Д ж у д и т Ш у л е в и ц
Около 597 папа Григорий I изпраща експедиция в Англия, която да покръсти англосаксонския крал на Кент и неговите поданици. Водачът на мисията, монах на име Августин, трябва също да приучи новите християни на санкционирани от църквата бракове. Това означава отказ от езически порядки от рода на полигамия, уредени бракове (номинално, християнското венчило почива на взаимно съгласие) и преди всичко бракове между роднини, които църквата започва да заклеймява като кръвосмешение. Августин не е сигурен кой се брои за роднина, затова пише до папата за обяснение. Втори братовчед? Трети братовчед? Може ли един мъж да се ожени за овдовялата си мащеха?
Не, не може – отговаря папа Григорий, като изключва също мащехите и други роднини, с които не съществува кръвна връзка, например, братовите вдовици. Той е по-толерантен към вторите и третите братовчеди; под забрана остават само децата на лелите и чичовците. Към XI век обаче християнинът не може да се сгоди, ако не е в състояние да изброи седем поколения назад – за да не се ожени за шестия си братовчед. Табуто засяга и „духовните роднини“, в повечето случаи – кръстниците. Кореспонденцията между папата и Августин документира онзи момент в един продължителен процес (започнал през IV век), когато църквата регламентира кой за кого може да се жени; няма нужда да споменаваме, че става дума за бракове само между християни. Едва през 1983 папа Йоан Павел II разреши брака между втори братовчеди.
Джоузеф Хенрик поставя тази несъмнено интересна история за историческото отношение на католическата църква към брака не в бележка под линия, а в центъра на своята амбициозна книга The WEIRDest People in the World: How the West Became Psychologically Peculiar and Particularly Prosperous. Това е най-новото попълнение в категорията Голяма история (Big History), популяризирана в бестселъри като „Пушки, вируси и стомана“ от Джаред Даймънд и „Сапиенс“ от Ювал Ноа Харари. Отличителната черта на този жанр е, че натъпква в един-два тома цялата история на Вселената и човека, от Големия взрив до днешното кибернетизирано човечество. Голямата история поставя големи въпроси и предлага квази-монокаузални отговори. Как и защо човешките същества завладяват света – пита Харари. Отговор: взаимодействието. Какво обяснява различията и неравенството между цивилизациите – пита Даймънд. Отговор: околната среда, тоест география, климат, флора и фауна. Хенрик също иска да отговори на един труден въпрос: защо западният свят е така благоденстващ и така особен?
Първата причина, която той изтъква, е културата, взета в широк смисъл, а не по отношение на операта, да кажем. Хенрик, който оглавява катедрата по еволюционна биология на човека към Харвардския университет, е теоретик на културната еволюция, което означава, че придава на културната наследственост същата тежест, която традиционните биолози придават на генетичната наследственост. Родителите завещават своята ДНК на децата си, но те – както и други влиятелни ролеви модели – им предават също умения, знания, ценности, навици. Спецификата на човешкия вид се състои в това, че той усвоява и натрупва култура в хода на времето. Сами по себе си гените не определят дали една група ще оцелее или ще изчезне. Същото се отнася и за различните практики и вярвания.
Има обаче една култура, която значително се отличава от другите, и това е модерната WEIRD[1] култура. Хенрик очертава различията по следния начин: жителите на западния свят са хипериндивидуалистични и хипермобилни, докато почти всички други хора в света са били и все още остават обвързани със семейството. Западният човек е обсебен повече от личния си успех и постижения, отколкото от семейните задължения (което не означава, че други култури не ценят личните постижения, а просто, че там те влизат в пакета със семейните задължения). Западните хора се идентифицират повече като членове на доброволни социални групи – зъболекари, артисти, републиканци, демократи, привърженици на Зелените, – отколкото на фамилни кланове.
Накратко, казва Хенрик, те са странни(weird). Освен това те са „образовани, индустриализирани, богати, демократични“ – и съставляват „едва 12 процента от цялото население на планетата“. Така стигаме до Големия въпрос на Хенрик, който се състои всъщност от два взаимосвързани въпроса. Някъде около 1500 Западът става необичайно доминантен, защото се развива необичайно бързо. Какво обяснява неговият изключителен интелектуален, технологически и политически напредък през последните пет века? И как този възход поражда спецификата на западния характер?
*
Предвид естеството на проекта, е изненадващо, че авторът проповядва смирение, а не гордост. WEIRD народите имат лошия навик да универсализират, изхождайки от собствените си особености. Така например те мислят, че всички мислят като тях. Заслепени от собственото си късогледство, много западняци приемат, че това, което е добро или лошо за тях, е добро или лошо за всички останали.
