К и й т Т о м а с
Вземате ли всеки ден душ? Недейте: прекаленото поливане с вода, комбинирано с употребата на различни препарати, е лошо за кожата, лошо и за околната среда, води до чудовищно разхищение на вода и като капак на всичко е просто излишно – рефлекс отразяващ цивилизационен статус, а не реална хигиенна нужда (изключвам, разбира се, онези условия на труд, спорт и сласт, които налагат често използване на банята). Този паразитен навик отчасти се насажда и от американското кино; от онази вездесъща, най-банална и междувременно тотално изпразнена от съдържание сцена (с видното изключение на прословутата сцена от „Психо“), която ни показва как героят застава под душа, силната (задължително) струя облива лицето, главата и тялото му, а той кърши мускули и пръхти като в рекламен клип. Мнозина изглежда не разбират, че този кадър изпълнява ролята на цезура във филмовото действие и няма нищо общо с хигиената. Преходът от седмичната баня до ежедневния душ, от „отивам на баня“ до „ще взема един душ“, бе крайната фаза в историята на демократизиране на условията за поддържане на висока лична чистота, за което става дума в текста на Кийт Томас. Авторът обаче не е забелязал, че ние се намираме вече в постдемократична хигиенна ситуация, чийто съществен белег е абсурдният факт, че колкото по-чисти ставаме, толкова повече се мием. (С. Г.)
Веднъж попитах големия историк Ричард Садърн дали би искал да се срещне с някои от средновековните светци и църковници, за които пише така увлекателно. Той отговори предпазливо: „Опасявам се, че са имали много лош дъх“. Садърн може и да е прав, ала оттук не би трябвало да се заключава, че това не ги е притеснявало. Не е изключено мъжете и жените през Средновековието да са имали дори по-голяма непоносимост към неприятните телесни миризми, отколкото днешните им наследници в нашия дезодориран свят.
През Х век уелският владетел Хюел Дда дава на жената право да напусне съпруга си, ако не може да понася вонящия му дъх. През следващите векове книгите за добри обноски предупреждават читателите си да не натрапват личната си миризма на своите съседи по маса, като, например, духат супата си, за да я охладят. Капеланът на кралица Ан, съпругата на Джеймс I, смята, че „от всички противни миризми, няма по-гадна и по-непоносима от онази, излъчвана от човешкото тяло… При това нямам предвид мръсотията, произхождаща от неговите уши, очи, ноздри, уста, пъп и нечистите части“. Дори якобинските пчели са били чувствителни към неприятните миризми: отправя се предупреждение към пчеларите да не доближават кошерите с „вонящ дъх, причинен от яденето на праз, лук, чесън и др.“, но се добавя услужливо, че тази неприятност можела да бъде коригирана с чаша бира. Няма обаче лек за ужасните миризми на ада, сравнявани с тези на сифилиса, тютюна, пора и дранголника. От друга страна, всички приношения към Бог трябва да бъдат благовонни, както постановява Старият завет. Оттук литургичната употреба на тамян.
Литературният критик Каролин Спърджън твърди, че Шекспир е имал силно развито обоняние и бил извънредно чувствителен към зловонието на немитото човечество и разлагащи се трупове. Той вероятно е споделял непоносимостта на Кориолан към „вмирисаното мнозинство“ и техния „вонящ дъх“. От друга страна, неговата Венера казва на Адонис, че дори да изгуби всичките си сетива с изключение на обонянието, тя все така ще го обожава, защото от неговото лице „лъхти парфюмиран дъх, който подхранва любовта на миришещия го“. Спенсър споделя вярата в еротичната сила на телесната миризма, като сравнява главата и гръдта на своята любима с благоухайна градина.
