Императорът на сладоледа

А д а м  Т у з

През ноември 2019 Макрон предупреди европейците, че НАТО, съюзът, който гарантираше сигурността на Европа след Втората световна война, е застрашен от „мозъчен удар“. За ужас на самите американски военни, президентът Тръмп току-що бе оттеглил едностранно подкрепата си за  кюрдските сили в северна Сирия, оставяйки ги на произвола на Асад и Ердоган. Една година по-късно САЩ наложиха санкции на Турция, член на НАТО от 1952, заради закупуването на зенитни ракети от Русия. В Атлантическия съюз цареше разнобой.

Прищевките на лидери като Тръмп и Ердоган биха създали проблеми във всеки формален съюз. Но проблемите на НАТО отиваха по-надълбоко от популизма. Това, което все още бе един компактен антисъветски блок през 1980-те, вследствие на разрастването си след 1990 се превърна в разлата и безцелна организация. С намаляването на западноевропейските военни разходи, НАТО започна да се обляга още повече на огромните американски военни бюджети и ентусиазираните източноевропейски новобранци. Провалите на натовската интервенция в Афганистан от 2001 и Либия в 2011 бяха деморализиращи, факт, който през 2021 бе подсилен от друго едностранно американско изтегляне – този път от Афганистан по заповед на президента Байдън.

За Макрон, старият raison d’être за съществуването на НАТО – да бъдат държани под контрол Съветите и сдържани германците – не беше повече актуален. Въпреки действията на Путин срещу Украйна през 2014, Берлин купуваше още повече руски газ, а Макрон искаше да отвори отново дипломатически канали към Москва, съживявайки по този начин голямата надежда на Дьо Гол за превръщането на Европа в балансьор между Вашингтон и Москва. Междувременно е видно, че през последното десетилетие американците следват ясна стратегическа линия, която, пренебрегвайки европейците, е насочена директно срещу Китай в борбата за надмощие в Индийско-тихоокеанския регион – геополитическа конструкция, която се наложи след 2010.

Сега, през пролетта на 2022, благодарение на необмислената агресия на Путин срещу Украйна, картината се промени. Всички погледи са насочени към Европа и НАТО. Швеция и Финландия искат да се присъединят към алианса. Дори Германия реши да увеличи рязко военните си разходи.

Нищо чудно, че руската агресия допринесе за възраждането на НАТО. Но дали това е признак за истинско ментално реактивиране? Има ли НАТО нови идеи за своето бъдеще? Или това е просто реакция на войната в Украйна, неволен спазъм, предизвикан от грубия удар с чука по коляното от страна на Путин?

**

Атлантическото ликуване е толкова шумно, че хората изглежда забравят, че ако целта на НАТО бе осуетяването на руската агресия и опазването на мира в Европа, то съюзът се провали. Може да се спори по въпроса дали реториката за присъединяването на Украйна към НАТО наистина е подтикнала Путин към войната, но няма съмнение, че тя насърчи националистите в Киев да възприемат твърда линия срещу Москва и същевременно подклади руската пропаганда.

Ако нещата се бяха развили според предвижданията на повечето западни разузнавателни централи, Русия трябваше отдавна вече да е премазала Украйна. Това щеше да подплаши западните й съседи и да убеди страните-членки на НАТО да усилят отбраната си. Съвсем не е сигурно обаче дали при това положение Швеция и Финландия щяха да се юрнат в обятията на НАТО. Щяха ли да се осмелят да провокират Москва, ако руската армия имаше явно надмощие? Молдова, във всеки случай, не възнамерява да кандидатства за членство в алианса. Дори при сегашното положение, това би било твърде рискувано.

Обстоятелството, което породи сегашния възход на НАТО – нека го подчертаем отново, – беше това, което бе най-неочаквано: ефикасната и упорита въоръжена съпротива на Украйна. Абсолютна изненада! Разбра се, че преди войната ние не сме имали реална представа за съотношението на военните сили между Русия и Украйна.

