Само автор на шпионски романи?

П а у л  И н г е н д а й

Преди дванайсет години лондонският „Гардиън“ писа в уводна статия, че Студената война не е родила важни романи в английската литература. Голямото изключение бил Дейвид Корнуел, известен на света като Джон льо Каре, който с „Шпионинът, който дойде от студа“ се сдоби през 1963 със слава и пари. Наистина този кратък роман имаше огромно въздействие. Излязла след издигането на Берлинската стена и малко преди убийството на Джон Кенеди, тази книга за тъжната история на един британски шпионин, цинично продаден от собствената си тайна служба, поставя на фокус кризисната политическа атмосфера на ранните 60-те. Романът беше не само четен, препоръчван, преведен на много езици и филмиран с Ричард Бъртън в главната роля, но бе веднага припознат като важен израз на съвременната култура. Преди това познавахме нехайния агент в смокинг на Йън Флеминг; с Джон льо Каре шпионският роман порасна и най-сетне бе застигнат от действителността.

Тази действителност беше мрачна, мръсна и повече от съмнителна в морално отношение. Шпионските служби на Изток и на Запад си приличаха – не в ценностите, а в методите. Никоя от многобройните филмови версии на Льо Каре не е уловила това по-добре от „Дама, поп, асо, шпионин“ на Томас Алфредсън (2011). Болнавата зелено-сива тоналност и мърлявата следвоенна британска мебелировка, която изглежда повяхнала също като лицата на агентите, правят неуместна всяка представа за „добри“ и „лоши“ тайни служби.

Това, което поколенията решават, че си струва да бъде съхранено, е подвластно не само на модите, но и на дългосрочните колебания в културната памет. От централно значение в това отношение са класификационните системи и етикетите. Нещо, за което все още няма съответното понятие, лесно бива разбирано погрешно и още по-бързо пренебрегвано; често повърхностни явления отклоняват от същината; а понякога културната индустрия е просто лишена от въображение. Така например с течение на десетилетията романите на Жорж Сименон (1903-89) станаха обект на пълзяща преоценка, докато един ден забелязахме, че са били преместени от евтиния ъгъл в книжарницата на лавицата на класиците.

Развлечението все още е под подозрение

Дебатите за стойността и важността на определени литератури често припалват покрай решенията на Нобеловия комитет. Междувременно по адрес на Шведската академия може да бъде повдигнато едно тройно обвинение. Първо, принципното пренебрежение към жените писателки. После, систематичното подминаване на революционни автори като Пруст, Джойс, Вирджиния Улф, Борхес. И не на последно място, арогантното и снизходително отношение към популярни писатели като Сименон, Ерик Амблър, Патриша Хайсмит или Джон льо Каре. Като се има предвид, че Академията имаше няколко десетилетия време, за да компенсира пропуските си, е просто удивително колко много емблематични автори на нашето време се оказаха пренебрегнати.

В основата на третия пропуск очевидно е залегнало едно твърде тясно определение за „жанрова литература“. Та нали жанр означава писане в рамките на определен литературен вид и следователно лесна класификация. „Шпионинът, който дойде от студа“, третият роман на Льо Каре, се стреми към обратното. В Англия през 1963 той не излиза вече с жълтата криминална обложка на първите му две книги Call for the Dead (1961) и A Murder of Quality (1962), а в главната програма на издателството. Читателите трябва да имат усещането, че четат нещо повече от шпионски роман.

Само че това не помага особено, явно се нуждаем от жанра като категория. Дори един умен читател като Антъни Бърджес пише двайсет и пет години по-късно, че дарованието на Льо Каре просто крещи „да бъде използвано за написването на един истински роман“. Поводът е излизането на автобиографичната книга „Един идеален шпионин“, която Филип Рот провъзгласява за „най-добрия английски роман след войната“. През 2013 британският му колега Йън Макюън отбелязва, че Льо Каре отдавна е оставил жанровите ограничения зад себе си и може би ще остане в културната памет като „най-важния британски романист от втората половина на ХХ век“.

Едно-две убийства трябва да има все пак

И така, що е „жанр“? И защо ни е толкова трудно да дадем преценка за това понятие? Защото има прекалено много жанрова литература със средно до плачевно качество, която трудно може да бъде обозряна, камо ли преценена. А може би и затова, защото превръщането в бестселър замъглява погледа и може да накара читателя да повярва, че например индустриални производители като Дан Браун („Кодът Да Винчи“), Карлос Руис Сафон („Сянката на вятъра“) или Е. Л. Джеймс („Петдесет нюанса сиво“) са добри автори. В действителност тяхната проза е може би ефектна, ала окаяно слаба. Същото не е съвсем валидно за Кен Фолет, който с „Иглата“ написа поне една необикновена чисто литературна книга, преди да се отдаде на фабричното производство на многостранични исторически тухли.

Тъй че „жанрът“ често тегли надолу; съответните книги притежават нещо серийно, предвидимо, тъй като трябва да носят пари. Дори превъзходна писателка като П. Д. Джеймс (1920-2014) се подчиняваше на изискванията на криминалния жанр и не пропускаше да включи едно-две убийства във всеки от романите си. Същото се отнася и за поетичен разказвач като американеца Рос Макдоналд (1915-83), който пишеше не по-зле от Реймънд Чандлър, само че три пъти повече. Седемдесет години по-късно неговите книги все още (или отново) се намират. По всичко изглежда, че голяма част от неговите произведения се четат много по-дълго време, отколкото значителна част от „високата“ литература. Истината е, че криминалните романи се нуждаят от трупове, иначе не става. Читателите би трябвало да приемат това просто като повод за разказа. Литературният прираст често е само загатнат. Рос Макдоналд например пише, според тънкото наблюдение на списание The Atlantic, не за престъпления, а за прегрешения.

В едно писмо навремето Филип К. Дик (1928-82) обяснява какво означава за него научната фантастика. Това бил неспирен опит да бъдат заинтересувани читателите, които по принцип странят от този жанр. Научната фантастика според Дик работи с едно мисловно „изместване“, с една нова идея, която е произлязла от познатия свят и изисква от читателя интелигентността да я последва на непознат терен. В известен смисъл главните герои в научната фантастика не са хора, а идеи. Въпреки огромната си производителност, рано починалият Дик така и не успя да се отърве от бедността. След Blade Runner, Total Recall, Minority Report или The Man in the High Castle, филмовите продукции по романи на Дик, онзи, който живее в реалния свят, бързо разбира, че има насреща един модерен класик. Сега в лицето на Джон льо Каре си отиде още един автор от този калибър и отново бихме могли да се запитаме: кога ли Нобеловият комитет ще бъде застигнат от действителността?

Превод от немски Стоян Гяуров

Paul Ingendaay, Nur Autor von Spionageromanen? FAZ.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s