Имитационна демокрация

П е р и  А н д е р с ъ н

Падането на Горбачов довежда работата на Дмитрий Фурман, като водещия руски изследовател на религиозните системи, до нежелан край. Без никакви илюзии какво предстои при управлението на Елцин, Фурман се преобразява в най-добрия местен анализатор на руския посткомунизъм. Ала това не е неговата единствена смяна на посоката през 1991 година. Политическите коментари, актуални или дългосрочни, са едно, сравнителните изследвания, като тези в полето на религията – съвсем друго. Накъде с най-голяма полза би могъл да насочи сега своя сравнителен подход? Когато в Прибалтика и кавказкия регион започва да се надига националистическа вълна, Фурман казва на един от членовете на ЦК на КПСС, че никой в Москва не знае какво става в периферните републики и затова е спешно необходимо създаването на изследователски център, който да се заеме с проучването им. Предложението му остава без последствие. Така че през следващите двайсет години след разпадането на СССР Фурман се превръща в еднолична версия на такъв институт. Около Русия възникват 14 независими републики, обхващащи буквално половината от населението на СССР. Към смъртта си през 2011 г. той е дал вече – често с помощта на местни сътрудници – значителна изследователска продукция за десет от тях и ако бе живял по-дълго, несъмнено щеше да обхване цялата група от постсъветски държави.

След 1991 г. се оформят две сравнителни рамки, в които ще бъде разглеждана еволюцията на Русия. На Запад логичната референтна сфера са бившите съветски сателити в Източна Европа. В самата Русия интелигенцията, която не обича подобно омаловажаване, сравнява развитията в страната – за добро или лошо – със Запада. Вместо това обаче Фурман се фокусира върху бившите съветски републики, от централна Азия до Прибалтика, и по този начин взема едно не просто необичайно херменевтично решение. Той избира един начин за разглеждане на посткомунистическа Русия, който е не само абсолютно немодерен, но и някак си неудобен за неговите сънародници. Какво би могъл да научи един московчанин от Киргизстан? Говорейки за адмирациите си към Горбачов, Фурман пише веднъж: „Никога не съм бил „патриот“. Винаги съм мислил, че човек не избира собствената си страна, макар че щом е роден в нея, трябва да се стреми да я подобри, и никога не съм искал да емигрирам на Запад. Но и никога не съм се гордял със страната си, макар че за разлика от много мои познати не съм я смятал за скапано и безнадеждно място. Впрочем не обичах да контактувам с чужденци, защото винаги се срамувах малко, че съм руснак. Едва при Горбачов започнах да изпитвам непознато за мен дотогава чувство – гордост от моята страна и нейния ръководител“. Точно както открито заема страната на Горбачов, когато всички други го изоставят, така той се обръща към съдбата на другите нации, съставлявали СССР, когато последният изчезва от картата, а те стават непотребност за умствения и емоционален багаж на неговите сънародници. Фурман никога не е изпитвал привързаност към държавата, създадена от Ленин, но при скрупульозния ангажимент, с който се хвърля в това начинание, той става последният глас на съветския интернационализъм. Когато умира, един приятел отбелязва, че отишлият си съюз на републиките е бил неговото истинско отечество.

Както изследванията му по сравнително религиознание, така и работата му по сравнителен посткомунизъм не е просто таксономия, а проект в областта едновременно на социологията и на политическата просвета, споен от здрава тематична нишка. Руснаците трябва да научат много повече, отколкото знаят, за бившите съюзни републики, като по този начин ще научат повече за себе си и ще може да осмислят поуките от своя общ опит. Това е позицията, заявена още с избора на първия обект на неговото изследване. Завършена през август 1991 г., в навечерието на неуспешния пуч, и публикувана малко след това, монографията „Появата на политически организации в съвременна Естония“ задава тона на неговия дневен ред. В началото на 1990-те, пише той, СССР представляваше контролиран исторически експеримент за сравнително изследване. Само че докато в Москва има десетки специалисти по САЩ, Франция или Западна Германия, практически няма нито един задълбочен познавач на Грузия или Естония. Балтийските републики, анексирани от Сталин през 1940 г., бяха обособен регион в рамките на СССР. По време на перестройката политическите стремления там са първите, които приемат откровено националистическа форма. Но за разлика от руския национализъм – една разрушителна и антидемократична сила, която можеше да доведе само до края на СССР, в Естония няма противоречие между национални и демократични движения. И трите балтийски републики ще станат демократични държави, но най-свободните избори, най-спокойната атмосфера и най-добрите перспективи за демокрация са в Естония – в съответствие с миналото на страната. Между войните политическата обстановка и в трите страни се характеризира със слаби партии, зараждащи се фашистки движения и подхлъзване към авторитарно управление, но все пак между трите съществуват значителни различия. Най-ожесточени са политическите конфликти в католическа Литва, а режимът на местния деспот – приветстван от Мусолини – сроден на средиземноморските модели. Латвия се олюлява между руско и полско влияние. Естония, с предимствата на лутеранската църква и шведските връзки, ражда най-меката от трите диктатури. Чертите на това минало са все още видими: прибалтийският регион е като антична сграда, чиито стени и таван са били украсени със сложни, пъстри шарки, а сетне замазани и боядисани в един цвят – червено, – и когато мазилката и боята започват да се лющят, те прозират отдолу.

Завръщайки се към тази тема десетилетие по-късно в една работа, анализираща и трите балтийски страни, Фурман отбелязва колко малко се интересуват те една от друга и колко старателно избягват взаимните сравнения. Това е съвсем разбираемо, защото сравнението води до оценка, а оттам – до потенциално вредна йерархия. Но, разбира се, докато сравнението по даден социален или културен параметър може да доведе до определена оценка, сравнението по други може да се окаже с различен резултат. Така че не съществува тотален стандарт. По времето на царизма балтийските републики се радват на редица предимства, които под различни форми просъществуват и след включването им в СССР. Грамотността се разпространява по-рано, благодарение на влиянието на протестантската и католическата църква; двете изповедания поощряват независимостта на мисълта повече, отколкото руското православие. Освен това Прибалтика никога не е познавала местен абсолютизъм, докато в царистката Руска империя германските и полските благородници в Остландия и Литва са притежавали корпоративни привилегии, каквито принадлежащите към тяхното съсловие в Русия не са имали; права, на които те продължават да държат по-късно пред лицето на усилващата се русификация, вдъхвайки по този начин на местното население под тях усещане за правото, отсъстващо от руската национална култура.

Независимостта пристига неочаквано, с разгрома на Русия и Германия в Първата световна война, а с изчезването на бароните и шляхтата, маломерните мащаби на трите страни придават на всяка от тях социално сцепление, каквото е липсвало в безкрайните руски ширини. Ако не бяха познавали двайсет години на независимост между войните, задълбочаващата се асимилация и имиграцията биха могли да ги примирят със съществуването им в рамките на федеративна Русия. Само че повече от четирите десетилетия съветска власт не са успели да заличат спомена им за независимостта и, парадоксално, сега те се оказват по-добре подготвени за нея, реализирайки демократична стабилност, каквато не са познавали преди анексирането си, защото идеологически силно разединените и поляризирани преди общности се сплотяват и постигат социално-икономическо развитие с по-високо равнище на приходи и образование, отколкото самата Русия. Веднага щом в хода на перестройката се открива политическо пространство за местния национализъм, Литва подема инициативата, защото руското малцинство там е наистина малко – католическата раждаемост не оставя много място за имиграция – и, на второ място, защото католическата църква оказва на движението незабавна международна подкрепа, каквато не е налице в аналогичен вид в Латвия и Естония. След независимостта обаче ролите се разменят – Литва остава на опашката по икономически и културни показатели, а Естония излиза начело.

В сравнение с Русия впрочем и трите страни са образец за посткомунистически успех – процъфтяващи демокрации, с редуващи се на власт правителства, и икономики, функциониращи в условията на ограничена корупция. Фурман заключава, че руснаците не бива да се чувстват обезкуражени, а насърчени от техния пример. Удивителна е притегателната сила на новите балтийски републики за живеещите там руснаци. Макар невинаги с пълно гражданство и неизбежен обект на остатъчни подозрения или предубеждения, руснаците в Естония, Латвия и Литва, както потвърждава всяко допитване, се радват на живота си там, като немалко от тях са гласували за независимост още от самото начало. По мнението на Фурман това е предпочитание, което изразява дълбокото недоволство на руснаците от самите себе си, едновременно копнеж да бъдат истински европейци и неверие, че ще станат някога такива, често прикривано с високомерен шовинизъм и ксенофобски пози. В Прибалтика обаче руснаците показват, че при подходящи условия такова недоволство би могло да се окаже стимул за предприемчивост и нови знания, за придобиване на модерно самосъзнание, базиращо се на нови социални навици и ценности. С течение на времето те биха могли да станат като китайските имигранти в Америка, дори още по-енергични и успешни поради пречките, които е трябвало да преодолеят, а също и образец за сънародниците си в Русия.

Това са по-късни разсъждения на Фурман. След първата си работа върху Естония, година по-късно той насочва вниманието си към друга невралгична зона на национализма през последните години от управлението на Горбачов, където религията играе много по-централна роля и където не се стига до такъв мирен изход. През 1988 г. между Армения и Азербайджан избухват боеве за анклава Нагорни Карабах, а последвалите реципрочни етнически чистки довеждат до пълна война през 1991 година. Армения не само излъчва първото унитарно национално движение в СССР; мащабите и продължителността на конфликта за Нагорни Карабах надхвърлят всякакви други конфликти в бившите съветски земи. Все пак потискането на арменското население от азербайджанските власти, на чиято територия се намира анклавът, не е толкова голямо, че да оправдае ожесточението на последвалия сблъсък. Как може да се обясни особената интензивност на арменските национални чувства по отношение на Нагорни Карабах? Според Фурман причината трябва да се търси в две основополагащи исторически събития. Първото е съдбовният избор на арменския клир през V век в полза на една квазиарианска версия на християнството – изконна ерес за бъдещите православна и католическа църкви. Изборът на миафизитската вяра[1] стимулира създаването на собствена писменост и литургичен език, вследствие на което арменците се откъсват от останалите християни, запазвайки съвсем слаби връзки с коптската и сириакската версия на ориенталското християнство. В резултат се стига до смесване на етничност и религия, подобно на това при евреите, но без вярата, че са единствените Божи избраници. Армения е била също вечна буферна зона между  Византия и Персия, а по-късно между Отоманската и Сафавидската империя, територията й кръстосвана от техните армии, а населението й подлагано на масови депортации, от които възниква световна диаспора от арменски търговци и финансисти, подобна на еврейската, но без демографска загуба на отечеството.