Тези литературни препратки липсват в книгата на френския историк Робер Мюшамблед „Миризмите: културна история на ароматите в началото на Новото време“, чийто занимателен разказ е много задължен на труда на сънародника му Ален Корбен „История на тялото“ и се ограничава почти изцяло до историята на ароматите във Франция. Той не споменава пионерската работа върху миризмите през ранното Ново време, извършена от Марк Дженър, британски историк от Университета на Йорк. Но червената нишка в работата на Мюшамблед, а именно, че човешките реакции на миризмите не са вродени, а формирани от опита, е валидна както за Франция, така и за Англия. Удоволствието от мириса на розата и отвращението от мършата са въпрос на културата, а не на натурата. Мюшамблед отбелязва, че на европейските деца са нужни поне 4-5 години, докато започнат да се отвращават от собствените си изпражнения.
Непознатите аромати са били (и са) посрещани с подозрение. През 1657 един лондонски бръснар бил подведен под отговорност, защото правел и продавал „напитка, наречена „кафе“, която предизвика голямо недоволство сред хората от квартала“. Но ето че не минава дълго и хората започват да харесват аромата на кафето дори повече от вкуса му. Междувременно неприятните аромати се възприемат като гадни, неподходящи и дори опасни за здравето. Блатната треска, причина за която бил смятан лошият въздух около застояла вода, става известна като „мал-ария“[1]. Най-добрият лек, препоръчва около 1700 здравният реформатор Томас Трайън, е оттегляне в провинцията, където човек може да се радва на „хубави аромати и чист, тънък, сладък въздух“.
Обичайният начин, по който заможните неутрализират телесните миризми, е чрез употребата на немногото налични парфюми. През XVI век най-модните са мускус, субстанция с остра миризма, извличана от мъжкия мускусен елен; амбра, откривана в червата на кашалота; и цибет, получаван от аналните жлези на етиопската дива котка (вивера). Презрението, с което в „Както ви харесва“ (ок. 1599) Тъчстоун отхвърля цибета като „крайно нечистото котешко течение“, възвестява реакцията през следващия век срещу тези животински мириси.
Още от векове е било обичайно за онези, които са били в състояние да си го позволят, да премахват лошите миризми, като носят ароматични китки и пълнят легла и стаи с благоуханни треви. През късния XVII век къщите на горните класи вече се строят с оглед на разделението между миризмите от кухнята, телесните отпадъци и малките деца. Адвокатът Роджър Норт пише (1698), че „манията по чистота доведе до въвеждането на разнообразие от стаи, от каквито древните не са имали нужда“. През XVIII век цялостната подмяна на личните мириси на екскрементна животинска основа с ароматни есенции, извличани от цветя и плодове, отива много по-нататък и се оказва истинска „олфакторна революция“, както с право се изразява Мюшамблед.
***
Благоуханието винаги е преследвало две цели: негативна – прикриване на неприятните телесни миризми, и позитивна – повишаване на сексуалната привлекателност. Новоразвилият се вкус на жените за парфюми с дъх на рози, теменужки и жасмин постига и двете цели. Той стимулира също отглеждането и търговията с благоуханни растения, както и огромната експанзия на домашното градинарство. В отговор на тези промени във вкуса Бенджамин Франклин отбелязва през 1783, че „щедрата душа, която се стреми да разбере дали приятелите му предпочитат бордо, бургундско, шампанско или мадейра“, ще трябва сега да ги пита дали искат мускус или лилия, роза или бергамот.
Мюшамблед твърди, че през XVI и XVII век започва „демонизиране“ на миризмите, свързани с жените. Като доказателство за тази „важна олфакторна промяна“, той ни напомня, че Монтен е искал жените да не миришат на нищо. Той пропуска обаче да спомене, че желанието на Монтен включва и мъжете. Вярно е, че менструиращите жени винаги са били смятани за нечисти, но доколкото изобщо може да се говори за „демонизиране“, то засяга не толкова жените, колкото ниските класи – мъже и жени. Известният през Елизабетинската епоха лекар Уилям Булайн пише, че „обикновените хора в провинцията, като каруцари, жетвари, изкопчии, въглищари и орачи, рядко си мият ръцете, както е видно по мръсотията им, и рядко се решат, както си личи по вълмата, гнидите, мазнината, перата, сламките и други подобни, с които са пълни косите им“.