Тъкмо фактът, че руската офанзива беше толкова нагла и, благодарение на героизма на украинците, неуспешна, прави шведската и финландската кандидатура така логична. Не е ясно обаче дали процедурата ще мине гладко. Проблемът с Кюрдистан, който през 2019 подтикна Макрон към неговата провокативна диагноза, отново изплува на повърхността: Анкара има възражения, защото Швеция субсидирала кюрдското съпротивително движение.

Със започването на войната страните-членки на НАТО се сплотиха. Впрочем риториката за отпора, който съюзът е готов да даде на руската агресия, е подвеждаща операция и същевременно силата на организацията. Защото докато НАТО излиза с декларации в подкрепа на Украйна, реалната помощ върви по линия на отделните държави.

Пропорционално, балтийските страни отпускат огромни суми – 0, 8 процента от БВП на Естония и Латвия. Полша предоставя почти 0, 5 процента. Но преди всичко САЩ са онези, които въоръжават Украйна, и то в гигантски мащаби – над 4 милиарда долара от началото на войната, като още десетки милиарди очакват да бъдат усвоени. В това отношение, от друга страна обаче, кризата потвърди неравновесието, което все повече дискредитира НАТО. Ако САЩ оглавяват съюза, дали разполагат и с конкретен план?

Що се отнася до стратегията, САЩ имат не един, а няколко мозъчни центъра. Байдън звучи доста нахакано. Риториката му по адрес на Путин намирисва на смяна на режима. Министърът на отбраната Лойд Остин говори открито за изтощаване на Русия. От ЦРУ са по-предпазливи и предупреждават за риска от по-нататъшна ескалация. Унижаването на Русия чрез Украйна изглежда е едно от малкото неща, по които са единодушни враждуващите фракции в Конгреса. Пакетът Lend-Lease за Украйна, който позволява на Байдън да ускори доставките, мина лесно през двете камари. Одобрението на допълнителните помощни пакети, предложени от демократите – още 40 милиарда долара допълнителна военна, хуманитарна и икономическа подкрепа, – ще изисква обаче големи пазарлъци. Въпросът тъй или иначе остава: дали САЩ разработват нова генерална стратегия за Европа и НАТО, или сломяването на Русия е цел сама по себе си – проект, който допада на американския електорат и същевременно позволява на Пентагона да съсредоточи вниманието си върху Китай?

Отвъд непосредствената задача да се помогне на Украйна, каква е концепцията на Вашингтон относно създаването на функционален ред за сигурност в Европа? А и необходима ли е изобщо такава концепция? С изключение на ядрената ескалация, Русия е далеч и без значение за икономиката на Америка; същото обаче не може да се каже за Европа.

В интереса на правителствата в Източна Европа, Скандинавия и Британия е да демонстрират твърдост към Русия. Именно те са онези, които истински вярват в идеята за възраждане на НАТО: по-добре въоръжени, със стабилно американско ръководство, по-големи европейски контингенти, с фокус върху Русия. Само че всичко трябва да мине по план. Да се надяваме, че именно такъв ще бъде изходът от сегашната ситуация, означава да очакваме най-доброто на три фронта.

**

Първият и най-важен фронт е този в Украйна. Ако Украйна надделее и успее не само да спре, но и да отблъсне руската офанзива, сигурни ли сме, че Москва ще приеме такъв изход? Ако не сме, означава ли това, че Русия може да ескалира асиметрично? Ако Путин посегне към ядреното копче, в такъв случай всичко, което изживяваме сега ще се окаже просто прелюдия. Истинското изпитание за НАТО тепърва предстои.

Ако войната се проточи въпреки огромната американска помощ и Русия се окаже в състояние да спре украинските контраофанзиви, как ще реагира Европа на един нов Афганистан на своя праг – дългогодишен конфликт с катастрофални хуманитарни последствия? Това може и да е приемливо за Вашингтон, но дали Европа би се примирила с подобно развитие? Последните разговори на Шолц и Макрон в Москва навеждат на извода, че Берлин и Париж все още търсят приемлив изход за Путин. Ако кризата се проточи в далечното бъдеще, какво ще бъде отражението й върху държавите от фронтовата линия, на първо място Полша? Доколкото Афганистан е уместна аналогия, не бива да се допусне Европа да последва съдбата на Пакистан, където антисъветската кампания на САЩ допринесе за укрепване на дълбоката държава и раздухване на всеобщата радикализация.

