Паспортизация

Ш е й л а  Ф и ц п а т р и к

Паспортът несъмнено е най-строго контролираният от всички лични документи. Това обаче не означава, че паспортите казват цялата истина за техните носители. Аз, например, имам три, които съдържат по същество една и съща информация: име, година и място на раждане. В единия обаче се казва, че съм „австралийка“, в другия, че съм „британски гражданин“, а в третия, където граматиката е запокитена на вятъра, че моята „националност“ е „Съединените американски щати“. Когато влизам или напускам Австралия, показвам австралийския си паспорт, докато при същите поводи в САЩ, представям моя американски паспорт. Това може да намирисва леко на мошеничество, но такава именно е процедурата, препоръчвана в съответните правителствени инструкции за гражданите с множествено гражданство.

Паспортът, като задължителен реквизит за пътуване в чужбина, се появява по време на Първата световна война. Преди това повечето европейски държави използват вътрешните паспорти като средство за контрол на мобилността и за идентифициране на техните носители според социалното им положение, но в името на икономическия либерализъм те биват постепенно елиминирани. В Руската империя обаче тенденцията е в обратната посока: паспортният режим, въведен от Петър Велики в началото на 18 век, се запазва дълго време като регулатор на движението. Руският вътрешен паспорт от времето на Първата световна война идентифицира своите носители (само мъже) по ранг, религия, семейно положение и годност за военна служба.

След Октомврийската революция от 1917 болшевиките премахват вътрешните паспорти, заклеймени като инструмент на царското подтисничество. Но към началото на 1930-те започват явно да съжаляват. Непосредственият проблем е гладоморът в Украйна, южна Русия и Казахстан: за да бъде осуетен сривът на градската купонна система, трябва да бъде пресечено бягството на гладуващите селяни към градовете. „Паспортизация“ е грозният термин, въведен в началото на 1933, за процедурата за издаване на вътрешни паспорти на преценените като достойни за това граждани. Новите паспорти идентифицират техните носители според социална класа и националност, тъй като това са важни показатели за съветския режим, облагодетелстващ работниците, селяните и членовете на „изостаналите“ националности и дискриминиращ представителите на старите привилегировани класи.

Паспортизацията е колкото инклузивна, толкова и ексклузивна програма. Гражданите на Москва и Ленинград, дамгосани като паразити (за разлика от „трудещите се“), нямат право на паспорт или свързаното с него разрешение за градско гражданство (прописка) и биват безцеремонно изхвърляни от своите жилища и града. „Бивши хора“ от старите горни класи, включително много ленинградски интелектуалци, са сред подложените на остракизъм. „Ако човек нямаше паспорт в СССР – пише есеистът Борис Хазанов, – той не беше вече личност… Сякаш човек нямаше вече пенис. Той беше никой“. Ала селяните, значителна част от цялостното население, трябваше да чакат повече от 40 години, за да се сдобият най-сетне с паспорти; впрочем до 1988, дори с паспорти, те можеха да напускат своето местоживеене само с позволението на колхоза.

Моите лични търкания със света на паспортите и съответните бюрокрации несъмнено имат съществен принос за интереса ми към ролята на революцията и социалните промени за анулиране на старите идентичности и необходимостта от създаване на нови. Все пак никога не бих и помислила да напиша книга от 400 страници за съветската паспортна организация, което именно е сторил руският антрополог Алберт Байбурин, професор в Европейския университет в Санкт Петербург, завършил образованието си през 1970-те в престижния институт по семиотика в Тарту, Естония (The Soviet Passport: The History, Nature and Uses of the Internal Passport in the USSR by Albert Baiburin).

В ранните дни на съветската паспортна система най-щекотливият атрибут, фиксиран в паспорта, е социална класа. Към края на 1930-те обаче, както посочва Байбурин, класовият белег не е вече толкова актуален проблем, тъй като класовата война, свързана с революцията, е спечелена и не е толкова важно да се идентифицират „класовите врагове“. На негово място, като главно поле на контестации и манипулации, идва националността.

„Съветски“ сам по себе си не беше националност; това беше гражданството на хората в многонационалния СССР, всеки от които, освен това, притежаваше националност – руска, украинска, еврейска, татарска и т. н. Някои националности ставаха проблематични в определени моменти, като например чеченците или кримските татари след депортациите през 1940-те, или пък евреите през последните години от управлението на Сталин. При тези условия, когато на 16 години получава първия си паспорт и правото сам да избере своята националност, младежът с един руски и един татарски или еврейски родител най-вероятно ще избере руската националност, като най-безопасната опция. Има, разбира се, и изключения: еврейската националност стана много желана за някои, когато през 1970-те бе открехната вратата за емиграция на евреите – възможност, която бе недостъпна почти за всички останали съветски граждани. Би било интересно да знаем каква националност е била вписана в съветския паспорт на самия Алберт Кашфулович Байбурин, роден през 1947 в южна Русия с неруско малко име и татарско презиме. Ала за разлика от своите суетни западни колеги, руските професори избягват личните подробности в своята академична работа.

Съветските паспорти, за разлика от царските, се издават както на жените, така и на мъжете. Децата задължително се вписват в паспорта на единия от родителите, обикновено майката, но по желание могат да бъдат вписани и в двата. Но най-вече мъжките паспорти съдържат бележка, напомняща на носителя, че е длъжен да плаща алименти, на практика издръжка за децата. Женитби и разводи също са регистрирани в паспорта, което предоставя на жените удобна възможност да проверят що за стока са техните кандидати. Ако някой мъж ви харесва – според една от женските свидетелки на Байбурин, – първите ви думи към него трябва да бъдат: „Я, дай да ти видя паспорта“.

