Д ж о н а т а н С ъ м п ш ъ н
Пери Андерсън беше главен редактор на New Left Review[1] по времето, когато съществуваше Нова левица, и проевропейски марксист, когато това изглеждаше терминологично противоречие. Оттогава, вследствие на годините прекарани в американските университети, мненията на този типичен английски бунтар се смекчиха. Той прегърна ценностите на американския либерален капитализъм, макар и с големи уговорки. Разочарованият идеализъм вгорчи някогашния му прехлас пред френските интелектуални елити. Някои неща обаче не са се променили. Презрението на Андерсън към английската политическа и интелектуална традиция е все така силно и подсолява страниците на неговата книга. Влиянието на Британия в Европа понесе щети напоследък, но Андерсън пише така, сякаш тя никога не е упражнявала такова. Това е интересно, ала ексцентрично.
Всичко, което може да се научи за една толкова променлива, безпосочна и податлива на кризи институция като ЕС, е неизбежно ефимерно. Ала наблюденията на Андерсън не са за пренебрегване. Отделен от Европа от един океан и един континент, и от преобладаващото мнение в собствената си страна, към което изпитва органична непоносимост, Андерсън вижда някои неща по-ясно от нас.
Както повечето сериозни автори по темата, неговото внимание е съсредоточено най-вече върху така наречения „демократически дефицит“ в сърцевината на съюза. Тук анализът на Андерсън е особено дълбок и остър. Проблемът не е само в това, че редица основни политически сфери са иззети от контрола на националните легислатури, без съответно демократично овластяване на Европейския парламент. Както Андерсън показва с изобилие от аргументи и примери, съюзът се управлява от един идеалистичен административен елит, който се отнася с огромно подозрение към народния контрол, защото правилно съзнава, че електоратите се идентифицират със своите местни и национални общности, а не с наднационални организации като ЕС.
Идеализмът на просветените малцинства е постигнал много в историята, но при демокрацията той лесно може да изолира управляващите от натиска на общественото мнение. Дали нещата щяха да бъдат по-различни, ако Европейският парламент имаше повече власт? Вероятно не. Защото дотогава докато избирателите мислят в контекста на нацията, няма да има реални общоевропейски теми, общоевропейски партии и общоевропейски политически кампании. А без такива, Европейският парламент винаги ще прилича просто на още един клон на същия далечен наднационален елит.
Удивително е впрочем, че и от двете страни на идеологическата межда не се забелязва апетит за премахване на демократическия дефицит. Защото този дефицит е много удобен. За противниците на Европа липсата на демократична легитимност ограничава възможностите на съюза. Радетелите на Европа пък са доволни точно по обратната причина. Липсата на ефикасни демократични инструменти позволява на съюза да предприема мерки, които националните електорати никога не биха приели. Едната страна е доволна от дефицита на демокрация, защото отслабва европейските институции, другата страна – защото ги прави всесилни. Ще минат много години, преди да се разбере коя група е имала по-добрите пророци.
Пери Андерсън иска да види превръщането на ЕС в нещо повече от експанзивен икономически регулатор. Доколкото можем да съдим, той приветства повишения интерес на Брюксел към социалната политика. Надява се също съюзът да заема по-категорична собствена позиция по международните въпроси, позиция може би не толкова сервилна към интересите на САЩ. Но това са деликатни сфери, резките движения в които може да бъдат много рисковани.
Тези дилеми не са нещо ново в човешките дела. Всички политически общности винаги са били и продължават да бъдат олигархии. Но в националните демокрации олигарсите може все пак да бъдат отстранени и заменени с по-угодни. На общоевропейско равнище това е практически невъзможно.
Един прочут историк беше описал навремето Англия през 18 век като аристокрация, възпирана с бунтове. Дали същото ще бъде казвано за Европа през 21 век?
Превод от английски Стоян Гяуров
Jonathan Sumption, Tensions in the European Union. The Spectator
––
Горното е леко съкратен вариант на рецензия за една книга на английския историк и политолог Пери Андерсън (Perry Anderson, The New Old World), поместена в лондонското списание „Спектейтър“. Този текст допълва и поставя нови акценти в аргументацията, развита от Андерсън в неговата актуална поредица от три есета за ЕС, публикувани в London Review of Books, основните моменти от които обобщавам в моя блог („Все по-сплотен съюз?“). Какво бе удивлението ми, когато разбрах, че рецензията в „Спектейтър“ не е с нова дата, а е била публикувана точно преди 11 години, на 16 януари 2010; тоест, оценките на Андерсън (и на автора на рецензията) от онова време са напълно валидни за ЕС и в днешния му вид: отражение на една неподвижност – въпреки гръцката криза, въпреки Брекзит, – която не съм сигурен дали е добър или лош знак за бъдещето на съюза.
Английският историк впрочем напомня, че всички мрачни прогнози „недовиждат кумулативната насока и въздействие на последователните стъпки към все по-сплотен съюз, които не са по някакъв прост начин под контрола на силите, управляващи ЕС“. А в последното изречение на своята магистрална студия в London Review of Books Андерсън се пита „дали сегашната формула на ЕС – разводнен суверенитет без смислена демокрация, принудително единодушие без партиципативно равенство, култ към свободните пазари без мисъл за свободната търговия – няма въпреки всичко да просъществува вечно?“.
С. Г.
[1] Английско двумесечно списание за идеи, политика и култура, основано през 1960.
Императорът на сладоледа 