Задачата на Хенрик е крайно деликатна: да обясни особеностите на Запада, като същевременно подрони неговата арогантност. Той извежда своята грандиозна теория за културните различия от един универсален факт на човешкото общение: родствеността, една от „най-старите и фундаментални институции“ на човешкия вид. Макар че се базира на първични инстинкти, родствеността е социална конструкция, формирана от правила, които диктуват за кого може да се ожениш, колко жени може да имаш, как трябва да се тълкува родството, тясно или широко. През по-голямата част от човешката история се наблюдава преобладаването на определени условия: бракът обикновено е по роднинство – Хенрик използва понятието „брак между братовчеди“, – което укрепва родовите връзки. Едностранната наследствена линия (обикновено през бащата) също заздравява клана, като улеснява натрупването и поколенческия трансфер на собственост. Институции от по-висок порядък – правителства, армии, религии – също се развиват от родствени институции. С разрастването на семействата в племена, орди и царства, те не скъсват с миналото, а надграждат нови, по-сложни общества върху по-старите форми на родственост, брак и потекло. Накратко: Хенрик е на мнение, че специфичният характер на всяка култура може да бъде проследен до нейните най-ранни родствени форми.
Католическата църква променя всичко това. Чак до късната античност европейците продължават да живеят на племенна основа, както впрочем и по-голямата част от останалия свят. Църквата обаче разгражда тези родови общности със своята така наречена от Хенрик „програма за брака и семейството“, или ПБС, която в действителност е антибрачна и антисемейна програма. Защо църквата предприема тази стъпка? В бележка под линия Хенрик се спира само отгоре-отгоре на мотивите на църковните ръководители. Изводът му е, че „ПБС се развива и разпространява, защото „функционира“. (Безразличието му към индивидуалните и институционални намерения със сигурност ще влуди историците).
Догмата за моногамия довежда до разпадането на разширените домакинства на отделни ядра, тоест на отделни семейства. Църквата изкоренява хоризонталната, родствена идентичност и я заменя с вертикална идентичност, ориентирана към самата институция, придържайки се най-строго към своята политика по отношение на брака. Нарушенията се наказват с отказване на причастие, отлъчване от църквата и лишаване от наследство на децата, дамгосани като „незаконни“. По-рано собствеността почти винаги е била разпределяна сред членовете на семейството. Сега обаче се налага идеята, че това не е задължително. Същевременно църквата призовава богатите да си осигурят място в рая, като завещават парите си на бедните – тоест на църквата, като благодетел на нуждаещите се. „По този начин – пише Хенрик – църковната ПБС елиминира главния си съперник за лоялността на хората и разкрива източник на постоянен паричен приход“. Така разбогатялата църква плъзва по целия свят.
Освободени от своите корени, хората започват да се събират в градовете, където се сдружават с други като тях, създават професионални гилдии и учредяват градската харта. Търговците се научават да търгуват с чужденци. Успехът в това поле изисква добра репутация, което довежда до нови норми като безпристрастие, например; не може да лъжеш непознатите и да фаворизираш близките си, и да очакваш това да остане незабелязано.
Така когато възниква протестантството, хората вече са се променили и възприели нов, индивидуалистичен мироглед. Хенрик нарича протестантството „религията, която е най WEIRD“ и подчертава, че тя дава „решителен тласък“ на процеса, иницииран от католическата църква. Основна постановка на Реформацията е идеята, че вярата означава лична борба, а не просто сляпо следване на догмата. Преводите на Библията стимулират индивидуалното й тълкуване. Като насърчава четенето на Светото писание, протестантската църква демократизира грамотността и образованието. След което идват задълбочаването в дадените от Бог естествени (индивидуални) права и зараждането на конституционните демокрации. Нараства интересът към законите на природата, с други думи – към науката. Научният метод кодифицира епистемологичните норми, които от своя страна категоризират света и валоризират абстрактни принципи. Всички тези психо-социални промени предизвикват безпрецедентна иновационна вълна, индустриалната революция и невиждан икономически растеж.
Ако историята на християнството и Запада от перото на Хенрик е някак си запъхтяна и на места деривативна – той не крие дълга си към Макс Вебер, – това се дължи на факта, че Хенрик бърза да стигне до своето обяснение на психологията на Запада. Книгата изобилства с данни от различни дисциплини, включително антропология и културна психология, за които той и неговите колеги са дали важен принос. Техният Индекс на родствената интензивност (Kinship Intensity Index), например, им позволява да установят зависимост между продължителността, с която дадено население е било изложено на католическата ПБС, и величината на фактора WEIRD в неговия характер. Тук статистиката на Хенрик става забавно обстоятелствена. „Всеки век под въздействието на западната църква намалява женитбите между братовчеди с почти 60 процента“, твърди той; едно хилядолетие с ПБС намалява и вероятността човек да излъже в съда, за да защити приятеля си – 30 процента по-малко вероятно.
Хенрик очаква, разбира се, възражение по въпроса за така наречената от него „италианска загадка“: защо в Италия, която е била толкова дълго под католическо влияние, северната част на страната се превръща в благоденстващ банков и промишлен център, докато южна Италия остава бедна и в плен мафията? Отговорът, според него, трябва да се търси във факта, че южна Италия никога не е била под властта на подкрепяната от църквата империя на Каролингите. Сицилия е управлявана от мюсюлманите, а значителна част от юга остава под контрола на православната църква чак до XI век, когато и двете биват най-сетне асимилирани от папската държава. Затова, обяснява Хенрик, бракът между братовчеди в южна Италия и Сицилия е десет пъти по-разпространен, отколкото на север, и в повечето райони на Сицилия кръводаряването (показател за готовността да се окаже помощ на непознати) почти не съществува, за разлика от северната част на страната.
