Il miglior fabbro

У и л я м  У о л

Езра Паунд е може би най-смущаващият от всички модернисти в англоезичната литература – фашист и непокаял се антисемит, дори след разобличаването на историческото престъпление на Холокоста. От друга страна, Паунд е блестящ поет, блестящ синтезатор на културни влияния и централна фигура на модернизма. Роден в Хейли, Айдахо, през 1885, той идва в Европа през 1908, първо в Гибралтар като туристически гид, после в Генуа и по-късно в Лондон, където прекарва десет години. По време на престоя си там се запознава с всички актуални поети, тъй че когато заминава за Париж и Италия, е вече утвърдена фигура на модернисткото движение. Установява се в италианския град Рапало през 1924 и живее там до 1945, когато е принудително репатриран в САЩ, за да бъде съден за колаборационизъм с фашисткия режим на Мусолини. В Лондон той е влиятелен критик и редактор, след което влиянието му продължава да се разпространява от неговата база в Италия. Ролята му за творческото израстване на Елиът и Ийетс, както и на много други автори, е добре известна; както е известно и енергичното му застъпничество за Джеймс Джойс, който казва за него: „Вероятно без Паунд щях да си остана един неизвестен черноработник“. Елиът посвещава „Пустата земя“ на Паунд, като го нарича, цитирайки Данте, il miglior fabbro – най-големият майстор.

Книгата „Езра Паунд, Италия и кантосите“ (Massimo Bacigalupo, Ezra Pound, Italy and the Cantos) идва от перото на един от водещите съвременни специалисти по творчеството на Паунд. Масимо Бачигалупо израства в Рапало, градчето, което поетът нарича свой дом. Неговите родители са били сприятелени с Паунд, а самият Бачигалупо го опознава по-късно в неговата така наречена от него „сложна и мъчителна финална фаза“ през следвоенния период, когато сломен се завръща отново в Италия. Освен литературен критик, преводач на Паунд, Ийетс и Уърдсуърт, и бивш професор по англо-американска литература в Университета на Генуа, Бачигалупо е и награждаван експериментален кинорежисьор. Личната му връзка с Паунд пронизва всички аспекти на книгата му и придава по-фамилиарен контекст на неговите остри наблюдения.

Ако Паунд, подобно на Елиът – също антисемит, проявяващ фашистки тенденции, – се беше отдал изцяло на поезията, щяхме да го помним по друг начин, ала неговата драма е, че се оказва запленен от магията на фашизма и чужд на всякакво благоразумие. Ийетс, който се възхищава от ирландските синьоризци[1], споделя презрението на Паунд към демокрацията – и изобщо към демоса, – вярата му в „аристокрация на изкуствата“ и презрението му към буржоазията. В хаоса след Първата световна война идеята за „силната ръка“ упражнява фатална притегателна сила върху много интелектуалци. Такъв е контекстът на Паундовия фашизъм, макар че според мен истинската отрова в кръвта му е антисемитизмът. Той вярно предвижда доминацията на „лихварството“, което днес наричаме „финансов капитализъм“, над западното общество, но същевременно е убеден, че то е еврейска конспирация, спасението от която е във фашизма. Той не само твърди, че евреите са лихвари, но и обратното – че финансистите неизбежно са евреи, както в случая с шотландеца Джон Лоу, генералния контрольор на финансите на Франция по времето на Луи XIV. Паунд го нарича „Лоуви или Леви“, с други думи погрешно смята, че Лоу е било прикритие за еврейското име Леви – класическа антисемитска индуктивна грешка. Той има характерното за конспиративния теоретик око за детайла, но също така и неговата неспособност да прозре действителността.

Най-голямата грешка на Паунд са неговите радиопредавания в подкрепа на италианското фашистко правителство по време на войната. Тези предавания, макар и не пряко насочени срещу военните усилия на антихитлеристката коалиция, както тези на Уилям Джойс, известен като Лорд Хо Хо, който впоследствие е обесен от англичаните, все пак с право са били смятани за  пропаганда в полза на вражеска сила. Предаванията на Паунд са се състояли  предимно от несвързани нападки срещу „лихварството“, евреите и САЩ, плюс извадки от собствената му поезия, само че са били възприемани в Америка като уронващи морала. През 1943 срещу него е повдигнато задочно обвинение в държавна измяна. След залавянето му, Паунд е държан известно време в една клетка в Пиза, а сетне репатриран, за да бъде изправен пред съд. Благодарение на застъпничеството на своите приятели, той не е осъден на смърт, а затворен в психиатрична клиника край Вашингтон, където остава 13 години.