Всеки можеше законно да промени името си в СССР; обсъжданата книга съдържа интересна глава за изгрева и залеза на „революционните“ имена през 1920-те: Октябрина, Ким, Нинел и безброй други подобни. Някои хора сменят името си, за да не звучи издайнически еврейско или етническо. Най-често сменяните през 1930-те са селски имена като Матрьона и Кузма (смятани за твърде „некултурни“), а най-популярните им заместители са аристократични навремето имена като Наташа и Андрей, сякаш излезли направо от „Война и мир“.

През 1991 съветските паспорти бяха официално сменени с паспорти на Руската федерация, като старите запазиха валидността си до изтичане на срока им. В наши дни „паспортизацията“ придоби ново значение: имам предвид предлагането на руско гражданство, за пръв път през 2019 на живеещите в Донбас, а сега на всеки украинец, без значение дали преди това е бил идентифициран като руснак по рождение и без отказ от украинския му паспорт. Този инклузивен курс, явно предназначен да подпомогне външнополитическите намерения на Москва, и същевременно да подобри националната демографска статистика, е в пълен контраст с първоначалното ексклузивно предназначение на съветския паспорт. Но продължава традицията, разглеждаща издаването на руски/съветски паспорт като привилегия.

За разлика от съветските граждани, днешните граждани на Руската федерация имат право да притежават и чуждестранен паспорт, заедно с руския, и много членове на елита със сигурност са се подсигурили с такъв. Само че когато притежателят на двойно гражданство се намира на руска територия, валиден е само руският паспорт – също като в Австралия. Само че вероятността да ми се наложи да потърся помощ от британското или американското консулство в Мелбърн е несравнимо по-малка от аналогичен случай с притежател на руски и австралийски паспорт в Москва. Днес хората с чуждестранни връзки в Русия се сблъскват с всевъзможни затруднения, включително перспективата да бъдат принудени да се регистрират като „чуждестранен агент“. В едно отношение обаче Австралия изпревари Русия по отношение на подозрителността към чужденците: през 2017 и 2018, изпълнявайки присъдата на Върховния съд, лишаваща притежателите на чуждестранни паспорти от възможността да заемат изборни длъжности, немалък брой австралийски парламентаристи и дори няколко министри се видяха принудени да подадат оставка, защото се оказа, че са с двойно гражданство; докато в Русия едва с референдума от 2020 конституцията бе променена така, че да не се допусне граждани с два паспорта да заемат „важни постове, засягащи националната сигурност“. Това впрочем бе същият референдум, който узакони оставането на Путин на власт и след 2024, и дефинира брака като законна връзка между мъж и жена.

Така накрая стигаме до още един белег, отбелязван в постсъветските и повечето други паспорти: пола. Изглежда странно, но съветските паспорти не идентифицираха изрично носителя като мъж или жена, вероятно защото е било смятано за очевидно какъв е той, предвид наличието на снимка и разликата в граматическата форма на фамилното име. Не бях забелязала тази подробност преди да се заема с паспортната тема, и тогава се замислих каква е позицията на руската държава по въпроса за смяната на пола. Руският закон изглежда вече признава възможността за промяна на пола, особено вследствие на хирургическа намеса, но според наличните сведения шансовете за легализиране на подобни промени са по-скоро минимални.

Тази пролет чух една интригуваща история от Украйна, където законодателство и, както може да се предположи, обществени настроения по въпроса са сходни с руските. През март Си Би Ес съобщи за случая на един 31-годишен жител на Киев от Крим, чиято идентичност вече е била подложена на изпитание вследствие на анексирането на Крим от Русия през 2014, който решил да смени пола си от мъжки на женски. Тя не се опитала да промени съответната информация в паспорта си, явно смятайки това за безнадеждно начинание. Когато руските войски атакуваха Киев, тя се опитала да напусне страната заедно с другите жени и деца – но ядец: в паспорта й пишело, че е мъж, а на украинските мъже не бе позволено да напускат страната заради военната повинност.

Репортажът на Си Би Ес беше издържан в тон на съчувствие към един човек, на когото е било попречено да реализира истинската си природа; но едва ли би бил възприет така от повечето руснаци и – както подозирам – повечето украинци. Последните вероятно ще го изтълкуват като чиста измама, опит за отърваване от военна служба в този час на върховно изпитание за украинската нация.

В моето несистематично проучване на съветските законодателни архиви съм се натъквала на няколко случая, при които жени са се представяли за мъже и обратно. В общи линии провинилите се са били третирани много меко, без да се стига до съд. Сега в светлината на възхода на движението ЛГБТ на Запад, руската реакция вероятно се е изострила. Според Путин фактът, че децата на Запад биват „възпитавани, че момчето може да стане момиче и обратно…, граничи с престъпление срещу човечеството“. Той е на мнение също, че „жената е жена, а мъжът е мъж“ – и повечето руснаци несъмнено са съгласни с него.

Превод от английски Стоян Гяуров

Sheila Fitzpatrick, FileSelves. London Review of Books.

Шейла Фицпатрик (1941) е авторитетен австралийски историк, специалист по история на СССР и съвременна Русия.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s