на много сериозно задълбочаване в източниците за фашизма, в който Лител е вградил изобилен документален материал, включително за поименно споменатия Бразияк и за прелъстената от Германия Франция, докато зад Макс Ауе се крие нацисткият теоретик и „административен гений“ на Гестапо, Вернер Бест.

      Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s