Бачигалупо напомня, че след войната, колкото и да е странно, тъкмо италианските писатели от левицата се отнасят най-снизходително към военновременната дейност на Паунд. Пиер Паоло Пазолини, например, един от най-безкомпромисните антифашистки писатели, е бил почитател на американския поет и в книгата е включено почтителното интервю, което взема от Паунд към края на живота му. Друг италиански автор, който е бил ценител на Паунд и е сътрудничел с него, е Нобеловият лауреат Еудженио Монтале. Той прекарва значителна част от живота си в Монтеросо, недалеч от Рапало. Монтале не споделя обаче преклонението на Паунд пред Мусолини, нито антисемитизма му. Като познавач на английската поезия, той долавя красотата в творчеството на Паунд. Бачигалупо отделя цяла глава на отношенията им.

Монтале пише за по-късните кантоси, че съдържат „изобилие от хайку, които, ако бъде унищожена по-голямата част от поемата, биха били чудо за бъдните поколения“. Същевременно в статия за освобождаването на Паунд от психиатричната клиника отбелязва, че „Паунд беше щедър в помощта си към младите от своето поколение, но остана безразличен към трагедията на масата невинни хора, които срещнаха ужасна смърт в газовите камери“. Монтале се забавлява с това, че Паунд не е познавал произведенията, за които се е застъпвал и превеждал, особено остро разкритикувания му превод на Кавалканти[2]. Според него Паунд събирал ярки неща от литературата и историята, които излъсквал и поставял в контрапунктов диалог, един вид почит към оригинала, но без обезателно да проумява подбираните от него неща. Италианският на Паунд не бил перфектен и той не знаел почти нищо от източните езици, от които „превеждал“; само че, казва Монтале, той често постига такава интензивна връзка с поетите, каквато и по-добър лингвист едва ли би могъл да постигне.

Едно от удоволствията на монографията на Бачигалупи е това, което бихме могли да наречем неговият топографски подход – анализ на кантосите по отношение на места и хора, нещо като пътеводител на Паундовата вътрешна география, особено като се има предвид, че за Паунд Италия е била мерилото за света. Не толкова, защото е италофил, а защото разглежда света от Италия, тоест светът с Италия на преден план. Монтале също изтъква италоцентричния светоглед на поета: „Той се чувстваше у дома само в Рапало, който наричаше „пъпът на света“… Той се нуждаеше от италианския контекст“. Тъй че книгата логично започва и завършва на мястото, най-скъпо за Паунд (и Бачигалупо): градът и околностите на Рапало на северозападното крайбрежие на Италия, без да се пропускат посещенията на Паунд във Венеция, Рим и по-нататък.

Непосредственото познаване от страна на Бачигалупо на пейзажа, в който са били създадени кантосите, е истинска наслада. Той ни повежда на разходка от мансардата на Паунд на крайбрежната Виа Марсала към селцето Сант Амброджо на склона на планината Монталегро, следвайки ежедневния маршрут на поета от неговия дом и жена, Дороти Шейкспир, до любовницата му, Олга Ръдж. От мансардата си той гледа лодките край брега:„… the boats’ sails hung loose at the mooring, / cloud like a sail inverted / and the men dumping sand by the sea-wall”. Друг път забелязва лампите, поклащащи се в пристанището по време на фестивала на мадоната на Монталегро през юли: „From the long boats they have set lights on the water …“. Паунд се изкачва по хълма, регистрирайки мимоходом приношенията в благодарност за някакво благодеяние на мадоната, обикновено спасяване на моряци от морска буря, стара традиция в мореплавателната област Лигурия. В една по-нататъшна глава вечеряме на терасата на ресторант в Сант Амброджо, в компанията на Бачигалупо, Паунд и Олга Ръдж.

Бачигалупо подчертава, че Паунд „обича изреждането на имена на митични личности и любими места“. В един непубликуван фрагмент срещаме Прато, Монте Роза (друго име за Монталегро), Сан Панталео и Дората (в Тулуза) – всичко това в тринайсет реда. За специалиста подобно изреждане на имена е съкровищница от биографични и митологични сведения, но за любителя е в най-добрия случай рецитация на безсмислени звуци, а в най-лошия просто дразнеща неяснота. Какво, пита се човек, е Панталео? Интернет ни насочва към някаква община в провинция Сасари, Сардиния – нещо малко вероятно в орбитата на кантосите. Всъщност, научаваме от Бачигалупо, Панталео е „една малка черква над двете заливчета близо до къщата на Олга Ръдж в Сант Амброджо“. Самият текст – в оригинала на италиански – не разкрива нищо:

            „Il fano delle grazie è in rovina,” mi disse

                       A Pantaleo mi rifugio

            („Светилището на грациите е в развалини“, ми каза

             В Панталео убежище потърсих.)