Да погледнем и към самите САЩ. Ако НАТО изживя екзистенциална криза през 2019, това се дължеше преди всичко на невъздържаните нападки на Тръмп срещу  европейските партньори на Америка. Компетентното ръководство на администрацията Байдън в хода на украинската криза – за разлика от Афганистан – вдъхва доверие. Но и тук може би сме свидетели на затишие пред буря. На междинните избори през ноември Републиканската партия най-вероятно ще си върне контрола над Конгреса. Президентската надпревара през 2024 ще бъде може би по-оспорвана, отколкото на междинните избори, но изхождайки от сегашната картина, демократите ще имат късмет, ако успеят да задържат Белия дом. Завръщането на власт на Тръмп или някое от неговите идеологически протежета би било катастрофа за трансатлантическите отношения. Впрочем не бива да се поддаваме на никакви илюзии за републиканците дори и без Тръмп. Културно-политическата пукнатина между нормите на европейската политика и тези на Републиканската партия е голяма и продължава да расте. Още през 2014-15 покойният сенатор Джон Маккейн и други ястреби във Вашингтон направиха много труден живота на европейската дипломация по въпроса за Украйна. Добре би било новите ентусиазирани съюзници на Америка да не забравят това.

И накрая, още по-големият въпрос: какво предстои отвъд украинската криза? Ако повече или по-малко откритата американска стратегия за обезкървяване на Русия се увенчае с успех, защо трябва да смятаме, че това би означавало завръщане на Америка към европейската сигурност, а не обратното? Ако американците са готови да рискуват, за да отслабят Русия като стратегически партньор, това се прави най-вероятно, за да могат да се фокусират върху Китай. Оттук и следващият голям въпрос: покриват ли се интересите на Европа и САЩ по отношение на Китай, и какво общо има НАТО с това?

**

Доколкото актуалната криза поставя фокуса върху ценности и принципи – демокрация срещу диктатура, – е възможно да се конструира магистрален наратив за борбата на свободния свят срещу авторитаризма на Си Дзинпин и Путин. Но в други отношения е необходимо много живо въображение, за да си представим, че френските колониални владения в Индийско-тихоокеанския регион може да бъдат равностойни на американските интереси в предмостието, състоящо се от Япония, Южна Корея и Тайван. Германия, от своя страна, продължава да поддържа тесни икономически връзки с Китай. Както открито заяви Херберт Дийс, генерален директор на концерна „Фолксваген“: „Ако ограничим нашия бизнес само до установените демокрации, съставляващи 7 до 9 процента от населението на света, то това няма да е много жизнеспособен бизнес модел за един автопроизводител… Ако не сте на китайския пазар, имате проблем. Ако сте на китайския пазар, имате шанс“. За Берлин поврат от енергийна война с Русия към търговска война с Китай би бил най-лошият икономически сценарий.

Наивно е да си мислим, че западните сили ще диктуват курса на бъдещите отношения с Китай; в Украйна би трябвало да сме осъзнали вече границите на нашите възможности. През декември 2020 Брюксел, Париж и Берлин, за ужас на Байдън и неговия екип, предложиха икономическа маслинова клонка на Пекин; китайците обаче отхвърлиха т.н. Всеобщо споразумение за инвестициите. Това улесни сближението между Европа и САЩ по въпроса за Китай през първата година от управлението на Байдън. През лятото на 2021 НАТО за пръв път излезе с декларация за военно-стратегическото предизвикателство от страна на Китай. Но през януари 2022 се разрази буря, когато Литва реши да повиши дипломатическото признание на Тайван. Пред лицето на последвалите заплахи от Пекин, балтийците застанаха зад САЩ, явно с надежда за американска подкрепа срещу Русия. Същевременно Берлин и повечето страни от ЕС се дистанцираха, не желаейки да се окажат въвлечени в сблъсък с Китай. Въпреки приказките за партньорство, далеч не е ясно как ще се развие взаимодействието между Европа и Америка относно Китай в далечна перспектива.

