Т а р и к А л и
Никой не знае как ще свърши всичко това. Безразсъдният авантюризъм на Путин детонира в лицето му: неговият опит да си го върне на САЩ с БВП от 1, 5 билиона долара, по-малък дори от този на Италия и миниатюрен в сравнение с китайския (14, 7 билиона), бе предварително обречен да се окаже халосен. Ако си е представял една бърза акция, в стила на колониална „полицейска операция“, сега той би трябвало да проумее, че ако реши да инсталира Янукович или някой друг марионетен президент в Киев, това ще обрече Русия на масирано и продължително военно присъствие в Украйна. В една страна, където допреди дванайсет години обществените настроения бяха общо взето поравно разделени между проруска и прозападна фракция, днес балансът рязко се промени в полза на Запада.
Байдън също плю на всякаква предпазливост. Неговото решение от миналия ноември да даде зелена улица за разширяването на НАТО – като стартира процеса за присъединяването на Украйна, – отчасти надявайки се, отчасти вярвайки, че това ще пресече руските попълзновения по границите с Донбас и Крим, се оказа катастрофално погрешно. Това не се признава публично, но се знае от ръководителите на НАТО, както и от ръководителите на Китай, Индия, Виетнам, Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка, Куба и някои други страни, които се въздържаха от осъждане на Русия в ООН. Общият брой на населението в тези страни възлиза на половината човечество. Така че САЩ ще трябва да направят отстъпки на други фронтове. Делегация на Държавния департамент посети вече Каракас: американците искат петрол. Хуан Гуайдо, поддържаният от Вашингтон и Запада президент на Венецуела, ще трябва да бъде шкартиран. В ход са и тайни преговори с Иран – при всичкото недоволство на Израел.
Произходът на този външнополитически провал е тема на новоизлязлата книга „Нито инч“ (Not One Inch: America, Russia and the Making of Post Cold-War Stalemate by M.E. Sarotte) от М. Е. Сарот, историк в университета Джонс Хопкинс и член на влиятелния Съвет за външни отношения. Заглавието визира уверенията за ограничаване разрастването на НАТО, дадени през 1990 на Горбачов от тогавашния американски държавен секретар Джеймс Бейкър. През същата тази година съветските войски в Източна Германия наброяват 380 000; тоест, Горбачов е в силна позиция във военно отношение. Във всяко друго отношение обаче е слаб. Сарот го представя като „идеалистичен визионер“, но според мен и двете думи не са на място тук. Той беше добронамерен реформатор. (Аз самият бях свидетел какво възбуждение, какви надежди пробуди политиката на гласност в СССР – не само в интелектуалните среди и университетите, но и сред работниците и бюрократите). Като световен ръководител обаче, Горбачов не беше на това равнище. Ласкателствата на Запада му завъртяха главата.
Заигравайки с тази негова слабост, Бейкър предлага сделка. Готов ли е СССР да се изтегли от Източна Германия, ако получи уверението на САЩ, че НАТО няма да се помръдне „нито на инч в източна посока от сегашната си позиция“? На следващия ден в писмо до германския канцлер Кол той повтаря думите, които е казал на Горбачов: „Предпочитате ли една обединена Германия извън НАТО, независима и без американски войски, или бихте предпочели обединена Германия да бъде обвързана с НАТО, с уверенията, че юрисдикцията на НАТО няма да се помръдне нито на инч в източна посока от сегашната си позиция“?
Кол и неговият външен министър Геншер обаче предпочитат преки преговори с Горбачов, на които канцлерът обещава, че на територията на бившата ГДР няма да има бази на НАТО. Междувременно Вашингтон и Бон са извънредно нервни. Те не могат да повярват, че СССР ще сдаде Източна Германия, без да бъде подписано нищо. Горбачов спази своята част от сделката; не и САЩ.