Бачигалупо ни превежда уверено през този топографски и митологичен гъсталак, като същевременно обрисува околностите и светините на Рапало, както и полумесеца от хълмове, обграждащи града и спускащи се стръмно към Тиренско море. Сетне се връщаме заедно с Паунд в неговата мансарда и към ирационалната му омраза към всичко еврейско: Ротшилдови пристигат, за да омърсят „нашия морски бряг с тумбестата си яхта“. Нарича ги „Stinkschuld“ (от немските думи „воня“ и „вина“) и ги обвинява, че си пълнят гушите с печалби от войната.

Впрочем Рапало не е първата съдбовна среща на Паунд с Италия. „Three Cantos” (1917) тръгва от Венеция и стига до Сирмионе на езерото Гарда (където по-късно Паунд ще срещне Джойс). Поемата започва на стъпалата на Догана, старата митница, днес важен художествен музей, след което извива към Гарда само с няколко алюзивни стиха. Никое от тези места не е назовано поименно, а само загатнато с описание или някаква местна забележителност. Ние навлизаме в биографическия поток, опитвайки се да разгадаем значението на всяка препратка. Това, разбира се, изисква познаване на историята и митологията на италианския полуостров чак до римско време, с отклонения към Данте, Кавалканти и други. Представата на автора за Венеция (гледана от Рапало) е за „the stone place, / Pale, white, over water, / Known water, / And the white forest of marble …“. Във вселената на Паунд Венеция е финанси и търговия (несъмнено откриването на Догана е важен исторически факт) и тя трябва да бъде изоставена в името на истинността на природата. Когато размишлява за Венеция в Канто 17, в главата му блуждаят представи за измяна и смъртта на герои. По-късно, затворен като предател в Пиза, той си спомня с носталгия за своята младост в града. Усещайки вече възрастта си, а може би и сполетялата го съдба, Паунд се вижда като „човек за когото слънцето е залязло“.

Езра Паунд във Венеция

Паунд мрази Рим като град на „фалшивите фасади, barocco“. В неговата представа барокът, тъй като идва след Ренесанса, се свързва с развитието на лихварството и следователно на корупцията. Средновековна Италия, това е истината за Паунд. Бачигалупо го улавя обаче в противоречие, когато той възхвалява прокарването от Мусолини на Via Dei Fori Imperiali, грандиозния параден булевард, заради който са били разрушени много средновековни улици и къщи. Паунд отива в Рим, за да види Mostra della Rivoluzione Fascista (Изложбата на фашистката революция), с която през 1932 се отбелязва десетата годишнина от Похода към Рим. Той бил особено впечатлен от реконструкцията на офиса на Мусолини в миланския вестник Il Popolo D’Italia, която му напомнила за офисите на The New Age, фабианското списание[3], за което пишат Бърнард Шоу, Д. Х. Уелс и много други известни фигури, и където Паунд за пръв път започва да се интересува от икономика. Бачигалупо казва, че описанието на офиса от Паунд показва колко близък се е чувствал поетът с диктатора: двамата са равни, като по различни, но съединяващи се пътища крачат към величие. И Мусолини, и Паунд започват като социалисти, и двамата работят в левичарски вестници, и двамата свършват като фашисти. Освен тези общоизвестни факти е трудно да се видят някакви други сходства, с изключение може би на маниакалното самочувствие за собствената им историческа важност. Всъщност Паунд се среща с Мусолини само веднъж, когато се опитва да го убеди да прочете едно негово писание по икономически въпроси.

Голяма част от казаното дотук от Бачигалупо би било от интерес за обикновените читатели на Паунд, а може би и за специалистите. Втората част на книгата му се занимава със задълбочен анализ на отделни текстове, включително открито пропагандистките кантоси 72 и 73. Бачигалупо напомня, че 72 и 73 са смятани обикновено за надира в творчеството на Паунд, докато той самият предпочита да ги чете, доста провокативно, като „многословен израз на страстни чувства, макар и в сбъркана насока“. Според него те са продукт на най-концентрираните писателски усилия на Паунд и следователно са неговите „най-успешни и промислени“ творби. Италианският учен се спира и на есето „Европейска пайдеума“[4], един вид манифест за европейско самовъзраждане върху расистки релси. В него прозира нетърпимостта на Паунд към тъй нареченото от него „семитско християнство“ и изобщо към семитските влияние в европейската култура (като под „семитски“ той разбира както еврейски, така и арабски източници). Този текст е по същество призив за разграничаване на онова, което Паунд смята за типично европейско, от влиянията на други култури. На фона на Паундовия фашизъм, тук не е трудно да се долови шумоленето на днешните антиимигрантски, антимюсюлмански и антисемитски партии в Европа.

