Интервю с израелския историк Ю в а л Н о а Х а р а р и
Ди Цайт: Погледът в миналото дава ли повод за надежда по отношение на Украйна или напротив, настройва по-скоро песимистично?
Харари: В историята може да се намерят аргументи и за двете позиции, защото всичко, което се случва почива на човешки решения. Това, което отличава войната в Украйна от много предишни конфликти, е, че по същество тя започна като война на един единствен човек. Досега поне, това е войната на Путин, а не такава между нации, култури или идеологии. Теоретически, достатъчно е един единствен човек да бъде накаран да сложи край на кръвопролитията.
Ди Цайт: На практика обаче това е трудно, ако не и невъзможно. Нужна ли е категорична победа на едната страна?
Харари: Краят на една война не е обезателно въпрос на победа или поражение. Много по-често войните завършват с пат, както например израелско-египетската война от 1973. И двете страни бяха изтощени, и двете се обявиха за победители, и действително и двете спечелиха по нещо: Египет си върна Синай, Израел спечели траен мир. Опасно е войните да бъдат мислени като игра с нулев резултат.
Ди Цайт: Какво означава това за настоящето?
Харари: Историческите аналогии са деликатна работа; няма две войни, които да са еднакви. Във всеки случай смятам, че е малко вероятно войната в Украйна да завърши с тотално поражение на едната страна, както Втората световна война. Това е по-скоро изключение в историята. Затова е важно да разберем какви точно са целите на воюващите.
Ди Цайт: Целите на Путин не са ли съвсем очевидни?
Харари: В началото да. Путин искаше да унищожи независимостта на Украйна, защото за него украинска нация просто не съществува. В неговото налудничаво въображение украинците са руснаци, потискани от една нацистка клика в Киев. Междувременно целият свят видя, че украинците са нация с невероятно силна воля за независимост. В този смисъл Путин вече е загубил войната. Първоначалната цел на неговата война е непостижима, защото се оказа илюзорна. Остава въпросът: ще бъде ли той в състояние да промени своите цели, като се откаже от мечтата си да възстанови руската империя?
Ди Цайт: А ако реши да постигне първоначалната си цел чрез геноцид?
Харари: Ако Путин наистина реши да прогони и избие цялото население на Украйна, Европа и НАТО – надявам се – няма да приемат това. Дори с риск от ядрена конфронтация, това би било морално и политически неприемливо. Съществуват възможности за намеса и под прага на открита война. Фактът, че американският президент Байдън говори вече за „геноцид“, би могъл да означава, че той иска да подготви обществеността за подобни стъпки.
Ди Цайт: Дали постигането на мир налага смяна на режима?
Харари: Не би трябвало да поставяме смяната на режима като предварително условие, защото ако САЩ или НАТО обявят за цел на войната края на Путиновото господство, тогава той със сигурност ще се бие до самия край. Путин се нуждае от изход, нещо което би могъл да продаде на своя народ като победа. Изобщо, смяната на режима е работа на самите руснаци. Западът трябва да се концентрира върху това да защитава Киев, а не да напада Москва.
Ди Цайт: В една от вашите книги пишете, че спечелването на война било „едно изгубено изкуство“. Какво означава това в конкретния контекст?
Харари: Великите сили на миналото израстват от военната експанзия – така е било с Римската империя през Античността, монголската през Средновековието или Британската империя през Новото време. Краят на Втората световна война и създаването на атомната бомба през 1945 слагат точка на всичко това. Оттогава големите успехи се постигат в условията на мир. Победените във войната страни, като Германия, Япония и Италия, израснаха впоследствие като победители. През последните четири десетилетия Китай също се превърна в суперсила без война. След 1991 Русия обаче се мяташе от една военна авантюра в друга – в Чечения, Грузия и Сирия, както и при анексията на Крим. Само че тези войни не направиха Русия истинска велика сила. Русия е една второкласна сила със слаба икономика. Имперските войни не си струват вече.
Ди Цайт: Защо не?