След това през XX век арменците стават жертва на турски геноцид, също както евреите ще станат на германски. Тъй като ядрото на арменската територия се е запазило, с рухването на царистката и Отоманската империя през Първата световна война, цел на арменското национално движение става създаването на независима държава in situ[2]. Само че притисната между Руската революция и заплахата от Турция, доминиращата партия Дашнак предпочита сигурността на новата болшевишка държава и интеграцията в СССР – твърде далеч от ционисткия триумф със създаването на Израел. Така травмата от геноцида не намира катарзис, а споменът за него продължава да преследва един народ и една диаспора, притежаващи хилядолетна културно-историческа идентичност. Когато настъпва перестройката, Армения се оказва страната с най-старото непрекъснато национално движение в СССР, стигащо до последното десетилетие на XIX век, и оглавява кампанията за независимост сред съветските републики. Веднага след като целта е постигната обаче, присъединяването на живеещата в непосредствено съседство под властта на друг тюркски потисник арменска общност става най-реалистичната възможност за компенсиране на първоначалната травма – действията на Ереван предизвикват азерски погроми срещу арменското малцинство в самия Азербайджан, което е фатално повторение на самата травма. Тезата на Фурман е, че московската интелигенция е действала абсолютно безотговорно, като е насърчавала арменските амбиции, довели до страдания, преселения и двупосочен поток от бежанци и в двете страни; единственият път към мира е автономия за Нагорни Карабах в рамките на Азербайджан[3].

Десет години по-късно Фурман – чест посетител в Баку, където е имал много приятели, – отново се връща на темата за Азербайджан, като очевидно се стреми да изтъкне позитивите на тази страна. Противно на очакванията на предубеденото либерално мнение, не ислямският национализъм, а обединен общонароден фронт оглавява отхвърлянето на корумпирания комунистически режим и спечелва демократичните избори през 1992 година. Неговата победа се оказва нетрайна поради напрежението около войната с Армения и силата на клановите връзки в азерското общество. Предисторията обаче дава надежда за бъдещето. Азербайджан е мюсюлманското общество с най-дългата история на европейска колонизация в света, където непосредствено след края на Първата световна война възниква напредничаво демократично движение, от което се ражда краткотрайна независима република с процъфтяващ културен живот – печат, театър, дори опера. Със завръщането на власт на клана Алиев през 1993 г., се възражда авторитарното управление. Според Фурман обаче шансовете за демократизация на страната са по-големи, отколкото във всички други централноазиатски републики. Русия би била силно заинтересувана от мирна и постъпателна модернизация на ислямския свят както заради дължината на границите си с него, така и заради собствените си граждани мюсюлмани. Ислямският фундаментализъм е заболяване, характерно за прехода към модерността, но то е по-епидермичен, по-безвреден вариант от онези – фашизъм, сталинизъм, – пръкнали се в християнската сфера през XX век. Погрешно е да се преувеличава заплахата, произлизаща от него. Паметта за азерската демокрация няма да избледнее.

***

Същия умерен оптимизъм Фурман демонстрира и в монографиите си от 1997-98 г., посветени на двете славянски републики, откъснали се от СССР. Украинците и руснаците са братски народи, но конфликтите между побратими са нещо нормално. За разлика от Отоманската и Австроунгарската империя, Руската оцелява през Първата световна война, защото болшевишкият интернационализъм, който е бил съвсем истински, противодейства на разпада й. При Сталин обаче логиката на имперското пространство, контролирано от Москва, надделява, а по-раншният украински национализъм, никога повсеместен, ала все пак неугасим, придобива нова интензивност и става по-антируски, да кажем, от естонския или арменския национализъм, просто поради културната близост на двата народа. Тук, тъкмо защото не са толкова уверени в езиково отношение, украинските националисти се смятат за длъжни да се разграничат най-решително от своите съседи. В резултат възниква митологията за древната украинска национална идентичност, контрирана от руска страна от мита за липсата на всякаква разлика между украинци и руснаци. Там, където регионалният контекст благоприятства най-много идеологията на украинския национализъм, последният вдъхновява продължителна партизанска съпротива – бойците на Бандера[4] оказват героична, според възможностите си, съпротива срещу властта на Сталин в Галиция, която продължава чак до началото на 1950-те. В останалите части на Украйна съветската индустриализация и урбанизация довеждат до спонтанна русификация, въпреки официалната политика на Киев за насърчаване на украинския език.

Когато СССР се разпадна, националистическите идеологии в голяма част от света залязваха, а в Русия и Украйна и без туй не бяха особено силни. И в двете страни е в ход една прагматична деидеологизация. Позицията на Русия спрямо Украйна се измества от отричане на съществуването й като отделна нация към отричане на правото й да влезе в НАТО – позиция, по-мека от политиката на Испания към Каталония и Баския, или пък на Франция към Корсика. Във всеки случай отношенията остават обтегнати. Мнозина образовани украинци нямат желание да учат украински, защото руският е много по-богат като литература и мисъл – тенденция, която не се харесва на други от сънародниците им. Но ако руската култура е „по-висока“ от украинската, а руската нация по-стара, това не е някакво иманентно предимство – едва ли повече от разликата във височината между двама души. В политическо отношение, от друга страна, Украйна изпреварва Русия. Парламентът в Киев не е бил бомбардиран от танкове, нито пък конституцията изфабрикувана от и за един човек. Страната не притежава специфична авторитарна традиция, нито особена властническа настройка. Същевременно е вярно, че достигнатата макар и несвършена степен на демокрация почива върху баланса между силно различаващи се региони: ако цяла Украйна беше като Галиция или като Донбас, тя щеше да бъде по-малко демократична. Тези разделения, естествено, са източник на дестабилизация. Крим, придаден към Украйна от Хрушчов, е специален случай и без съмнение рана за Русия. Но съществуват предпоставки за надежда, че един ден статутът на полуострова ще може да се уреди по удовлетворителен и за двете страни начин.

Беларус е по-странна история, макар и не толкова потискаща, колкото изглежда на пръв поглед. Никоя бивша съветска република не бе по-малко подготвена за независимостта: за мъглявото, най-слабо развито национално самосъзнание – много далеч от шотландското или каталонското – независимостта идва не в резултат на обща борба, а като шок отвън, също както и пазарът. Някои републики – балтийските – са добре подготвени и за двете; други, в Кавказ и Централна Азия, само за независимостта. Беларус е еднакво далеч и от двете. По ирония, нейният пръв истински акт на самоопределение е изборът на Лукашенко през 1994 г. – обществена реакция, която не се дължи нито на Москва, нито на Запада, а е бунт на селото и на най-нуждаещите се срещу един тънък либерален елит в Минск. Ничия марионетка, Лукашенко впоследствие се укрепва на власт с всички възможни средства. Колкото и да е парадоксално, именно неговото авторитарно управление пробужда за пръв път истинска демократична тенденция в Беларус, а и самият той не е в състояние да действа съвсем без пазара. Така че неговият режим може да се разглежда като етап в еволюцията на беларуския народ от етническа група към самоосъзната демократична нация, чиито отношения с Русия биха могли и би трябвало в перспектива да заприличат на онези между Канада и САЩ.

Докато Беларус се сдобива с независимост, без да си помръдне пръстта, тя е отказана на Чечения – която има автономен, а не републикански статут в СССР – с море от кръв. Пишейки през 1999 г., след като първата чеченска война бе започната и изгубена от Елцин, и непосредствено преди Путин да отприщи втората, Фурман изобщо не се поколебава да сравни борбата на чеченците срещу Русия с доблестта на гърците, възправили се срещу Персийската империя. До войната се стига, защото малцина в Москва разбират и си дават сметка за уникалните характеристики на чеченското общество в етническия казан на Северен Кавказ. За разлика от съседните народи – кабардинци, ингушетци, осетинци и всички останали, – чеченците нямат вождове или господари от квазифеодален тип. Тяхното общество представлява егалитарна система от войнско-селски кланове, чиито идеали за свобода и равенство са същевременно предизвикателен отказ от подчинение на външни сили и проява на демонстративна склонност към унищожителни конфликти за материални блага или чест – епична солидарност и анархично съперничество. Само с огромни усилия Руската империя успява да покори чеченците, защото за разлика от другите кавказки народи, при тях няма елити, които биха могли да бъдат изкушени и приобщени; 75 години, от 1785 г. до 1859 г., са необходими на руснаците, за да съкрушат чеченската съпротива.

Когато царизмът рухва през Първата световна война, чеченците се надигат за своята независимост, а когато идва Втората световна война, Сталин ги депортира в Централна Азия, където една трета от тях измират. На този фон няма никакъв шанс чеченците да преклонят глава пред Руската федерация, създадена от Елцин от останките на СССР през 1991 г., в същото време, когато всички републики получават автоматично независимост. Ако за руснаците е трудно да разберат защо – заявява Фурман на своите сънародници в типичния си прям стил, – нека се опитат да си се представят колонизирани от Китай и депортирани в Гоби. Колкото и да ценят поезията на Ли Бай и Ду Фу, тяхната най-голяма мечта би била да се освободят от Пекин.

След поредицата от тежки удари, понесени от армията на Русия, всеки чеченец започва да търси оцеляване извън обхвата на Москва. В другите автономни републики съществува номенклатура, която е организирала интегрирането на местното общество в съветската система – интелектуалци и бюрократи, които сега се наместват удобно в условията на посткомунистическа Русия. В Чечения депортацията и репресиите са блокирали подобно развитие, консервирайки племенните ценности и психологията на клановата система, а заедно с това и готовността да се воюва, убива и умира, каквато професори и функционери никога няма да имат. След като Елцин укрепва властта си през 1993 г., шовинистичните импулси сред московския елит хвърлят руските войски в Чечения. Напълно неподготвени за партизанска съпротива и компенсирайки липсата си на мотивация с всевъзможни жестокости, те понасят тежко поражение от ръцете на бойци, едва ли по-многобройни от генералите, командващи руската армия.

