Императорът на сладоледа

М и х а и л  Е п щ а й н

РОЛЯТА НА ФИЛОСОФИЯТА В РУСКАТА И СЪВЕТСКАТА ИСТОРИЯ

Карамазови не са мерзавци, а философи, защото всички истински руснаци са философи. (Дмитрий Карамазов, в „Братя Карамазови“ от Фьодор Достоевски)

Характерно за руския народ е, че обича да философства… Съдбата на философа в Русия е мъчителна и трагична. (Николай Бердяев, „Руската идея“)

Специалистите по история на философията обикновено не смятат Русия за голяма философска нация, като мнозина изтъкват нейната крайна податливост на западните интелектуални влияния. Може и да е вярно, че Русия не е родила изобилие от оригинални философски идеи, но тя е философска нация в един по-дълбок и всеобхватен смисъл. Може би няма друга страна в света, която до такава степен да е подчинила своя социален, културен и дори икономически живот на изискванията на философски теории.

Трудно е да се проследи произхода на това предразположение, но ако вярваме на най-старата руска историческа хроника, „Повесть временных лет“, Русия приема своята религиозна вяра от един „философ“, мисионер, изпратен от Византия през 986. Това е човекът, който разгръща пред княз Владимир мистериите на Стария и Новия завет, и го убеждава в превъзходството на православното християнство над всички други деноминации. По онова време в Киев са съществували няколко малки християнски общности, но Владимир приема православието не защото е отговаряло на начина на живот на все още преобладаващо „езическото“ руско население, а защото това е бил акт на придобиване на едно важно наследство – наследство, което предопределя идентичността на руската нация за следващото хилядолетие. Развива се цяла нова цивилизация, при това не чрез постепенно, индигенно развитие на обществото, а посредством внедряването на чуждестранни философски и теологически предписания.

По сходен начин, много следващи повратни моменти в историята на Русия се базират на идеи, възторжено възприети от управниците на страната, вместо да бъдат породени в хода на една органична национална еволюция. Така, през 18 век, въпреки нищожния образован сектор на руското общество и съвсем скорошното проникване на духа на Просвещението, Екатерина Велика става най-яркото въплъщение на представата за „философ на трона“ в цяла Европа, следвайки – поне в намеренията си – интелектуалното водачество на такива европейски светила като Волтер и Дидро. Във философско отношение Русия задълго остава „наивна“ нация, един вид tabula rasa, периодически търсеща от чужбина такъв тип философски импулси, които биха могли да организират различните аспекти на нейното съществуване в едно самоуверено цяло.

Като се започне от последните години на Александър I (той умира през 1825), царете през 19 век се придържат към политиката на консервативен синтез, изразявана с прочутата формула „самодържие – православие – народност“, и се оказват неспособни да дадат на държавата ефикасно духовно ръководство. Така постепенно задачата за осигуряване на философска ориентация на обществото пада все повече върху интелигенцията; началото поставят през 1820-те революционерите от аристокрацията (декабристите), след което през 1840-те щафетата поемат представителите на средната и буржоазната класа, известни като разночинци. Разглеждайки интелигенцията като социална класа, трябва да имаме предвид оригиналното значение на думата, която произхожда от латинската intelligentia и обозначава спекулативната способност на човешкия разум, способността за схващане на логически връзки и абстрактни концепции. Тази представа за intelligentia, подхранвана от спекулативната философия на Кант и Хегел, се налага като обозначение за една специфична социална прослойка само в Русия (и Полша, която по онова време е част от Руската империя). Способността на разума да усвоява и да създава общи идеи става занимание не на професионални мислители, а на определена социална класа, чиято амбиция е със силата на самата мисъл да промени обществото, а впоследствие и цялото човечество. Последователните поколения на руската интелигенция се различават по отношение на своите цели и методи (консерватори, либерали, радикали, революционери), но това, което остава константно, са усилията за интелектуализиране на самата същност на социалния живот и хода на историята. В началото на 20 век влиянието на интелигенцията, както с лява, така и с дясна ориентация, върху живота на все по-неспокойното руско общество става повече от отчетливо.

След Октомврийската революция интелигенцията, като носител на определена идеология, за пръв път се издига до ръководна сила в държавата, тъй като членовете на тази класа сформират управляващия елит на така наречената – каква ирония! – „диктатура на пролетариата“. В известен смисъл революцията представлява трансформирането на едно живо историческо общество във философско тяло, което оттук нататък ще се развива според законите на разума, въплъщавани от идеократичната държава и идеологическата дейност на Партията.