В продължение на векове е било прието, че по-бедните представители на населението миришат. Това се е дължало отчасти на факта, че те не са можели да си позволят модните парфюми, задушаващи всякакво зловоние. Но още по-важен е фактът, че бедните не са имали лесен достъп до сапун и особено до гореща вода, което все повече ги е отличавало от средните класи. Като дете, на Джордж Оруел (род. 1903) му било набито в главата, че „долните класи миришат“. „Още от ранна възраст свикваш с мисълта, че има нещо леко отблъскващо в работническото тяло“, пише той и цитира Съмърсет Моам: „Не виня работника, задето мирише, ала той все пак мирише… Сутрешната вана разделя класите по-ефективно от рождение, богатство или образование“.
Тези думи звучат в ушите ми, спомняйки си един разговор като студент в Оксфорд в средата на 1950-те. Една вечер възникна дискусия на тема кога е възникнал навикът за ежедневно къпане. До този момент аз изобщо не знаех, че съществува подобен навик. Бях малък, когато в селската къща на родителите ми прокараха течаща вода, и десетгодишен, когато се сдобихме с баня. Дотогава от време на време се слагаше едно тенекиено корито, напълвано с вода, стоплена на кухненския огън, така че, подобно на миньорите от времето на Д. Х. Лорънс, можехме да се накиснем в него. В Бейлиол[2] по мое време достъпът до баните беше въпрос на свободен избор, включващ допълнителна такса от 15 шилинга на семестър и пресичане на двора по халат. В Ол Соулс[3] се къпех безплатно, но съвсем не всеки ден. Едва по-късно достигнах стандарта на Моам и Оруел.
Промяната в културата на къпането заема широко място в книгата на Питър Уорд „Чистото тяло“. Канадският професор включва както Северна Америка, така и Западна Европа в своя обзор на развитието на личната хигиена през Новото време. Той подчертава, че през XVII век, в началото на периода, личната чистота е била изключително въпрос на външен вид – на чисти дрехи, а не на чисти тела. Безупречните бели дантелени яки символизират социално превъзходство, и макар да се е говорело много за козметика, поддръжка на косите и дрехите, за миене почти не е ставало дума. Според Уорд личната чистота става задължително изискване за женската красота едва след 1800. След което банята се превръща постепенно в символ на достолепие, но става нещо обичайно за домовете на английската средна класа едва към 1880-те. В Париж към края на века едва 3 процента от домовете са разполагали с баня.
В съвременната баня има тръбопровод за чистата вода и канализация за мръсната. Въвеждането им е едно от най-големите постижения на викторианската епоха, когато Великобритания е световен лидер в санитарната инфраструктура.
Инженерът Уилям Линдли (1808-1900) проектира и инсталира водопроводната и отходната система в Хамбург и други големи европейски градове, а синът му прави същото за Франкфурт и дузина други големи градове. В Лондон, след много опити и грешки във водопроводната технология, към 1850 90 процента от частните къщи са били водоснабдени.
Британската столица изправя санитарното инженерство пред огромни изпитания, като се има предвид, че към 1900 метрополията произвежда 400 000 т човешки изпражнения годишно. От 1860-те нататък в Лондон започва мащабното изграждане на канализационна система и създаването на „един цял подземен свят от тунели, тръби, шахти и галерии“. Тази система пренебрегва обаче онези 40 000 т животински изпражнения, които ежегодно се изсипват по улиците на града. Уорд обръща внимание на този проблем, но явно е пропуснал констатацията на покойния Майкъл Томпсън, че двигателят с вътрешно горене е бил изобретен тъкмо навреме, за да предотврати столицата на Британската империя да бъде засипана от конски фъшкии.