Само че изключителната победа на чеченците във войната довежда до ужасно поражение в мира, една трагична диалектика. Съсипана страна и международна изолация, това е всичко, което са извоювали, и веднага щом войната приключва, анархията на традиционното чеченско общество – принципното неприемане на всяка власт – отново изплува на повърхността. Качествата, демонстрирани по време на войната, се оказват бич в мирно време. В една самовглъбена култура, със слаб интерес и разбиране на външния свят, ислямът взима надмощие над светския национализъм, но – самият той разединен между суфистки секти и неоуахабитски ригоризъм – не успява да стабилизира една общност, разпадаща се сред следвоенните развалини. Фурман пише точно в разгара на подготовката за второто руско нахлуване в Чечения. Когато дава текста си за печат, войната вече е избухнала. Той се задоволява само с две предвиждания. Ако Чечения бъде отново завоювана, отмъстители с бомби ще плъзнат из руските градове и нормалното демократично развитие на Русия ще бъде парализирано. След седемгодишна окупация, Фурман пренебрегва „гримасите на международното право“, към което бе заявил такова неуместно уважение по отношение на Нагорни Карабах: сега за него няма съмнение, че в дългосрочна перспектива независимостта е единственото смислено решение.

***

През последните му години сравнителните изследвания на Фурман се фокусират върху съдбата и бъдещето на демокрацията в бившите съветски републики. Обектът на двете му последни монографии – за Молдова и Киргизстан, републики в двата противоположни края на бившата Руска империя, – е бил избран явно, защото спектакълът на тази неочаквана демократизация трябва силно да го е заинтригувал. По мнението на Фурман Молдова притежава най-противоречивото етническо самосъзнание от всички постсъветски държави. Румънски е езикът на местното население, когато територията е завладяна от Русия през 1812 г. и превърната в царистката провинция Бесарабия. След Първата световна война тя е интегрирана в Румъния, през 1940 г. повторно анексирана от Сталин, а през 1944 г. включена в състава на СССР. При Сталин контактите с Румъния са ограничени до минимум, латинизацията на азбуката е забранена, а ивица от съседната територия отвъд Днестър, където се говори руски, бива добавена, за да се разводни доминацията на румънския език. С разхлабването на контрола при Горбачов, местната интелигенция – чиято дългосрочна цел е иредентистка, съединение с Румъния, – се съюзява с аграрните бюрократи в блок, който се оказва в челото на републиканските стремления за отделяне от СССР. Ала щом Молдова става независима, Приднестровието отвръща с декларация за отцепване от нея, тъй като местната номенклатура няма желание да се откаже от своите пребенди в полза на Букурещ, а молдовското общество като цяло – две трети от което говорят румънски – вече е дотолкова привикнало с отделянето си от Румъния, че иредентизмът успява да мобилизира не повече от една шеста от електората.

В тази ситуация, с интелигенцията все още копнееща за съединение с Румъния, молдовският елит, визиращ връщане на Приднестровието, а приднестровската номенклатура, раздухваща опасностите от интеграция с Румъния, местната комунистическа партия начело със своя способен водач Воронин, един колхозник от Приднестровието, най-неочаквано се оказва жокерът в тестето и печели два избора поред с близо 50 процента от гласовете. Макар и непоклатимо ленинистка в идеологията си, тя отбива опитите на Путин да наложи на Молдова авторитарен президентски режим по руски тертип и стабилизира обстановката в републиката, демонстрирайки готовност да работи дори със съединистите. В случая тристранният идентичностен конфликт се оказва не пречка, а условие за демокрацията в Молдова. Това е наистина една „рамкова демокрация“, в която обаче парламентарните правила на играта изглежда се усвояват все по-успешно.

Киргизстан е единствената централноазиатска република, където двама авторитарни управници бяха прогонени при бурното изригване на всенародно недоволство, избило на два пъти в столицата Бишкек: първия път бе изхвърлена смехотворната западна подлога и бивш физик Акаев – „Джеферсън“ на своя народ за Строуб Талбот[5], „Кенеди на Централна Азия“ за администрацията на Клинтън, – на чието голо теме подпийналият Елцин бе избарабанил веднъж цяла мелодия с две дървени лъжици; втория път трябваше да си отиде неговият свиреп приемник, бившият икономически функционер Бакиев. Както в Украйна, ала много по-бурно, регионалното разделение на страната между  номадския, но завладян по-рано и по-русифициран, а също по-образован и благоденстващ Север, и ислямизирания по-рано и по-беден, уседнал Юг създава проблеми за закрепването на власт на всеки деспот, който неизбежно ще бъде от едната или от другата част на страната, където няма и помен от руската традиция на уважение към господаря; клановите връзки, естествено, не съдействат за стабилизирането на централната власт. Резултатът бе цикъл от въстания в едно общество, където е по-лесно да се направи революция, отколкото да се проведат честни избори. Все пак със свалянето на последния потисник шансовете за демократична еволюция се подобриха: следващите киргизки лидери, явно усвоили някои политически уроци от миналото, въведоха парламентарна конституция – единствената в региона, – съдържаща една уникална клауза: победителят в изборите може да получи максимум 65 от 120 места, без значение колко гласа е спечелил. Киргизкият пример, заключава Фурман, заслужава респект[6].

Своя най-задълбочен анализ от поредицата изследвания върху „Общността на независимите държави“, създадена след разпадането на СССР, Фурман посвещава на най-голямата постсъветска република. В културно и историческо отношение съществуват огромни различия между Казахстан и Русия. В политическо отношение обаче казахският режим е много по-близък като типология до Русия, отколкото е Украйна, чиито културни и социални контрасти с Русия са в сравнение незначителни. Генералният извод е, че структурата може да надделее над културата – достатъчно е да отбележим сходството в апотеоза на тираните в две толкова различни страни като Северна Корея и Туркменистан. Общото между Русия и Казахстан е, че техните общества са съвсем неподготвени за срива на съветската власт; и на двете им липсва демократичен опит или каквито и да било ясни представи за едно добро общество – освен това се страхуват от твърде много свобода. Такава е оригиналната матрица на „безалтернативните президентства“, с които двете страни се сдобиват още в началото на своето посткомунистическо развитие, и която с времето се втвърдява още повече. В своя път към властта и начина, по който я упражнява, Назарбаев съчетава траекториите на Елцин и Путин и редица основни черти на техните режими, демонстрирайки, че много от онова, което изглежда случайно или произволно в Русия, всъщност е законосъобразно и предсказуемо.

Още от началото казахският режим е по-авторитарен от руския и може би поради тази причина регистрира по-голям икономически растеж през 1990-те. Но същевременно, поне за известно време, среща по-силна опозиция, тъй като тук – за разлика от Русия – либерали и комунисти образуват общ фронт срещу него. Това става на фона на съперничеството между трите йуза – „орди“, – на които е разделено казахското общество, като Младшата и Средната орда недоволстват от доминацията на Старшата, формираща политическата база на Назарбаев; и на вечния проблем за наследството, който в тези системи почти винаги става повод за конфликт и изкушение сред съперничещите елити да се обърнат за подкрепа към масите. Примерът на Казахстан обаче показва как по същество трябва да бъдат класифицирани постсъветските режими. Ключът към таксономията е дали в тях е възможна ротация на властта. През 2004 г. Фурман смята, че това е възможно в Украйна и Грузия; в Русия, Казахстан и Киргизстан това не се е получило, макар че е разрешена легална опозиция; в Узбекистан и Туркменистан не се очертава нито едното, нито другото. Преобладава моделът на един специфичен тип на управление – срамежливият авторитаризъм на общества, които не могат да живеят демократично, но и не могат да признаят този факт, и така произвеждат системи, оградени с фасадата на фалшива демократична претенция. С други думи: „имитационни демокрации“ – тук Фурман за пръв път използва това понятие. Те не са готови за истинска демокрация. Веднъж в момент на откровение Назарбаев заявява: „Ние не можем да създадем демокрация. Можем само да се надяваме, че ще я дочакаме“. Ала гладък преход от симулираното към истинското е невъзможен. Демокрацията изисква края на тези режими. Техният общ произход, подчертава Фурман, се корени в широкоразпространения страх от анархия в пространството на бившия СССР, пораждащ всеобща воля за възстановяване на реда. Така на власт се издигат деспоти, които по сходен начин кастрират демокрацията, запазвайки само нейната фасада. Схемата е повече или по-малко една и съща: конфликти между президент и парламент, при които първият смазва втория; прогласяване на нова конституция, която формализира властта на победителя; манипулиране на избирателния процес и фалшифициране на резултатите; приватизиране на общественото имущество, с цел укрепване на автократичната власт, и разпределянето му не сред бившата номенклатура, а сред аутсайдери, които зависят от новия управник (често евреи, както някогашните Hofjuden[7], от типа на Березовски или Ходорковски), но нямат шанс да създадат собствена политическа база. Това са системи, които възникват там, където условията не са назрели за демокрация, но не съществува и друга идеологическа алтернатива. Тяхната стабилност е илюзорна, защото те не разполагат с механизъм, който да сигнализира социална промяна или ерозия на легитимността им заради корупция и репресии; обикновено реална опасност надвисва, когато изборните измами станат толкова нагли, че предизвикват масови демонстрации, както при „цветните революции“ в Украйна, Грузия и Киргизстан. Но това е възможно само в условията на сравнително меки варианти на имитационната демокрация. При по-грубите версии – узбекска или туркменска – ще са необходими истински революции, по-подобни на иранската, за да бъдат свалени местните диктатори.

***

Къде е мястото на Русия в тази типология? През 2010 г. Фурман излага мнението си за дългосрочното политическо развитие на страната в една работа, чието заглавие („Движение по спирала“) най-добре илюстрира неговата теза. В течение на половин хилядолетие Русия познава три политически системи: царизъм, комунизъм и имитационна демокрация. Всяка от тях следва един и същ структурен път, който би могъл да бъде моделиран като закономерно развитие от детство през зрялост до старост. През първата фаза, съответстваща на епохата на Иван IV и Смутното време[8], когато се полагат основите на авторитаризма, и гражданската война до колективизацията при комунизма, системата е все още твърде крехка и изправена пред опасности, които биха могли да предизвикат нейния край; през втората фаза (приблизително от Полтава[9] до Свещения съюз[10], или късният сталинизъм) системата вече е укрепнала и предлага всички външни признаци на стабилност; през третата и последна фаза тя е обхваната от слабосилна склероза – от Кримската война до отец Гапон[11], или залезът на брежневизма. В много по-кратък отрязък от време имитационната демокрация повтаря същия цикъл: уязвимо детство през хаотичните години на Елцин, стабилизация като укрепнала система с идването на Путин, симптоми на разложение, когато обществото започва да се изплъзва на режима.