Да погледнем още по-надалеч. По времето когато Европа започва да кодифицира своите правни норми, в Китай престъпленията срещу роднини се наказват по-строго, отколкото тези срещу външни хора; особено жестоки са наказанията за престъпления срещу собствените родители. Чак до началото на ХХ век китайският баща може да убие сина си и да се отърве с предупреждение, докато наказанията за отцеубийство са безмилостни. Според Хенрик подобни асиметрии „могат да бъдат оправдани с конфуцианските принципи и традициите на дълбоко уважение към възрастните“, колкото те и да са дълбоко смущаващи за хората от WEIRD културите.
*
Най-високопарното – и удивително – твърдение на автора е, че хората от WEIRD сферата и хората извън тази сфера притежават противоположен когнитивен стил. Те мислят различно. Стоящи настрани от общността, западняците са склонни към класифициране на нещата и следователно са по-аналитични. Хората от културите с висока родствена интензивност, от друга страна, са склонни да мислят по-холистично; те се фокусират върху отношенията, а не върху категориите. Хенрик подкрепя тази доста дръзка теза с няколко изследвания, едно от които е тъй наречената „триадна задача“. На участниците в теста се показват три изображения – например, заек, морков и котка. Задачата е „целевият обект“ – заекът – да бъде напасван с друг обект. Този, който събере заека с котката, класифицира: заекът и котката са животни. Онзи, който събере заека с моркова, търси взаимоотношения между обектите: заекът изяжда моркова.
Хенрик е по-убедителен, когато прилага своята теория на кумулативната култура към еволюцията на идеите. Той пише, че демокрацията, правовата държава и човешките права не са рожба на „някакви страхотни интелектуалци, философи или теолози“. Напротив: „Идеите узряват бавно, постепенно, като някои съвсем обикновени хора с по-индивидуалистична настройка – били те монаси, търговци или занаятчии – започват да сформират конкуриращи се доброволни сдружения и се научават как да ги управляват“. Като разкъсва връзката между постиженията на западната цивилизация и нейните големи умове, той отрича претенцията, че тези постижения са продукт на рационалност: всичко, за което мислим, че е причина на културата, всъщност е следствие от нея.
Макрокултурният релативизъм на Хенрик си има своите достойнства. Той разширява нашия светоглед предвид острата критика, на която са подложени днес редица основни западни ценности, като обективност, свобода на словото, демокрация, научния метод. Едромащабният подход се издига над доминиращите парадигми в изучаването на европейската история, които имат тенденцията да бъдат свеждани до наративи за злодеи и жертви. (Хенрик попарва несъмнените възражения с една доста безцеремонна забележка: „Аз не си поставям за цел да осветля съвсем реалните ужаси на робството, расизма, грабежите и геноцида. Има сума ти книги по тези теми“.) Той отхвърля генетичните теории за европейското превъзходство и е много убедителен в полемиката си срещу икономическия детерминизъм. Особено остър е той по адрес на „просветените“ западняци – демократизатори, глобалисти, добронамерени адвокати на хуманитарната помощ, – които налагат безличностни институции и абстрактни политически принципи на общества, дълбоко заплетени в семейните мрежи, без да забелязват вредата, която причиняват.
Книгата на Хенрик е завладяваща със своята широта и убедителна в акцента, който поставя върху значението на родствените връзки. Но може би именно като следствие от своята мащабност, работата на канадския антрополог опростява на места сложността на въпросите, които се стреми да изясни. Историята е продукт на различни фактори, които трудно могат да бъдат сведени до един директен монокаузален разказ. Освен влиянието на католическата църква, през Средновековието действат и други фактори, които потенциално биха могли да обяснят редица от социалните и психологически промени, които авторът свързва конкретно с католическата Програма за брака и семейството. Накратко: срещу тезата на Хенрик несъмнено са възможни и със сигурност ще има контрааргументи.
И все пак не може да се отрече, че неговият труд хвърля обилна светлина върху една сложна тема: разбирането на социалната природа на човека във всичките й проявления. За онези, които желаят да видят растящо взаимодействие между естествените науки и хуманитаристиката, The WEIRDest People in the World е голяма стъпка във вярната посока.
Превод от английски Стоян Гяуров
Judith Shulevitz, A New Theory of Western Civilization. „The Atlantic”.
[1] Въведеният от Хенрик акроним означава „западна, образована, индустриализирана, богата, демократична“ (култура). Същевременно английската дума weird означава „странен, необикновен, свръхестествен, изчанчен“. Поради непреводимата игра на думи, използвам акронима WEIRD от оригинала.
Императорът на сладоледа 