Едва ли е изненадващо, че руската агресия срещу Украйна регенерира НАТО. Но дали това опровергава или напротив, потвърждава диагнозата на Макрон от 2019? Застъпничеството на Макрон за разбирателство с Путин беше безумно оптимистично, но този оптимизъм изглежда му позволи да напомни на Европа за новите стратегически предизвикателства, пред които е изправена: проблемът Китай, конфликти с Турция и в Северна Африка, миграцията, климатът, а също и кризата на демокрацията в Америка. От друга страна, новата мобилизация срещу Русия предизвика завръщане към стари антагонизми и идеологическите тропи на Студената война.

Колкото и неуместно да изглежда, през 1950-те и 1960-те този коктейл от екзистенциални идеи за индивидуална свобода, либерален конституционализъм и свръхмодерна военна технология беше основата на натовската политика и идеология. Несъмнено актуализирането на тази формула през новия век е успокояващо, още повече, че както изглежда тя функционира на бойното поле в Украйна. Само че това не бива да се бърка с намирането на подходящ отговор на проблемите със сигурността на Европа. През 2019 Макрон апелира за повече стратегически суверенитет на Европа и повече въображение. Предвид трите големи въпросителни надвиснали над Европа – бъдещите отношения с ядрена Русия, състоянието на американската политика и конфронтацията между САЩ и Китай, – този призив е по-актуален от всякога.

**

Все така няма обаче дефиниция за това какво би трябвало да включва европейската стратегия. Наскоро германският философ Юрген Хабермас заяви, че Европа трябва ясно да осъзнае своята културно-политическа дистанция от патриотическия ентусиазъм, развихрил се в Украйна. Европа трябва да отстоява своя постгероически характер. Същевременно обаче трябва да се дистанцира и от технологическата обсесия и милитаризираната стратегическа култура на Америка, чието представяне през последните десетилетия не е пример за подражание. Ако горчивата европейска история на войни и насилие допринесе за охлаждането на прекаления ентусиазъм за милитаризъм, това трябва да се смята за достойнство, а не за недостатък.

От друга страна, Европа не бива да изпада в самоизмамна суета и да си въобразява, че нейната „ценностна“ политика я поставя отвъд трудните решения и мръсната работа на властта. Истинският разговор за стратегическата автономия на ЕС ще започне, само когато съюзът осъзнае тази действителност.

Не само, че някои страни-членки – на първо място Франция – имат действен военен капацитет с изобилие от съвременен опит, но не бива да забравяме също, че първите хора с униформи на ЕС са военнослужещите от граничните войски Фронтекс, сред чиито задачи влиза отблъскването на мигрантите в Средиземно море. Именно тук трябва да започне дебатът за стратегическата автономия на Европа.

Или да вземем енергийния преход. Каква е цената, която европейците са готови да платят, за да избегнат зависимостта от руския газ? Това е стратегически въпрос – какъвто е и въпросът за търговските и етичните компромиси, свързани с вноса на китайски слънчеви панели. И тук съвсем не е очевидно какво общо имат тези проблеми с тревогите около Тайван, които занимават Америка.

Макар въздушният компонент да играе подчинена роля в украинската война, може би ще бъде уместно да се помисли по въпроса колко стотици милиарди евро ще бъдат необходими за създаването на независима европейска военновъздушна система (Future Combat Air System), която да съперничи на гаргантюанския американски проект F-35. Но ако Европа е готова за тази дискусия, тя би трябвало да се води паралелно и в светлината на други ангажименти, които също са жизненоважни за европейската сигурност – екологическата политика (Green Deal), например, или програмите за инвестиции в дигиталната сфера.

Всичко това ще изисква вероятно взаимодействие със САЩ и други страни, във и извън НАТО. Пред лицето на руската агресия, НАТО естествено е първата отбранителна линия. Но що се отнася до бъдещето, това е в най-добрия случай частично решение, може би отвличане на вниманието, а в най-лошия случай – историческа задънена улица.

Превод от английски Стоян Гяуров

Adam Tooze, The second coming of Nato. The New Statesman