Харари: Навремето във войните е ставало дума най-вече за материални блага – земя, природни богатства, роби. Чрез териториална експанзия, държавите са можели да станат богати и влиятелни. Днес в една интелектуална икономия това вече е невъзможно. Разходите за военни завоевания растат главоломно, а очакваните придобивки са направо мизерни.
Ди Цайт: Но както виждаме и сега, природните богатства пак може да играят важна роля.
Харари: За второкласна сила като Русия – да.Защото по същество Русия не е нищо друго, освен бензиностанция с ядрено оръжие, докато в международната конкурентна борба от решаващо значение са интелектуалните ресурси и технологии, които не могат да бъдат завоювани с танкове. Един петролен кладенец може да бъде превзет със сила, но е безсмислено да нахлуеш в Силициевата долина, за да задигнеш тамошното ноу-хау. Промяната към интелектуална икономия не сложи край на войните, но руската агресия показва колко трудно е станало воденето на война – и колко безсмислено. Дори Путин да успее да постигне военна победа: икономическата полза ще бъде нищожна. Той ще стане господар на една напълно разрушена страна. Ако Русия иска да стане световна сила, тя трябва да строи училища, а не танкове.
Ди Цайт: Напоследък се говори много за „обрат“. Смятате ли, че е необходима нова архитектура на международната сигурност?
Харари: Следвоенният мирен ред беше най-добрият, съществувал някога. Естествено, тази система не беше идеална. Но в сравнителна ретроспектива не е имало по-мирно време в историята на човечеството. В старите времена управниците са инвестирали най-голямата част от своите пари във войни. Днес делът на военните разходи от държавния бюджет в световен мащаб е намалял на 6 процента; в Европа дори под 3 процента. За съжаление през последните години политиката на мира започна да се възприема като нещо едва ли не дадено от бога. Вместо да бъде укрепвана, тя бе отслабена – като се започне с инвазията на американците и англичаните в Ирак през 2003. Последваха Брекзит и американският изолационизъм при Тръмп. Силови политици като Путин решиха явно, че системата не функционира повече.
Ди Цайт: Как може да се коригира това развитие?
Харари: Най-важна е сплотеността на Запада. Ако Европа, САЩ и азиатските демокрации са единни, Западът ще бъде несравнимо най-могъщият актьор на глобалната арена – по-силен от Китай и тъй или иначе по-силен от Русия, чиято икономика е по-слаба от тази на Италия. От решаващо значение за западното единство обаче ще бъде да се сложи край на културните войни между леви и десни, между либерали и консерватори, които застрашават да го разрушат. Нека се поучим от Украйна, където либерали и консерватори воюват рамо до рамо за свободата. Украйна показва, че национализъм и либерализъм не са обезателно антагонистични.
Ди Цайт: Мирният ред след 1945 се основаваше не само на договори, но и на атомното сплашване. След ядрените заплахи на Путин, какво остава обаче от гаранцията за мир чрез атомния баланс?
Харари: Трябва да сме наясно на какъв вид гаранция за мир служат ядрените оръжия. Те бяха от полза за предотвратяване на онзи тип войни, за които се говори в учебниците по история: конфликти между доминиращите велики сили, като войната между Атина и Спарта в Античността, Наполеоновите войни или двете световни войни. След 1945 вече нямаше такива сблъсквания, защото те биха били равнозначни на самоубийство. Тази си функция – осуетяване на големи войни – ядрените оръжия продължават да изпълняват и днес. Но те не са в състояние да осуетяват граждански или регионални войни – макар понякога да действат сдържащо върху тях. Както да кажем върху израелско-египетската война от 1973: САЩ и СССР съдействаха за прекратяването й, защото се опасяваха, че може да се окажат въвлечени в нея, което от своя страна би могло да доведе до атомна конфронтация. Поради същите опасения сега НАТО се въздържа от намеса в Украйна. Обратната страна на монетата е, че Путин може да използва ядрената заплаха като щит за своята агресия.