Като налагат марксистките идеи, болшевиките се възползват изцяло от склонността на руския народ към „философстване“, но съдбата на философа в Русия се оказва, по думите на Бердяев, „мъчителна и трагична“. Непосредствено след гражданската война, когато болшевиките затвърждават господството си над страната, която възнамеряват „да подчинят на разума“, много руски философи са принудени да емигрират, а тези, които не успяват да напуснат, биват репресирани или принудени да замлъкнат[1]. Не защото няма нужда повече от философия; напротив, планът е цялата страна да бъде подчинена на няколко философски концепции. По ирония, интелигенцията като цяло и философията конкретно се оказват първите жертви на този възход на идеите в новата властова структура. Очевидният недостиг на пълнокръвни философски системи в съветската епоха се дължи тъкмо на факта, че цялата политическа система се основава на една специфична философия. Доколкото философията посяга към властта, властта обезглавява философите.

Друг парадокс засяга така наречения „диалектически материализъм“. Както е известно, Маркс заявява, че намерил системата на Хегел обърната с главата наопаки (идеализъм), и той просто я изправил на краката й (материализъм). Само че версията на марксизма, наложена в съветската държава, още от самото начало започва да клони към господство на идеите. Материализмът, макар и официална доктрина номинално, се превръща просто в израз на материалистическата идеология, нов инструмент на интелигенцията за овладяване на материалния свят. И така продължава до самия край на съветския период: през 1982, когато умира Леонид Брежнев, и в кулминацията на така нареченото „развито социалистическо общество“, страната всъщност не е в състояние да се изхранва. Съветското общество се „дематериализира“ като историческо тяло, за да стане напълно прозрачно за идеократическата власт. Действителността се оказва субстанция от чиста мисъл, нейното видимо и осезаемо въплъщение.

Типично за съветския период е, че всички практически и теоретически въпроси се извеждат от „висши“ философски съображения. Насилието, съпътстващо Октомврийската революция, се оправдава като „качествен скок към количествена социална промяна“, докато унищожаването на кулаците като класа е продиктувано от необходимостта за изостряне на „борбата на противоположностите“ при изграждането на социалистическото общество. Нещо повече, нямаше нищо по-свято за образцовия съветски гражданин от „единството и борбата на противоположностите“ (философски постулати и идиоми на съветския марксизъм). Философията на „диалектическия материализъм“ беше сърцевината на всички практически решения; тя направляваше политическия и икономическия курс на страната и дори определяше правилата на ежедневното поведение.

Така например, аргументът в подкрепа на комуналните квартири, споделяни от няколко семейства, беше, че те представляват въплъщение на философията на „колективизма“ и обуславянето на „социалното съзнание от социалното битие“. Дори такива въпроси като съотношението между епически и лирически елементи в литературните произведения, или решенията, отнасящи се до хибридизацията на зеленчуците се третираха в последна сметка като философски проблеми. Видният биолог и селекционер Иван Мичурин (1855-1935) се радва на огромна практическа и идеологическа подкрепа от страна на съветското правителство, защото неговите експерименти утвърждават маловажността на вродените качества на растенията в сравнение с външните влияния, което подхожда отлично на официалната марксистка идеология.

В съветската държава, повече от когато и да било преди в историята, философията се превръща във върховна правова и политическа институция, придобивайки могъществото на един надличностен, универсален „разум“. В СССР се говореше постоянно за партията, като „колективния разум на народа“, за Политбюрото, като „колективния разум на партията“. В други общества върховният авторитет или ценност се търсят в религиозните вярвания, в икономическата печалба или династичните интереси, докато в комунистическа Русия именно философията служеше за върховен критерий на истината и основа на всички социални промени. СССР беше единствената велика сила в световната история, управлявана от философски амбиции и тези, за разлика от религиозните и окултни фиксации дори на онези режими – като православна Византия или нацистка Германия, – които също могат да бъдат наречени „идеокрации“. Лоялността към предписанията на диалектическия и историческия марксизъм беше предпоставката за гражданска лоялност и професионален успех. Русия страдаше не от недостиг, а от излишък на философия.

Така, през 20 век, руската мисъл се оказа на кръстовището между две основни исторически тенденции в западната философия – между едната, която призоваваше за „практическа реализация“ на философията и нейното сливане с държавата, и другата, която предупреждаваше, че от този съюз ще се пръкнат тоталитарни чудовища. Никоя друга национална философия не е била така агонизиращо разкъсвана между тези тенденции и по-добре квалифицирана да прецени смисъла и изхода от този конфликт.