Късният XIX век става свидетел на повишено внимание към общественото здраве, намерило отражение в масовото назначаване на здравни инспектори и училищни лекари. През 1893 медицинският чиновник, отговарящ за училищата в Брадфорд, установява, че над една трета от първите 300 деца, които преглежда, не са сменяли дрехите си поне от шест месеца. Вниманието към хигиената, стимулирано от откритието на Луи Пастьор и Роберт Кох, че бактериите в мръсотията причиняват болести, остава до голяма степен грижа на средните и високите класи.
Както подчертава Уорд, банята става задължително условие за модерната хигиенна поддръжка на тялото. Минава обаче дълго време, докато тя стигне до всички слоеве от населението. Дори в края на 1940-те половината от населението на Британия няма достъп до гореща течаща вода. В Източна Германия през 1971 две трети от домакинствата нямат нито баня, нито вътрешна тоалетна, а почти една трета са без течаща вода. Към края на ХХ век обаче нещата се променят. Вода вече има навсякъде. Изобретена е автоматичната перална машина и в цяла Европа се наблюдава преход от седмичната баня към ежедневния душ.
Освен течащата гореща вода, другите основни съставки в този процес са сапунът, а след Втората световна война и изкуствените перилни препарати. През 60-те и 70-те години производството им на глава от населението се удвоява в Западна Европа и се увеличава още повече в Северна Америка. Разказът на Уорд за битките между конкурентните производители на прах за пране, тоалетни сапуни, шампоани, дезодоранти и паста за зъби представлява интересно изследване върху изкусителната притегателна сила на съвременната реклама. Впрочем сапунени войни е имало винаги. Така например, през 1634 английският крал Чарлс I предоставя на Сдружението на сапунопроизводителите монопол върху производството на сапун, след като те представят свидетелства от „четири графини, пет виконтеси и различни други дами и благородни госпожи, ползващи се с голямо уважение и доверие, освен най-обикновени перачки и други“, които свидетелстват, че „Новият бял сапун пере по-бяло и мирише по-сладко от Стария сапун“. Този рефрен се повтаря почти 300 години по-късно, когато дюселдорфският бизнесмен Фриц Хенкел пуска на пазара един нов перилен препарат – персил, който обединява пране и избелване в един-единствен продукт.
Посланието е различно що се отнася до тоалетния сапун. Към 1920-те, когато трите водещи марки са „Лукс“ от Левър Брадърс, „Камей“ от Проктър & Гамбъл и „Палмолив“ от Колгейт, ударението се поставя вече не толкова върху техните миялни качества, колкото върху способността им да се отразят благотворно върху личния живот на потребителя. Производителите измислят какво ли не, за да убедят специално девойките и жените, че любовният им живот ще пострада, ако не използват техните продукти. Днес повсеместната реклама продължава да се доминира от глобалната търговия с красотата.
Гледката на различните производители, борещи се с всевъзможни средства да се наложат над конкуренцията в продажбата по същество на една и съща стока, е финалната фаза в така наречената от Питър Уорд „западна хигиенна революция“. Социалният натиск, довел до тази революция, изглежда достатъчно силен, за да неутрализира опасността от контрареволюция, макар че Уорд не е толкова уверен в това отношение. Сравнително скорошното завръщане на мъжката брада е, потенциално, стъпка в тази посока. Междувременно историята на чистотата продължава да поставя някои въпроси, на които все още няма отговор. Защо, например, бидето се среща така рядко в английските бани?
Превод от английски Стоян Гяуров
– Smells: A Cultural History of Odours in Early Modern Times, by Robert Muchembled.
– The Clean Body: A Modern History, by Peter Ward.
Keith Thomas, Noisomeness. London Review of Books (2020).
[1] От mala aria – лош въздух (ит.).
[2] Един от съставните колежи на Оксфорд.
[3] Друг оксфордски колеж.
Императорът на сладоледа 