Управлението на Елцин бе нестабилно, защото социалната му база беше много ограничена: предимно млади политически кариеристи, за които смяната на режима представлява възможност за бързо социално израстване, кадри на бившата номенклатура, откупени с дареното им държавно имущество, и интелигенцията. Като най-гласовития елемент на тази система, обаче, интелигенцията е слаба не само числено. Тя проповядва демократични ценности, но същевременно остава вкопчена в един съвсем очевидно недемократичен режим, което  уронва нейния идеен и морален престиж. След като се отървава от своите ранни поддръжници и смазва парламентарните си опоненти, Елцин укрепва личната си власт, ала масата от населението остава антикапиталистически настроена и той може да спечели всеки манипулиран избор само като известното, вместо неизвестното зло. Путин, от друга страна, спечелва подкрепата на всички социални слоеве на руското общество. Отчасти това се дължи на бързия икономически растеж, стимулиран от високите цени на петрола след 2000 г.; отчасти – защото прекършва гръбнака на олигарсите от 1990-те; отчасти – защото към края на своето управление Елцин е станал вече толкова ненавистна фигура, че всеки негов приемник би бил по-популярен.

Руските либерали възприемат следствената верига от Елцин до Путин толкова трудно, колкото навремето болшевиките приемат еволюцията от Ленин до Сталин. Само че Путин не е инициаторът на руската система на имитационна демокрация; той просто я довежда до край. Вторият му президентски мандат е неговият златен век: Чечения е отново завладяна, парламентът укротен, олигарсите стават зависими от него, медиите са поставени под контрол, сериозни опозиционни партии няма, бърз икономически растеж, членство в Г8. Никой цар или генерален секретар не се е радвал никога на такава власт в обществото, основаваща се толкова малко на страха. Впрочем този апогей не е функция на някакви лични качества на Путин, чиято отговорност за руския икономически растеж през този период не е по-голяма от онази на Алиев или Назарбаев за още по-бързия растеж на азерската или казахската икономика. А и не продължава дълго. Още към 2008 г. системата започва да дразни хората и вече не изглежда толкова ефективна. Централноазиатските автократи увековечават властта си, като напомнят за заплахата от ислямския фундаментализъм, приписват си като собствена заслуга новоизвоюваната независимост на своите страни и просто не обръщат внимание на западните напътствия. За да стори същото, Путин би трябвало да промени конституцията, което би опетнило демократичната фасада на системата и претенциите му за принадлежност към европейското семейство. И така Медведев е инсталиран в Кремъл, за да пази мястото му. Само че неговите либерални жестове са редки и без реални последствия, което затвърждава впечатлението, че системата е достигнала своите граници и започва сама да се подкопава.

Съществен елемент на нейната легитимност е запазването на известна илюзия за реален избор пред урните. Разбира се за много възрастни хора, възпитани в съветско време, ритуалното гласуване за властта е норма, а гласуването за опозицията е психологически невъзможно. Но с еволюцията на режима преизбирането му става все по-фиктивно, обществото осъзнава все повече политическата фикция, а младите поколения се отнасят все по-скептично към неговата фасада. Освен това вътре в самата система започва негативна кадрова селекция. В началото са се появили и оставили своя отпечатък силни личности и авантюристи от всякакъв кольор – от Сахаров до Жириновски, от Лебед до Березовски. Но със стабилизирането й, на преден план излизат слаби характери, нищожества от типа на Черненко от най-ниско морално и интелектуално ниво: затягането на контрола на върха елиминира потенциалните съперници и в резултат се пръкват Путиновите „зеленчуци“. Този процес е много по-бърз, отколкото в съветската система, и е отчасти продължение на финалното израждане на последната. Докато дори късните съветски бюрократи започват кариерата си с някакви идеални мотиви, сега тези мотиви не съществуват повече и единствената спойка, крепяща системата, става корупцията. При първия сигнал за опасност, тази прослойка е готова да напусне кораба. Последните набори на съветския елит бяха вече толкова деидеологизирани, отбелязва Фурман, че не оказаха буквално никаква съпротива на антикомунистическата революция от 1990-те. Същото е още по-вярно за постсъветския елит, чийто единствен стимул е личното обогатяване.

В идеологическо отношение, ранната фаза на посткомунистическата система притежава известна кохерентност, илюстрирана от претенцията й за „завръщане към цивилизования свят“, докато фактическата й ориентация е към безалтернативно президентство. Но с достигането на целта, тя се оказва неспособна да набележи други ориентири. Тя нито може да претендира, че е идеален строй за Русия, нито да признае, че е само временна импровизация. Нейната движеща сила е самосъхранението в една пирамида от мрежи от типа патрон-клиент. Между думи и дела вече няма никаква връзка. Идеологията на режима е перверзен мишмаш от ерзац-традиционализъм (главно православен) и култ към съветската стабилност и мощ (но не революция или социализъм); царистки и кагебейски жандарми са превъзнасяни като държавници, докато комсомолците са представяни като герои в една тв програма, а Ленин като маниак в друга. Поради липсата на всякаква идеологическа кохерентност, каквато съветската система притежава дори в своята упадъчна фаза, външната политика на режима също е лишена от последователност или мотивация. Немислимо е да си представим борба за глобалния триумф на имитационната демокрация. Резултатът е една дипломация, чийто курс може да бъде само импулсивен и ирационален.

Този крехък, застаряващ организъм навлиза в сянката на кризата. Най-желателният изход от режима на имитационна демокрация би бил революция отгоре, както се опита да направи Горбачов в СССР. Но докато той можа да увеличи авторитета и популярността си, инициирайки перестройката, всяка подобна инициатива от страна на Путин или неговите приемници би довела неизбежно до отслабване на личната им власт, защото предпоставя допускането на опозиция, способна да свали режима, психологически нещо немислимо за тях. Най-доброто в тази насока, на което човек би могъл да се надява, би било разцепление в управляващия елит и натиск от улицата, комбинация, която доведе до капитулацията на Шеварднадзе в Грузия. Само че цветните революции от този вид предполагат съществуването на силна законна опозиция, каквато руският вариант на имитационна демокрация изключва. Нищо чудно тогава самата стабилност на Путиновото управление да предизвика някаква катастрофа, също както псевдостабилността на царизма през 1917 г. и застойната стабилност на късния съветски период през 1991 година.

Житейският цикъл на посткомунистическата система се носи към своя безалтернативен край; той не е вероятен, а неизбежен – заключава Фурман. Макар че да се предвидят сроковете и формата на назряващата криза е принципно невъзможно. Би могъл да последва преход към истинска демокрация и израстването на едно поколение, което не се страхува повече от властта – както поколението от 1960-те възприема отсъствието на терор за нещо нормално, – но поколение, което възприема свободите, с които се е сдобило от 1990-те насам, за нещо нормално и иска повече. При такъв сценарий, спиралата ще се задвижи нагоре и третият опит на Русия за установяване на демокрация най-сетне ще се увенчае с успех. Само че дълбоките психологически черти на традиционното руско общество – страх от безвластие, подчинение на управляващите – съжителстват с по-модерни такива и съществува опасност, че руските елити биха могли да се пребоядисат изведнъж, напасвайки се към новия ред, както се случи през 1991 година. Тогава вместо успешен изход бихме могли да станем свидетели на още един провал на демокрацията, както се е случвало толкова често в Латинска Америка. И все пак в дългосрочна перспектива изход ще има.

***

Остава обаче един друг голям въпрос.  Шансовете на руската демокрация като политическа система са едно, нейната рамка като териториална държава друго, макар че двете несъмнено са взаимосвързани. Дълбочинният сондаж на Фурман в бившите съветски републики по периферията на Русия му предоставя концептуалния инструментариум за вникване в характера на посткомунистическия режим в Москва. Но отвъд близостта на структурно равнище, как трябва да се гледа на отношенията им на властово равнище? Пет години преди „Движение по спирала“ Фурман написва едно дълго есе върху историята на Руската империя и бъдещето на Русия, тема на която се връща в своята последна важна статия преди смъртта си. Тези два текста са необходимото съответствие на неговия анализ на спиралата на политическото развитие в самата Русия.

Тук отправната точка на Фурман отново е сравнителна, този път спрямо Европа. Там през XIX и ранния XX век нормалната форма на историческото развитие е националната държава, която би могла да се нарече ентелехия на времето. Възходът на демокрацията и на нацията вървят ръка за ръка; правото на самоопределение заедно със свободата на словото и на събиранията и разширяването на избирателното право стават общите измерения на народния суверенитет. Обединението на Германия и Италия като национални държави, последвано от разпадането на династичните Хабсбургска и Отоманска империя са характерни примери за този процес. Нищо подобно обаче не се случва в Русия. Там не се стига до ентелехията на нацията, там връзката между демокрация и националност не е изкристализирала и до днес. Руското самосъзнание остава обвито в имперски пашкул. Исторически, Русия е многоетническа империя, дълго преди да придобие дори протонационална идентичност – самото название Россия се закрепва окончателно едва при Петър I. Нейните елити се дефинират изключително според връзките си с династията, не според етничността, а руснаците не само, че не се радват на специални права сред нейните поданици, а дори може да имат и по-малки привилегии от другите.

Така че когато руският национализъм възниква най-сетне, за разлика от националните движения в Европа през XIX век или при другите етноси в царистката империя, неговият основен белег е преследването на две несъвместими цели – създаването на чисто руско правителство и запазването на империята. Това го дамгосва като реакционен още от самото начало. Той никога не би могъл да апелира за демократични принципи, както всеки друг национализъм при царизма, защото това би означавало да иска разпада на империята. Царисткият режим се отнася резервирано към национализма, тъй като той поставя акцента върху етническата идентичност, а не върху династичната лоялност; следователно, неговите лозунги са провокация към другите поданици на империята и може да разпалят националните им страсти. Царете и техните министри съзнават много добре опасностите, които руският национализъм крие за безусловната лоялност към династията Романов, но когато се виждат изправени пред още по-голямата заплаха от революционния социализъм, те съумяват да се възползват частично от него и постепенно се примиряват с проявлението му в лицето на черносотниците[12]. Все пак базисното напрежение между империя и национализъм се запазва до края на автокрацията.