ФИЛОСОФИЯ И ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ: ОБХВАТ НА ПОНЯТИЕТО

В СССР понятието „философия“ бе запазено за правоверния марксизъм-ленинизъм. Официално философията се водеше за „партийна дисциплина“: само членове на КПСС и комсомолски активисти имаха право на прием в университетските факултети по философия. Така че много оригинални руски мислители излязоха от или се оттеглиха в различни полета на хуманитаристиката – литературни изследвания, естетика, езикознание, етнология, психология, – където идеологическият натиск бе сравнително по-слаб. Както отбелязват Гари Морсън и Каръл Емерсън в своята студия, посветена на Бахтин: „В Русия критиката и теорията често се оказват практикуване на философия с други средства“. В Русия философията е не толкова съществително (отделно направление, дисциплина, професия), колкото прилагателно, атрибут или свойство на различни философски дейности: философски оцветена хуманитаристика, културно творчество, вдъхновено от философията, или философска насоченост на социално-политически начинания.

Дори в предреволюционна Русия понятието „философия“ покрива широк спектър от социална, религиозна, етическа и литературна мисъл, и не може да се сведе до академична дисциплина. Най-ярките и влиятелни руски мислители на 19 век – Чаадаев, Херцен, Бакунин, Достоевски, Толстой, Фьодоров, Леонтиев, Соловьов – са били писатели, журналисти, критици, политици и библиотекари, а не университетски професори. Тази липса на академична принадлежност е характерна и за много мислители през 20 век. Оттук предпочитанието ми за понятието „философска мисъл“, с което обозначавам широкия концептуален спектър на тези интелектуални практики, за разлика от тясно специализираното поле на академичната философия. Ето как философът и теолог Павел Флоренски описва мястото на руските философи:

Философията, в смисъла на работа, вършена в частния кабинет, „работата на ума“, не намери разпространение у нас, също както не намира и през гръцката античност. Нашите философи не се стремят да бъдат умни, а мъдри, не толкова мислители, колкото мъдреци.

Малцина са руските мислители, пробили в западния философски канон. Може би това се дължи на традиционното разнообразие на руските философски жанрове и дискурси, и на творческото взаимодействие между философска мисъл и същинска философия. Често се казва, че руската философия е била вдъхновена, дори създадена от писатели като Достоевски и Толстой. Тази традиция на смесване на философия и литература в един синтетичен дискурс се запазва и през разглеждания тук период във философската проза, поезия и критика на Борис Пастернак, Михаил Пришвин, Даниил Андреев, Александър Солженицин, Андрей Синявски, Александър Зиновиев и Йосиф Бродски. Руската философия никога не се е изолирала от съседните социални, религиозни, етически и литературни полета. Затова изследването на руската мисъл може да бъде еднакво ценно както за специалистите по философия, така и за онези с по-широки интереси в областта на историята на идеите.

ТРИ ФИЛОСОФСКИ ПРОБУЖДАНИЯ

Последният период на съветската идеокрация, от приблизително края на 1960-те до края на 1980-те, може да бъде характеризиран като период на „философско пробуждане“, ако възприемем уместната формулировка на теолога Георгий Флоровски (1893-1979):

Такова пробуждане се предшества обикновено от повече или по-малко сложна историческа съдба, която става сега предмет на интерпретации и дискусии. Философският живот започва като нова форма или нов етап на националното съществуване… В поколението на тази епоха се долавя неудържимо привличане към философията, философска страст и жажда, един вид магическо привличане към философски теми и въпроси.

Флоровски има предвид тук първото руско „философско пробуждане“, което се случва през 1830-те и 1840-те и засяга поколението на Чаадаев, както и ранните западници и славянофили, като Белински, Херцен, Станкевич, Бакунин, Хомяков, Киреевски и братята Аксаков.

Второто философско пробуждане на Русия протича през първите две десетилетия на 20 век, особено след провала на революцията от 1905 и разочарованието на интелектуалния елит от популизма, марксизма и други социалистически теории, белязани по мнението на елита от примитивен материализъм и позитивизъм. Библията на този интелектуален ренесанс е философският сборник „Вехи“ (1909), към който се добавят съчиненията на Дмитрий Мережковски, Василий Розанов, Николай Бердяев, Сергей Булгаков, Семьон Франк, Павел Флоренски, Лев Шестов и други видни фигури на т.н. Сребърен век.