През 2008 американският държавен секретар Кондолиза Райс получава от разузнавателната служба меморандум, който съдържа следното предупреждение:
Влизането на Украйна в НАТО е най-ярката от всички червени линии за руския елит (не само за Путин). След повече от две и половина години на разговори с основни руски политически фигури, от най-твърдите поддръжници на Путин до неговите най-остри либерални критици, аз все още не съм срещнал нито един, който да вижда евентуално членство на Украйна в НАТО като нещо друго, освен като пряко предизвикателство срещу руските интереси. Следването на тази стратегия ще създаде хранителна почва за руска намеса в Крим и източна Украйна.
Авторът? Уилям Бърнс, днес директор на ЦРУ, чиято работа включва справянето с последствията от неговия пренебрегнат съвет.
Критиката на експанзионизма не е нещо ново, нито ограничено до левицата. В два скорошни коментара в „Ню Йорк Таймс“ Томас Фрийдман[1] бе изненадващо остър по адрес на американската политика. В първия от тях той припомня един свой разговор от май 1998:
Веднага след като Сенатът ратифицира разширяването на НАТО, се обадих на Джордж Кенан, архитекта на успешното американско сдържане на СССР. Като служител на Държавния департамент от 1926 и посланик в Москва през 1952, той бе смятан за най-големия американски познавач на Русия. Кенан беше 94-годишен по онова време и със слаб глас, но умът му бе все така остър, когато го попитах за мнението му.
След което Фрийдман цитира изцяло отговора на Кенан:
Мисля, че това е началото на нова Студена война. Мисля, че постепенно руснаците ще реагират съвсем враждебно. Мисля, че това е трагична грешка… Нямаше нужда от това. Никой не заплашваше никого. Експанзията на НАТО бе просто един безхаберен акт от страна на Сената. Целият дебат бе крайно повърхностен. Особено притесняващо бе представянето на Русия като страна, която изгаря от нетърпение да нападне Западна Европа.
Нима хората не разбират? Нашите различия по време на Студената война бяха със съветския комунистически режим. А сега ние обръщаме гръб именно на хората, които извършиха най-голямата безкръвна революция в историята, като премахнаха съветския режим… Разбира се, че ще последва лоша реакция от Русия и тогава привържениците на експанзията на НАТО ще кажат, че винаги са ни предупреждавали какви са руснаците – само че това просто не е вярно.
Путин, разбира се, е твърд антикомунист, чиито икони са Матушка Россия и православната църква. През 2017 той отказа да чества годишнината от Февруарската и Октомврийската революция, казвайки на един индийски журналист, че „тези революции не влизат в нашия календар“. Наскоро Путин заклейми Ленин като бащата на украинската независимост. Това е отчасти вярно. Ленин е презирал великоруския шовинизъм и национализма на потисническите страни. Той настоява конституцията на СССР да съдържа клауза, позволяваща правото на самоопределение на всички нации в съюза, тоест правото да излязат от него.
Малко след като завземат властта, болшевиките дават самоопределение на Финландия, Полша и Украйна. Те знаят, че Украйна е различна и че нейната специфична национална тъкан (имигрантски руски пролетариат и бюрокрация; крайно националистично селячество, ненавиждащо полските земевладелци и евреите) може да създаде много проблеми. Като комисар по въпросите на националностите, Сталин е човекът, изпратен във Финландия, за да предаде решението на болшевиките. Никой не е изпратен в Украйна, но там местният Съвет, Рада, обявява Народна република и подчертава, че „не възнамерява да откъсне страната от Руската република“. Руската гражданска война разделя Украйна, също както по-късно и Втората световна война. Добре документирани са украинските забежки към Хитлер. През 1954, една година след смъртта на Сталин, Хрушчов, украинският лидер на СССР, разширява Украйна, като придава Крим към нея. Просто един емоционален жест. Без никаква политическа обосновка. Малцина по онова време са могли да си представят, че един ден СССР може да имплодира.
Превод от английски с минимални съкращения Стоян Гяуров
Tariq Ali, Before the War. London Review of Books
[1] Влиятелен американски политически коментатор и автор.
Императорът на сладоледа 