Ако Руската империя, за разлика от хабсбургската и отоманската, оцелява след Първата световна война, най-парадоксално тя дължи това на принципния интернационализъм на болшевиките – през Гражданската война червените представляват по-малка заплаха от белите за не-руските националности. Ненавистта на Ленин към великоруския шовинизъм е била добре известна. Съвсем съзнателно държавата, която болшевиките изграждат – Съюз на съветските социалистически републики, – не притежава никакви териториални или етнически белези. Разбира се, действителността под това название е доста по-противоречива. Единствена сред съветските републики, РСФСР няма републиканска партия и научна академия, ала въпреки това нейната демографска тежест гарантира руската доминация в съюза като цяло, при една йерархия, която винаги е била неравна. През 1930-те азбуките и преподаването в братските републики са русифицирани; същевременно обаче се насърчава изучаването на местните езици, а широк спектър от институти създават местни елити и насаждат в тях нова културна идентичност. Русия си остава една имперска система, която след Втората световна война Сталин разширява от Прибалтика до устието на Дунав и укрепва с контрол върху съветските сателити в Източна Европа. Постепенно обаче, с разделянето и свиването на „социалистическия лагер“ – Югославия, Румъния и Албания в Европа, Китай и Северна Корея в Азия се отлюспват от Москва – и изчерпването на идеологическата енергия на самата КПСС, противоречието, характерно за късната фаза на царизма, отново изплува на повърхността. По времето на Брежнев, когато легитимността на комунизма започва да залинява, руският национализъм отново става едновременно политически подозрителен и идеологически отдушник; нещо повече, това се случва по същото време – и това е разликата с царизма, – когато местните бюрократични и интелектуални елити укрепват позициите си в периферните републики, над които центърът неусетно губи контрол.

Перестройката нанася на този все по-малко кохерентен ред внезапен страничен удар, неволен и до края неразбран от неговия автор. На Горбачов му е пределно ясно, че СССР е болен, но тоталитарната система, която е наследил, го заслепява за природата на заболяването, също като доктор, който се опитва да лекува пациент, без да познава тялото му. Тъй като възраждане на ленинизма е невъзможно, вакуумът, оставен от Брежневия „период на стагнация“ може да бъде запълнен само от двете най-подръчни идеологии – демокрация и национализъм. Приветствайки по свой си начин първата, Горбачов бива объркан от втората, която го заварва напълно неподготвен; а не би трябвало, тъй като в не-руските републики едната е естествен спътник на другата, както е през 1905-06. Конфронтиран с национални движения, чиито цели отхвърля, той се въздържа от репресирането им със сила, което би било в противоречие с възприетите от него демократични ценности. Парализиран от напрежението, възникнало вследствие на позицията му към новата националистическа вълна, Горбачов изобщо не успява да разработи  отговорна политика по въпроса.

Елцин експлоатира най-безскрупулно създалата се ситуация, използвайки руския национализъм като таран, с който да го свали от власт. Без заиграване с недоволството от всесъюзните структури на СССР, които никога не дават на Русия полагаемото й се водещо място, Елцин и неговите приближени не биха могли да спечелят масовата подкрепа, от която се нуждаят, за да завземат властта в РСФСР и да я използват като трамплин за свалянето на Горбачов. Впрягането в действие на руския национализъм от тях е чисто инструментално, но последствията от него са онези, от които старата монархия винаги се е страхувала: те подкопават Руската империя. Това на свой ред също става средство за довършването на Горбачов: споразумението в Беловежката гора слага края на СССР, а с него и на президентството му. Ликвидацията на съюза без народна санкция за това има две катастрофални авторитарни последствия за Русия. Опасявайки се, че може да бъдат съдени за държавна измяна, ако бъдат изритани от Кремъл, Елцин и неговата група се окопават още по-здраво във властта. В същото време опасенията на хората, че разпадът на познатия им свят може да се задълбочи още повече, оправдават примирението им с желязната хватка на новия вожд – само и само да не се стигне до пълен хаос. Така пътят от ловната хижа в Беларус отвежда до касапницата в Грозни.

Унижението, претърпяно в първата чеченска война, е възмездено от Путин във втората, и неговият режим се сдобива с истинска масова база, защото не само смазва сепаратизма и донася ред и просперитет на руското общество, но и възстановява ранга на Русия в света като велика сила. Така руският национализъм става за пръв път, и то открито, водещата идеология на държавата, каквато не е могъл да бъде никога преди. Какви са импликациите за имперския профил на страната? Въпреки наличието на значителна руска диаспора в бившите съветски републики, правителството на Путин внимава да не раздухва иредентизма, защото се опасява от реакцията на не-руските малцинства в официално обявената – не за мултикултурна, а за мултинационална – федерация: в действителност, по-скоро унитарна, а не федерална държава; да не говорим за риска от контрадействия в самите периферни републики. Изобщо, режимът не визира териториална експанзия, а създаване на имперско пространство под формата на зона на влияние, обхващаща цялата „Общност на независимите държави“.

В това отношение Русия притежава известни ресурси. Нейната икономика е много по-голяма от икономиките на другите страни-членки на ОНД; тя разполага с отдавна установен военен и административен апарат, докато други страни трябва тепърва да изграждат всичко това; културата на посткомунистическите елити в новите републики е в повечето случаи напълно русифицирана; руската телевизия остава все така популярна сред местните аудитории. Освен това съществува естествен афинитет между управляващите в различните имитационни демокрации, които в случай на вътрешна криза логично биха се обърнали за помощ към Москва. Всичко това предоставя на Русия важни лостове за намеса във вътрешните работи на нейните съседи. Впрочем никой от тях не желае да бъде доминиран от Русия и макар на моменти ОНД да прилича на свещен съюз на авторитарни президенти за взаимна защита, евентуална интеграция между тези режими е също толкова нереалистична, колкото печално известните от миналото арабски проекти за обединение. За самата Русия, освен това, ОНД – чиито текущи разходи покрива – не носи никакви материални предимства: нейното значение е по същество психологическо и символично, като отзвук от империята.

Така че макар режимът на Путин да изглежда стабилен и в пълен контрол на своето обкръжение – коментира Фурман през 2005 г., – прогласеният „възход“ на Русия ще бъде силно ограничен във времето и пространството. Населението на страната намалява; нейните природни запаси са ограничени; културното й развитие е притъпено; контролът над бунтуващите се региони в повечето случаи номинален; не притежава повече никакво идеологическо притегляне. Оранжевата революция в Украйна току-що е разкъсала санитарния кордон от имитационни демокрации около московския режим. Предстои нова руска криза. Пет години по-късно анализът на Фурман е още по-заострен. Събитията от 1917 г. и 1991 г. са показали, че всяко движение напред към демокрация в Русия извежда на повърхността сепаратизма, като неизбежен страничен продукт на свободните избори. През XXI век това означава или разпадане на „миниимперията“ на Руската федерация, придружено от по-нататъшно свиване на територията й, или поредно отхвърляне на демокрацията и потискане на сепаратизма, заравящо неговите експлозивни фитили в подмолите.

Независимостта на Чечения и други аналогични общности, обаче, няма да бъде загуба, а печалба за народа на Русия, подчертава Фурман. Защото това, от което страната се нуждае, е синтез, отдавна наложителен, на национално и демократично съзнание. Русия пак изостава от Европа, защото докато навлиза във фазата на своя модерен национален градеж, Европа излиза вече от нея и крачи към нова ентелехия, на наднационално развитие. Русия не може да пропусне този етап, но той трябва да бъде много къс, с крайна цел влизане в ЕС. Това може да изглежда пълна фантазия днес, но така изглеждаше и мирното разпадане на СССР и присъединяването на няколко негови бивши републики към НАТО вчера. Тогава Руската империя ще стигне най-сетне до своя край, а руснаците ще заживеят просто в своя национален дом, също както французите или шведите в своя.

***

Как, накрая, изглежда специфичната траектория на Русия в по-далечна перспектива? За Фурман няма съмнение, че съществува известна логика или ред в световната история; не просто Брауново движение, а развитие в определена последователност. Така например, невъзможно е връщане от уседналото земеделско общество към ловно-събираческото, също както грамотността и държавата са могли да произлязат само от първото, а не от второто. Само че марксисткият модел на петте последователни начина на производство, както впрочем и всяка друга подобна схема, е несъстоятелен, защото, както е показал Попър, човешката креативност е толкова безгранична, че ние не можем да знаем предварително онова, което ще знаем в бъдеще, а това означава, че самата основа на нашата еволюция е по принцип непредсказуема. През 1900 кой би могъл да познае как ще се развие светът през ХХ век?

Днес обемът на научно-техническите знания се увеличава все по-бързо. Парадоксално, обаче, възникващото в резултат ускорение на непредвидимите промени в света е нещо, което можем да предвидим. Гаранцията за това е увеличаването на нашите знания вследствие на научните открития през XVI и XVII век. Исторически, напредъкът в едно конкретно поле надхвърли по мащаби всеки друг пробив. Това е откритието на условията, необходими за постоянното постигане на все нови открития – обществена форма, която допуска не просто контингентното проявление на креативност, а е така структурирана, че да й осигури пространство за постоянно разгръщане. Това общество се нарича демокрация и от него ще се породи един втори парадокс. В политически смисъл, конфуциански Китай е бил извънредно стабилно общество. Същото, от зараждането си до днес, е и американското общество. За разлика от имперски Китай, обаче, САЩ още от самото начало са едно отворено общество, програмирано за непрестанна, непредсказуема икономическа и социална промяна в хода на еволюцията на знанието. И все пак с оглед на неопределеното бъдеще не би могло да има нищо по-удивително предсказуемо от редовността на американските избори. Затова, заключава Фурман, въпреки че XXI ще бъде по-непредсказуем от ХХ век във всяка друга сфера на живота, в конституционната сфера той ще бъде по-предсказуем, защото увеличаването на знанията е допринесло за разпространяването на политическите форми най-благоприятни за това. Невъзможно е да знаем как ще се обличат, ядат, живеят, работят или ще се страхуват руснаците в бъдещето, но с известна увереност би могло да се предскаже, че те ще избират управниците си чрез гласуване, решенията ще се взимат с мнозинство и че ще бъдат гарантирани правата на малцинствата.