Ала сърцевината на този раздел от книгата на Бачигалупо е неговият анализ на двата кантоса 72 и 73 („италианските кантоси“, защото са написани на италиански), както и на прословутите „Пизански кантоси“. Прочитът му е наистина забележителен, отличаващ се с аргументирана защита на лирическия и емоционален заряд на кантосите, който той тълкува като израз пар екселанс на душевното състояние на Паунд и на неговия композиционен метод. Бачигалупо разглежда прочутия рефрен „отхвърли собствената си суета“ като откровена самооценка на грешките, допуснати от поета, а в по-широк смисъл и като коментар върху човешката суета по принцип. Звучи убедително и доводът, че изобилните Паундови нападки не са насочени толкова срещу американската армия, която го е арестувала, както твърдят някои учени, а са израз на един вид контролиран гняв срещу собствената му съдбовна грешка. Въпреки всичко обаче, кантосите, както Бачигалупо не пропуска да спомене, съдържат и хвалебствия по адрес на Мусолини и Хитлер. Не знам дали към този момент през 1945 Паунд е знаел за ужаса на лагерите на смъртта и за индустриалното изтребление на евреите, и как е щял да реагира, ако е знаел, но няма съмнение, че се е отнасял положително към редица аспекти на фашизма. Като цяло, Бачигалупо с право нарежда „Пизански кантоси“ сред „най-завладяващата американска поезия, родила се от Втората световна война“.

Последният раздел на книгата е посветен на следвоенните години на Паунд – годините в психиатричната болница „Сейнт Елизабет“, изписването оттам и завръщането му в Италия, и неговия обвит в мълчание заник. Бачигалупо предлага интересен обзор на кантосите, написани в болницата; очарователен портрет на стария Паунд, заобиколен от своите почитатели „хипари“; и една глава за мемоарите на Х. Д.[5] „Край на мъчението“, в които централно място заемат разговорите между приятели и последователи на Паунд и това, което те са имали да кажат за поета. Според Бачигалупо, след като напуска болницата, тоест на свобода, Паунд е бил всъщност по-измъчена фигура. Така правим гладък преход към собствения мемоар-есе на Бачигалупо за приятелството му с Паунд в Рапало – за мен поне, най-интересната глава в цялата книга.

Главата е озаглавена „Сант Амброджо в здрача“. Авторът описва разходките си до Сант Амброджо, където Паунд е живеел с любовницата си Олга Ръдж, за отношенията си с тях двамата, първите си академични изследвания (Олга се почувствала дълбоко засегната от първата му книга, защото той отказал да подмине политическото минало на Паунд, което тя се опитвала да белоса); разказва за техните посещения в дома на семейството му, обядва с най-известните имена от съвременната литература и философия – Сирил Конъли, „Айсая Бърлин и други като него“, „Стивън Спендър и други като него“, с редица известни учени; изключително богата среда за един блестящ младеж, който изглежда е бил почти предопределен да стане специалист по живота и творчеството на Паунд. Тази глава е както портрет на поета и неговата любовница в залеза на живота им, така и портрет на динамичния културен живот в Рапало през онези години.

Бачигалупо се застъпва убедително за Паунд поета, но без да се забравя и Паунд фашиста. Тъй или иначе обаче и въпреки енергичната защита от страна на неговите приятели и почитатели, Паунд ще си остане загадъчна и смущаваща фигура, пример за фаталното привличане на авторитаризма и расизма. Свидетелство за това, както Бачигалупо справедливо подчертава, е дейността на зловещата CasaPound Italia, съвременно италианско неофашистко движение, претендиращо, че следва икономическата и социалната политика на Паунд. Като упътване за Cantos, така дълбоко вкоренени в Италия и италианската история, и като изследване на хората и силите, формирали Паунд и неговата поезия, тази книга няма равна на себе си.

Превод от английски Стоян Гяуров

William Wall, Il Miglior Fabbro. Dublin Review of Books


[1] Сините ризи, популярно название на Асоциацията на армейските другари, по-късно Националната гвардия и накрая Лигата на младежта –  полувоенна организация в Ирландия през 1930-те.

[2] Гуидо Кавалканти (1255-1300), флорентински поет, близък приятел на Данте.

[3] Орган на Фабианското дружество – социалистическо дружество, основано през 1884 в Лондон, в което членуват редица видни английски интелектуалци.

[4] Пайдеума (гр.) – специфичният за всяка култура манталитет, духовен облик; понятието е въведено в културната антропология от германския етнолог Лео Фробениус.

[5] Хилда Дулитъл (1886-1961), американска писателка, известна под псевдонима Х. Д.; тясно свързана с Езра Паунд и с американския литературен авангард.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s