Ди Цайт: Означава ли казаното, че пацифизъм, разведряване и разоръжаване принадлежат на миналото?
Харари: Ако Путин победи, това ще бъде краят на мирната следвоенна епоха. Защото това ще бъде знак за автократите в света, че от завоевателните войни все още има полза. Ето че демократичните страни са принудени вече да се превъоръжават. Колко големи са руските военни разходи е държавна тайна; предполага се, че възлизат на 20 процента от бюджета. Тъй че, ако Путин победи, нашите пари ще отиват за танкове и ракети, вместо за училища и болници. Целият свят ще заприлича малко на Русия. Ако Путин обаче се провали – без значение дали ще се изстъпи у дома си като победител или не, – това би могло да укрепи международния мирен ред. Затова трябва да мислим не само как може да бъде спечелена войната срещу Путин, но и как да бъде спечелен мирът.
Ди Цайт: И как може да стане това?
Харари: След войната Европа трябва да се ангажира с всички сили за възстановяването на Украйна, за политическото й укрепване и превръщане в процъфтяваща демокрация. Смятам за извънредно важно тази перспектива да бъде отворена пред украинците още от сега. Това ще усили решимостта им и ще се окаже най-добрата защита на Европа от една диктаторска Русия. Не на последно място това ще бъде и стимул за руското население да се ориентира към демократични промени; макар че днес Путин сее раздор между руснаци и украинци, който не е изключен да продължи с поколения.
Ди Цайт: Какво следва оттук за евентуалния мир? Как може да не се допусне, както често е ставало в историята, вчерашният мирен договор да се превърне в повод за утрешната война?
Харари: За да не стигне дотам, е необходимо мирният договор на всяка цена да гарантира неограничената независимост на Украйна. Всичко друго би било предателство към украинците. Каквото и да си припише накрая Путин – а той ще трябва да си припише нещо, – не бива да става за сметка на политическото самоопределение на Украйна. Тази страна никога не е представлявала заплаха за Русия, тъй че не съществуват изисквания за сигурността на Русия, които биха оправдали ограничаването на украинския суверенитет.
Ди Цайт: При подобни конфликти в миналото винаги са се включвали някакви посредници. Кой би могъл да се нагърби днес с такава роля?
Харари: Без съмнение най-голяма тежест би имал Китай. Защото въпреки ядрените си ракети, Русия сама е регионална сила, която няма нищо общо с някогашния СССР. Ако Китай се включи активно на страната на Путин, ще се окажем на път към нова Студена война, сред които първи жертви, впрочем, ще бъде вероятно самата Русия, защото ще се превърне в китайски сателит. Ако китайското ръководство действа разумно, то би трябвало да прозре, че изобщо не си струва да подкрепя една война, чиито глобални икономически и политически последствия може да се отразят неблагоприятно върху благосъстоянието и престижа на Китай. Пекин може да загуби много. Нека се надяваме, че китайските ръководители ще използват влиянието си върху Москва, за да съдействат за прекратяване на тази опасна война, колкото и малко да са засега признаците за това.
Ди Цайт: На Запад дълго вярвахме, че историята познава само една посока – към повече напредък и демокрация. Дали сега тази илюзия е безвъзвратно погребана?
Харари: Ходът на историята никога не е бил предопределен. Нито войната, нито мирът не са неизбежни. Разпространена е заблудата, според която в последна сметка човешкият живот до определена степен е подчинен на закона на джунглата и че съществува перманентен потенциал от насилие, който периодически избива на повърхността. Аз смятам това мнение за абсолютно погрешно. Насилието в историята не е подвластно на никакъв природен закон. Неговите мащаби зависят само от човешки решения, от това какви институции създават отделните общества. Когато и да приключи кръвопролитието в Украйна, установяването на мир е възможно. Само че това е задача, която с всяка рана, която тази война отваря, става все по-голяма и трудна.
Превод от немски Стоян Гяуров
Kriege lohnen sich nicht mehr, Die Zeit.
Императорът на сладоледа 