Разрастването на научно-техническите знания и разширяването на житейските ни възможности са обективен процес. Но за да се появят съответстващи му социални форми, са необходими промени в съзнанието, така че хората да свикнат с непрестанната поява на новото. По времето, когато промените в знанията са били минимални, е доминирала догматичната религия. При по-динамични условия, догматичната религия се размеква и придобива формата на по-слаби, по-ефимерни идеологии, обещаващи щастие тук, в този свят. Но към края на ХХ век тези идеологии вече са доста избледнели; техните останки в страни като Северна Корея, Иран или Афганистан са като племената от каменната епоха, оцелели в Нова Гвинея. И така, в Русия към 1991 г. няма останала вече сериозна идеология – само някакъв смътен пазарен романтизъм, шумен, но несъществен шовинизъм, еклектичен традиционализъм, всички абсолютно неспособни да пробудят страстите и всеотдайността на някогашните социалистически, анархистки или протофашистки секти. На дневен ред е деидеологизацията – продукт на бурното разрастване на знанията, промените в семейния живот, дедогматизацията на морала, непрестанните новости в изкуството. Следващата революция в Русия ще бъде по-сдържана от онази през 1991 г., също както революцията от 1991 г. бе по-сдържана от онази през 1917 година. Тя няма да обещава нито комунизъм, нито мигновено консумеристко благоденствие, само простата идея, че управляващите трябва да са зависими от гласоподавателите.

Дали това не е просто една западна перспектива? Всички открития, отбелязва Фурман, имат уникален – индивидуален или социален – произход, но ако бележат някакъв важен пробив, стават общочовешка принадлежност. Инуитите не биха могли да изобретят земеделието, но днес гледат телевизия и заседават в собствения си парламент в Гренландия. Обществата, направили важни открития, имат първоначално предимство, ала това не е повод за арогантност, тъй като разпространението го елиминира. Грамотността, математиката и държавата се появяват първо в Близкия Изток, Индия и Китай, а не в Европа. Принципите на демокрацията се раждат в Западна Европа, но тяхното разпространение представлява един вид ентелехия в развитието на всяко човешко общество, което може да постигне политическа стабилност – дори ако обикновено трябва да се премине през продължителен и ожесточен преходен период – само като ги усвои на собствен терен. Този преход е винаги специфичен за съответното общество. Ако за Китай е била характерна социалната мобилност, но не политическият или идеологическият плурализъм, а в Индия е било обратното, то Русия е трябвало да тегне под двойното бреме на православния обскурантизъм и реформизма на Петър I, който вбива железен клин между елитите и масите.

Това са съвсем реални затруднения, но би било погрешно да се преувеличава изключителността на руския исторически опит. Октомврийската революция беше нещо уникално, но сегашната липса на успех в създаването на демокрация в Русия не е нищо уникално. Руснаците трябва да се вгледат по-трезво, не толкова невротично в себе си. Сравнена, не нереалистично с Англия или Франция, а с други общества на подобен етап от развитието си, Русия изглежда някъде по средата. Тя няма да избегне прехода към демокрация през новия век. Това няма да стане за един ден, но към 2050 г. е по-вероятно, че Русия ще е престанала да съществува, отколкото, че нейната имитационна демокрация все още ще съществува. Предстои й трети, неизбежен опит за създаване на истинска демокрация.

Установяването на демокрация няма да направи хората по-щастливи. Всяко човешко постижение, напомня Фурман, донася временно удовлетворение, но то скоро отминава, тъй че балансът между щастие и нещастие остава фактически непроменен. След като дълги години живее със семейството си в тесни, неудобни квартири в окрайнините на Москва, той е извънредно радостен, когато най-сетне се сдобива с удобен, модерен апартамент в града. Само че еуфорията отминава и не след дълго спомените за предишните му жилища се примесват с носталгия по горите, съседите и младостта. Така ще стане и когато демокрацията се установи в Русия. Ще има гордост и въодушевление при първите свободни избори, но те няма да продължат дълго. За бъдещите поколения съветската система ще бъде толкова далечна, колкото царистката автокрация и крепостничеството са били за поколението на Фурман – минало, на което може да гледат с известна романтична носталгия, като време, когато хората са вярвали в нещо, имали са силен характер и не са се тревожели за спин или глобалното затопляне. За тях демокрацията ще е изгубила своя блясък, превръщайки се в суха рутина, тъй като несъмнено те ще бъдат изправени пред нови, не по-малко трудни задачи.

Последните си две книги, „Движение по спирала“ и „Киргизки цикли“, Фурман написва пред лицето на смъртта. През 2008 г. му е поставена диагноза моторна невронна склероза. След като научава, че не му остава да живее дълго, той се хвърля на работа, но към 2010 г. вече едва успява да се движи, почуквайки с един пръст по клавиатурата до самия край. През последните месеци от живота му политическите спекулации в Москва се въртят около един въпрос: дали Медведев ще се пребори за втори президентски мандат или Путин ще се завърне в Кремъл? Фурман изобщо не е впечатлен от лозунга на Медведев за „модернизация“, стремежът към която, отбелязва той, е толкова стар, колкото и руската изостаналост, и неотделим от нея. Животът в свобода не се нуждае от специални модернизационни кампании.

И все пак нов мандат за Медведев и продължение на неубедителните му приказки за правова държава и място за опозицията са за предпочитане пред реинтронизацията на Путин, която би затвърдила упадъчния характер на системата, създадена през 1991 година. Ако Путин реши да влезе отново в Кремъл, режимът ще се отправи към киргизки, тунизийски или египетски изход, а Путин ще има съдбата на Бакиев или Бен Али в ръцете на една истинска, а не цветна революция. Фурман пише това през февруари 2011 г.; през юли е мъртъв. За шест месеца Москва преживява сценария, който той прогнозира като най-опасния за всяка имитационна демокрация: взривът от протести срещу твърде наглото фалшифициране на изборите. Реакцията на режима – ескалираща националистическа реторика и полицейски репресии – не би го изненадала; както и облягането му на ниско образованите и по-бедни слоеве от населението в покрайнините на големите градове и в провинцията; мобилизирането на периферията срещу центъра бе довело някога Лукашенко на власт и би могло да запази господството на Путин за известно време. Фурман не би бил изненадан и от последвалото fuite en avant[13] в Украйна, макар и без пълна газ за иредентизъм в Донбас.

Последните два текста на Фурман са прощални слова. Горбачов е уникално явление в галерията на руските владетели. Обикновените морални норми стоят над традиционните представи за властта: Катерина II и Александър I са смятани за велики владетели, въпреки че първата умъртвява мъжа си, а вторият баща си. Да се опитаме да съдим Горбачов с този аршин означава да вземем да се оплакваме, че фигурите на Малевич не приличат на живите. Той е единственият руски владетел, който доброволно ограничава собствената си власт и за шест години освобождава множество народи, чиято завладяване е отнело векове и безчет животи. Бъдните поколения ще разберат, както съвременниците му все още не могат, че той беше най-доброто, случило се на Русия в нейната история. Сахаров, когото Горбачов освободи, олицетворява друга форма на величие – не на идеи, а на почтеност. Психологически, твърде далечен на масите – номенклатурата бе по-близка до тях – и твърде идеалистичен и праволинеен, за да бъде политически водач, Сахаров е гласът на съвестта, който през 1989 г. все още апелира за разпределяне на земя сред селяните, предаване на фабриките в ръцете на работниците и връщане на цялата власт на съветите. Дали щеше да подкрепи Елциновата приватизация и обстрела на Думата, както стори неговата вдовица Елена Бонер? Той бе щастлив, че умря, преди да стане свидетел на всичко това.

Приживе – след перестройката – Фурман може да публикува на воля: въпреки че малцина от неговите сънародници споделят възгледите му, никой издател или редактор не отказва да публикува текстовете му. Но няма и дебати по неговите идеи; те са твърде неконвенционални. Неговият магистрален анализ на политическите развития в Русия, „Движение по спирала“, е посрещнат с пълно мълчание, почти никой не му се обажда по телефона след излизането на книгата. Знаейки колко малко време му остава, Фурман е разочарован, но не и истински изненадан. След смъртта му настъпи промяна: негови приятели започнаха да споделят спомените си за него и заедно със семейството му създадоха интернет страница, където е достъпна по-голямата част от всичко, написано от него[14]. Само че неговата продукция бе огромна и все още има много текстове, които не са включени в архива му. Систематичната оценка на работата му тепърва предстои – което не е лесна задача, имайки предвид нейната необикновена форма: съчетаването в един-единствен компас на структурата на повечето големи религии, широкия обзор на руската история от времето на късния царизъм насам, подробното проследяване на посткомунистическите политики в цялото пространство на бившия СССР и макросоциологическия размисъл върху световната история. Малцина са квалифицирани да се произнесат върху тези четири предмета.

***

Пред лицето на един труд с тези мащаби, възможните обобщения засягат само отделни негови страни. Фурман преустановява своя сравнителен анализ на световните религии, преди да стигне до будизма, който несъмнено щеше да влезе в полезрението му. Впрочем още по-съществена празнина е отсъствието на подробно проучване на католицизма, предопределено не толкова от липса на време, колкото от интерпретационно пристрастие. За разлика от Вебер, който противно на популярната представа за него е активен в германските протестантски среди, Фурман е религиозно необвързан. Отношението му към вярата в свръхестественото е дистанцирано, свободно както от апологетика, така и от враждебност; той щеше да се съгласи вероятно с простата дефиниция, предложена от Мартин Рийзеброт, най-уравновесения съвременен социолог в това поле, според когото религията по същество е призив към свръхестествени сили с цел предотвратяване на бедствия, преодоляване на кризи и осигуряване на спасение[15]. Това обаче не изключва възхищение от реформаторите и тяхното наследство. За Фурман протестантството е авангардът на християнството в модерните времена, особено след като постепенно отхвърля защитната си доктринерска обвивка. Долавяйки известен афинитет по темперамент, един негов приятел го нарича веднъж „светски протестант“. Това може да го е отклонило от задълбочаване в същността на Римската църква, чиято гъвкавост през модерната епоха би била друг вид аналитично предизвикателство.

Като цяло, Фурман може да бъде критикуван, че надценява значението на протестантството, не толкова за духовния генезис на капитализма, колкото за специфичната комбинация от политическа стабилност и икономически динамизъм, които приписва на САЩ, без да отчита материалните богатства на Америка, размерите и ресурсите на един континент, прочистен от своето туземно население и защитен от два океана. По сходен начин, когато разглежда бившите съветски републики, той изтъква обикновено като най-важен фактор религиозно-културния фон, разграничавайки между по-малко и по-авторитарните системи – от лутеранските и католическите балтийски държави в единия край на спектъра до православните и мюсюлманските в другия, – макар че в този случай не пропуска да изтъкне, че те не може да бъдат отделени от други, географски и социално-икономически фактори. Ясно е във всеки случай, че именно от неговите религиозни изследвания идва евристичният импулс за последвалото задълбочаване на Фурман в светските проблеми – в двояк смисъл.

За Вебер критичната връзка между тях е в появата на капитализма на Запад, по време когато тази система е била възпроизведена само в Япония. По времето, когато работи Фурман, в един почти тотално панкапиталистически свят, обхващащ зоните на всички големи вероизповедания – всички, от Шанхай до Делхи, от Бангкок до Дубай, от Тел Авив до Лима, безгрижно пличкащи се във водите на капитала, – това е проблематика, която не е вече актуална; още една причина за смаляващото се влияние на Вебер. За Фурман, който е много по-наясно за дифузния импулс, произтичащ от всяко важно откритие, по-важният въпрос сега е връзката на религията с узряването на демокрацията и условията за разпространението й в света. Това не е проблем за Вебер, либерал, чиято доминираща политическа страст е имперският национализъм. Впрочем оптиката, през която Фурман решава да разглежда религията, е не само подготовка за прехода му към съвременната политика, но му предоставя и много специфична платформа за оценка на събитията в Русия. Защото оттук той може да проектира своята визия за иманентната логика в траекторията на всяка религия върху развитието на комунизма и последвалата посткомунистическа фаза.

Трактовката на комунизма като вид религия, най-лошия възможен, беше стандартен троп на Студената война. При Фурман тази аналогия е изчистена от всякакви идеологически наноси. Нейната насоченост дори е съвсем противоположна. Тъй като още от начало, от училище, той гледа на съветската система съвсем трезво, като на още една вяра в свят, пълен с различни такива, а след това се заема да ги изучава с хладно любопитство, без възторг, но и без отвращение, когато прилага същия подход към анализа на комунизма, той го прави в същия дистанциран, разсъдлив, но не и враждебен дух. Фурман съзнава, че в известен смисъл той самият е формиран в тази идейна система, чиито уроци са една от причините, поради които не превръща тази аналогия в проста идентичност. Освен това марксизмът има и научна страна и би могъл да обясни залеза на строя, създаден от превръщането му в държавна доктрина, като резултат от структурната трансформация на едно общество, каквото никоя истинска религия никога не е успяла да породи.

Параболата на руския комунизъм трябва, разбира се, да се разглежда и в дългата durée[16] на историята на Русия. На Запад доминират два основни подхода към отношението между краткия съветски век и онова, което го предшества и следва. От една страна, се изтъкват вечното руско неразбиране на свободата и собствеността, страха от безвластие и привързаността към автокрацията, продължаващи от царизма до посткомунизма; от друга страна, Октомврийската революция и основаният от нея режим се обясняват като катастрофално следствие от контингентното избухване на Първата световна война, която прекъсва започналата вече естествена еволюция на страната към либерална демокрация, чието разгръщане бива възстановено едва в началото на новия век: Ричард Пайпс и Мартин Малия са емблематичните представители на тези две линии. Конструкцията на Фурман избягва тези алтернативи. Силата на неговата специфична за Русия „спирална“ концепция е, че сдвоява повторение и обновление в едно общо историческо движение, което е все още с отворен край. Това е една концепция за края на СССР и постсъветския етап, която е еднакво далеч както от мрачната диагноза на Пайпс, така и от благодушната увереност на Малия.

Във всекидневната си публицистична продукция след 1991 г. Фурман, подобно на всеки друг коментатор, не е защитен от погрешни преценки, обикновено с тежнение към свръхоптимизъм; той с болка съзнава, че такава е цената на текущия анализ. Но като цяло в течение на следващите двайсет години надделяват проницателността и уравновесеността на осмислянето на политическата ситуация. Анализът му рядко е персонализиран. Портретът на Горбачов е изключение, още по-въздействащо, защото той ясно вижда недостатъците на политика, от когото се възхищава най-много, макар и да не се задълбочава в тях; впрочем текстът е написан след падането на Горбачов. По сходен начин, той дава израз на отвращението си от човека Елцин, изразено съвсем безцеремонно, едва след като последният напуска политическата сцена. Присъдата му за режима на Елцин, обаче, е клинична още от самото начало – много далеч от безсрамните хагиографии на Харвард и „Американ Ентърпрайз Инститют“. Путин нямаше нужда да бъде демонизиран; по същество той доразви политическата система, завещана му от неговия предшественик, и може да се очаква, че ще си отиде заедно с нея. Тази система е руска, но не е само руска. През 1990-те имитационната демокрация се разпростира от Минск до Бишкек – продукт sui generis на посткомунистическия период.

Съществува един очевиден дефект в началото на този анализ на постсъветската епоха и известно колебание към края му. Обяснявайки провала на перестройката, Фурман изтъква липсата на социални кариери за нея като проект, плюс редица политически недостатъци на Горбачов като неин ръководител. Той не обръща обаче необходимото внимание на икономическия провал на СССР след 1987 г., който не беше неизбежен, а резултат от Горбачовата прибързаност и некомпетентност като ръководител: Горбачов разпусна партията, която бе кламерът на съветската икономика като взаимосвързана система, без да е наясно какво иска да сложи на нейно място, и по този начин тласна обществото в условията на кошмарни липси и инфлация, които доведоха до срива през 1991 година. Степента, до която мутациите на властта – промени в репрезентацията и репресията – ще продължат през следващите години да се влияят от графиката на производителността, се омаловажава в текстовете на Фурман.

Споменатото колебание засяга неговата оценка на готовността за демокрация на народите от бившия СССР. Руснаците се примиряват с Елцин, когото повечето не харесват или направо презират, защото се страхуват от безвластието повече, отколкото желаят свобода. Това е мнение, което се доближава много до виждането на Пайпс, и то не е ограничено до 1990-те. Към края на живота си Фурман отново дава израз общо взето на същото усещане за дълбоките психически характеристики на руското общество. От друга страна, той никога не се отрича напълно от мнението, че е съществувала известна възможност за път към истинска, а не имитационна демокрация по време на перестройката, преди прозорецът на възможностите да се затвори, и често отбелязва, че отраслите с фалшивата версия няма да се задоволят с нея и ще продължат да искат повече. Все пак известно недоверие към сънародниците му никога не го напуска; той не е патриот, както е подчертавал. От друга страна, когато разглежда бившите съветски републики, великодушният импулс, подхранващ интереса му към тях, нерядко го тласка към неуместен оптимизъм относно готовността им за демократичен живот – но Молдова, Киргизстан, Грузия, Украйна, Азербайджан не оправдаха ведрите прогнози на Фурман. Там също заскобяването на икономическите условия на политическите системи имаше известна цена.

***

Още по-важна обаче е друга по-голяма празнина. В хоризонта на Фурман липсва едно фундаментално измерение от пейзажа на неговата страна; не се долавя почти нищо от въздействието и многопосочността на геополитическия контекст на Русия. Това не е просто аналитична слепота от негова страна, а по-скоро съпротива. „Той не обичаше думата „геополитика“, свеждането на света до игра на шах между неговите суверени“, пише след смъртта му неговият азерски приятел Тогрул Джуварли. Отчасти това несъмнено е реакция срещу присвояването на термина от руските консерватори като Дугин или Проханов и поставянето му в центъра на техните неоимперски фантазии. Но тази празнина е следствие и от трудността да се съотнесе една проблематика, така целенасочено центрирана върху изискванията и надеждите на демокрацията като вътрешен режим, с импликациите за тях от външното съвместно съществуване на държави с толкова различни мащаби и интереси. Приветствайки участието на Германия във „великата война“, Вебер припомня обективното геополитическо положение на своята страна в един свят, където „самото съществуване на една велика сила, каквато сме станали, е пречка по пътя на други велики сили“:

Фактът, че днес ние сме народ от седемдесет милиона – това беше нашата съдба. Тя обосновава неотменна отговорност пред историята, която не бихме могли да избегнем дори и да искахме. Ние сме длъжни непрестанно да припомняме това, когато се поставя въпросът за „смисъла“ на тази безкрайна война. Магнетичната сила на тази съдба тегли нацията ни нагоре, отвъд опасната бездна на упадъка, към стръмната пътека на честта и славата, от която няма връщане назад.

Подобно опиянение, обхванало всички страни в конфликта през онзи период, е немислимо за Фурман. Ала като загърбва състоянието на междудържавната система на собственото си време, той рискува да се окаже в плен на обратната форма на късогледство, при която реалностите на властта, засягащи проблематиката, която го интересува най-много, не може да бъдат адекватно регистрирани.

Има още една причина за това. Онова, което липсва във Фурмановото описание на траекторията от Горбачов до Путин, е участието на Запада във формирането й. Той явно не проявява желание да се задълбочи в този въпрос. Както по съветско време, Фурман се представя като безусловен западник и докрая САЩ и Западна Европа остават за него еталон за либерална демокрация. Означава ли това, че те играха конструктивна роля за укрепване на демокрацията в Русия? Фурман никога не поставя пряко този въпрос. Вярно е, че Горбачов е прекалено повлиян от пътуванията си на Запад, от ласкателствата и невинаги интелигентните съвети, които получава там, до степен да игнорира задълбочаващата се криза у дома си; Елцин пък получава от Запада повече помощ, отколкото заслужаваше. Но това са само реплики в работите на Фурман, който не обръща достатъчно внимание на деструктивното въздействие на западната арогантност и намеса в Русия.

От експанзията на НАТО до руските граници в нарушение на обещанията да не прави така, американското участие в шоковата терапия и корумпираната приватизация, пълната дипломатическа подкрепа за Елциновия обстрел на Думата и фалшифицирането на референдума за конституцията, инжектирането на пари от МВФ, за да се осигури преизбирането му, одобрението за разрушаването на Грозни от Путин до последните западни санкции и стремежа на Америка да запази ядреното си превъзходство – линията е съвсем последователна: Русия е една победена сила, чиито ръководители ще бъдат подкрепяни, ако се съобразяват със западните изисквания, и  наказвани, ако откажат. Преди да почине Фурман забелязва, че се задава една мека версия на Студената война, но решава, че това е последното издихание на империята, която познава, а не сблъсък между две. Бъдещето на Русия, според него, е другаде: един ден тя ще намери мястото си в ЕС, без повече затруднения, отколкото Полша днес. Тук неговият реализъм го изоставя. Дори само размерите и местоположението на Русия изключват такова сравнение. Тези фактори не бива да се мистифицират ала Вебер, но не бива и да се пренебрегват, както прави Фурман. Може да не харесваш геополитиката, но това не отменя значението й.

Фурман не регистрира имперските амбиции на САЩ  или ЕС поради своето неотклонно, макар и неакцентирано западничество. Западът е неговият идеален, но и доста далечен хоризонт; чужда му е фиксацията на толкова много източноевропейски интелектуалци от неговото поколение върху Запада, страстният копнеж на руските либерали за прегръдката на Брюксел или Вашингтон. Фурман няма желание да се вторачва в намеренията на Белия дом в чужбина, защото американците се радват на действаща демокрация у дома си. И все пак той не се интересува от САЩ или Западна Европа като модел за Русия, защото в социално отношение тя е твърде различна от тях. Страната, която печели адмирациите му в това отношение, е Индия – постоянна нишка в неговите текстове още от времето на перестройката, когато той се надява, че под ръководството на Горбачов КПСС ще поведе СССР към стабилна демокрация, също както ИНК бе направил в Индия. С течение на времето обаче той стига до извода, че такава перспектива е чиста илюзия за Русия. Фурман познава много добре верските основи на индийската демокрация и хегемонията на ИНК в нея, но това не му пречи да ги идеализира. Ако беше индиец, той сигурно щеше да пише за Кашмир или Нагаланд така, както пише за Чечения. Отдалече Делхи и ставащото там изглеждат обвити с воал на благосклонността, с какъвто Москва никога, и обяснимо защо, не е била защитена.

Това са извиними слабости. Истинската трудност с проспекта на Фурман е в електоралния минимализъм на концепцията му за демокрация. Неговият анализ на природата и логиката на имитационната демокрация, която се появи от руините на СССР, остава образцов. Само че острите контури на неговата дефиниция предполагат един подвеждащ антоним. Доколко автоматично реална е демокрацията, която представлява просто отрицание на имитационната й версия – система, при която изборите периодично довеждат на власт алтернативни ръководители? Към края на живота на Фурман корупцията и инволюцията на политическия ред в Европа и Америка бяха станали очевидни. Но тъй като изборите продължават да се провеждат, а правителствата да се сменят, тези кризисни явления не намират място в неговите разсъждения, да не говорим за идея за демокрацията, надхвърляща четиригодишните, или дори по-редки, разходки до урните. Фурман не хранеше особена любов към капитализма; за руските условия той бе „донякъде левичар“. В името на демокрацията той пренебрегва чувствата и наклонностите си, ала пропуска да се замисли какво би станало, ако единият от тези два фактора надделее над другия, или какво още е необходимо за по-пълноценна демокрация в едно общество от равни граждани, освен редовното гласуване.

Това сляпо място в неговата мисъл се проявява най-вече в постоянно използваната от него аналогия. Демокрацията, пише той, не е рецепта за човешко щастие, а просто достигане на зрелостта. Само че разглеждането на политическите системи като социални еквиваленти на индивидуалния растеж, дори само с аргументационна цел, както обича да прави, подтиква към логичния въпрос: а какво да кажем за следващата фаза в растежа на организма – старостта? Защото в края на живота неизбежно би трябвало да следва упадък, ако следваме логиката на неговото сравнение. Затова с метафорите не би трябвало да се прекалява.

В не толкова фигуративен модус, Фурман използва две други понятия, за да очертае представата си за разпространението на демокрацията и целенасочеността на световната история. Едното е аристотелианско, другото съветско-марксистко. В първото има ентелехия, във второто закономерност. За конвенционалното мнение на Запад, където телеофобията – според хапливата формулировка на Санджай Субрахманям – се е превърнала в sine qua non на интелектуалната достопочтеност, едва ли би могло да има по-голям скандал от  незачитането на тази позиция. Можем да игнорираме предубеждението, но употребата на „закономерност“ не е съвсем уместна. Защото, както разсъждава Фурман, ако възникването на националната държава в Европа през XIX и ранния XX век е проява на ентелехия, която междувременно отстъпи на друга, наднационална ентелехия, демокрацията, на свой ред, също би могла да претърпи някаква трансформация. Все пак закономерността, като съществуването на ограничен брой повтарящи се исторически линии, не е толкова непоклатима и упованието на Фурман в нея изглежда по-приемливо в широк смисъл. Ясно е във всеки случай, че това наследство от съветската култура бе продуктивен стимул за систематичната сравнителна матрица на неговото дело, което нямаше да бъде толкова всеобхватно и богато на идеи без него.

Трудно е да се сетим за някоя съвременна интелектуална фигура, сравнима с Фурман. В Русия нямаше друг като него. След смъртта му един негов приятел, отнасящ се скептично към прекомерната му вяра в прогреса, го квалифицира като „съветски викторианец“. Само че, добавя той, твърдейки, че днес руснаците са по-близо до демокрацията, отколкото предците им преди осемдесет години, самият Фурман се явява като най-убедителното опровержение на собствения си оптимизъм. В началото на миналия век, казва той, в Русия е имало изключително съзвездие от либерали и демократи, хора, за които думите демокрация и свобода наистина са имали смисъл. Сега ние имаме само Фурман, практически един-единствен. Това е преценка, която бихме могли да разширим. Оригинален ум, чист дух, принципна последователност и не на последно място нито дори намек за политически конформизъм: колко често се среща подобна комбинация на Запад, онзи Запад, който е достигнал вече границите на Русия? Достатъчно е да се замислим за водещи кандидати за определението „либерал“ – вземете който и да е списък на онези, помазани с официални или комерсиални почести: политически, литературни, академични, – за да осъзнаем колко нищожен е броят на хората, заслужаващи критичното уважение, което това определение е повелявало навремето; що се отнася за „демократ“, камо ли пък написано с голяма буква, нека по-добре да не го споменаваме. Фурман, който упорито плуваше срещу всяко течение, запази достойнството и на двете.

Превод от английски Стоян Гяуров

Perry Anderson, Imitation Democracy. LRB (2015).

[1] Миафизитство – христологическа доктрина, която утвърждава единството на природата на богочовека Исус Христос и го признава за истински Бог и истински човек, тоест признава две съвършено съединени природи, божествена и човешка. – (б. пр.).

[2] На (самото) място, (лат.).

[3] Текстът на Фурман е бил повлиян навремето от опасенията му, че последствията от конфликта може само да създадат допълнителни затруднения за позицията на Горбачов в Москва, както и от неговата неприязън към антимюсюлманските предубеждения на руската интелигенция, но в него до голяма степен се пренебрегват историческите корени на враждата. В един по-късен и по-изчерпателен анализ той внася известни корекции, признавайки, че „относително незаконната и произволно прокарана граница между Армения и Азерия“ дава на арменците в Нагорни Карабах „пълно право да смятат включването на Нагорни Карабах в Азербайджан за грешка, която трябва да бъде поправена“. Само че присъединяването на анклава към Азербайджан през 1923 г., нарушаващо обещанието на болшевиките, че ще бъде придаден към Армения в съответствие с естествените предпочитания на неговото население, не е било произволно. Това е бил обмислен ход на Сталин в полза на кемалисткия режим в Турция, от чиято дипломатическа подкрепа се е нуждаел.

[4] Степан Бандера (1909-59), водач на военното крило на украинското движение за независимост и идеолог на украинските националисти; убит от агент на КГБ в Мюнхен. – (б.пр.).

[5] Американски дипломат и политолог, специалист по руска история. – (б. пр.).

[6] Фурман написва „Киргизки цикли“ заедно със Санобар Шерматова, една смела казахска журналистка, която умира, преди книгата да е завършена изцяло. Несъмнено на нея дължим унищожителния портрет на Акаев, допълнен с пикантни подробности, каквито Фурман по принцип избягва.

[7] Придворни евреи (нем.) – еврейски банкери и търговци, които в началната фаза на Новото време са управлявали финансите или са заемали пари на европейските, предимно немски, монарси и аристократи. – (б. пр.).

[8] Период в историята на Русия от 1598 г. до 1613 г., белязан от стихийни бедствия, войни и тежка държавна и социално-икономическа криза. – (б. пр.).

[9] Полтавската битка (8.7.1709) – решаваща победа на Петър I над войските на шведския крал Карл XII, която довежда до прелом в хода на Северната война. – (б. пр.).

[10] Съюзът между Русия, Австрия и Прусия (1815), формализиращ края на Наполеоновата епоха. – (б. пр.).

[11] Георгий Гапон, православен свещеник, харизматичен политически водач и оратор (1870-1906); убит от есерите по обвинение в сътрудничество с полицията и предателство на революцията. – (б. пр.).

[12] Събирателно название на представители на различни крайнодесни и терористични организации в Русия от началото на XX век, действащи под монархически и антисемитски лозунги. – (б. пр.).

[13] Бягство напред. – (фр.).

[14] http://dmitriyfurman.ru/ (Официальный сайт Д. Е. Фурмана). – (б. пр.).

[15] Типично за Рийзеброт е мнението му, че религията не е задължителен компонент на човешката култура и съществуване, ала въпреки това изчезването й е малко вероятно, защото природните бедствия и икономическите кризи, да не говорим за смъртта, едва ли ще се изпарят през новия век. Същевременно обаче няма съмнение за отслабващото й притегляне в Европа, където Leitkultur „не е вече християнска, а капиталистическа“.

[16] В случая: перспектива, (фр.).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s