Накрая, след приспивните години на съветската материалистическа схоластика, между 1960-те и 1980-те настъпва периодът на третото философско пробуждане. Този трети ренесанс води началото си от периода на размразяването (средата на 1950-те до ранните 1960-те), когато се зараждат нови тенденции на мисълта, имплицитно независими или дори противопоставящи се на официалния марксизъм, което довежда до радикална трансформация на последния. От 1960-те нататък нелегално започват да се разпространяват под различна форма забранени философски произведения: „самиздат“ (самостоятелно издавани), „тамиздат“ (издавани „там“, тоест на Запад) и „тогдаиздат“ (издадени „тогава“, тоест в предреволюционна Русия). Последните излъчват особено очарование, което не може да се обясни просто в термините на истина или лъжа. Самото докосване до книгите на Бердяев, Розанов, Шестов и други изпълваше читателя с трудно разбираема днес радост от мистерията на авторефлексивното съществуване.

Според Флоровски през 1810-те и 1820-те, непосредствено преди първото философско пробуждане, върхът на културните приоритети се заема от поезията, в лицето на най-видните й представители Василий Жуковски, Константин Батюшков, Пушкин, Грибоедов; именно поезията играе ролята на духовен магнит за образованото общество. Същото може да се каже за любовта на съветската интелигенция към поезията на Евтушенко, Вознесенски, Ахмадулина и Окуджава през късните 1950-те и ранните 1960-те. Към края на 1960-те и началото на 1970-те обаче влиянието на поетите залиня и на преден план излязоха мислители и учени като Михаил Бахтин, Алексей Лосев, Юрий Лотман, Сергей Аверинцев и Мераб Мамардашвили. Този ранен пример за процеса на узряване Флоровски обобщава със следните думи: „От етапа на поезията, руското културно-творческо съзнание преминава към етапа на философията“.

РАВНИЩЕТО НА НАУЧНИТЕ РАБОТИ ПО ТЕМАТА И ТЕХНИТЕ ОГРАНИЧЕНИЯ

Нашият фокус в тази книга е върху периода от апогея на съветската империя – философска империя, която към момента на смъртта на Сталин през 1953 обхваща една трета от глобалното население и се е утвърдила като „световната система на социализма“, – до рухването й през 1991. Тези дати маркират не просто политически събития, а и един важен етап в развитието на руската философска мисъл, етап, който остава почти непроучен на Запад.

Руската философия от първата половина на 20 век е общо взето систематично изследвана в мащабните исторически обзори на Николай Лоски, Василий Зенковски, Сергей Левицки и Фредрик Копълстън. Техните наративи обаче завършват рязко в средата на 20 век, сякаш намеквайки, че след това няма нищо важно. Последните имена, които се споменават в тези четири най-изчерпателни изследвания, са съответно Сергей Булгаков (1871-1944), Владимир Лоски (1903-1958), Лев Шестов (1866-1938) и Борис Вишеславцев (1877-1954).

Дискусиите върху следреволюционната руска философия се концентрират типично върху: (1) марксизма-ленинизма в СССР и (2) религиозната и идеалистическа мисъл на емигрантските автори. Третата основна съставка, немарксистката мисъл в СССР, остава пренебрегната. Вярно е, че официалният марксизъм се опитва да погълне всички независими философски течения. Но дори в периода на най-голям идеологически натиск през 1920-те до 1940-те редица блестящи мислители успяват да пишат, а понякога и да публикуват значителна част от своите работи: Павел Флоренски, Алексей Лосев, Густав Шпет, Михаил Бахтин и неговият кръг, Лев Виготски, Владимир Вернадски, Константин Циолковски, Михаил Пришвин, Виктор Шкловски, Олга Фрейденберг, Яков Голосовкер и други. Освен професионални философи, този списък включва учени, писатели, културни и литературни специалисти, признати авторитети в своята област. Накратко: пълна история на руската немарксистка и неемигрантска мисъл от тази епоха все още липсва.

Този недостатък е още по-поразителен, когато става дума за втората половина на 20 век. Кохортата на руските философи в изгнание буквално се разпада със смъртта на последните представители на Сребърния век: Мережковски (1865-1941), Бердяев (1874-1948), Франк (1877-1950) и други. Вследствие почти всички съществуващи истории на руската философия след средата на 20 век се ограничават до „съветологията“ и се занимават с официалната идеология и доктрините на диалектическия и историческия материализъм. Немарксистката философия, с редки, но видни изключения[2], просто се пренебрегва или бива разглеждана в такива тесни, странични полета като естетиката или поетиката – области, в които марксизмът не беше постановил ясно дефинирано становище. Дори световното признание на Бахтин, чиито произведения представляват малка, но важна част от руската философска сцена, не стимулира интерес към развитието на съветската немарксистка мисъл изобщо.

Най-актуалните изследвания на някои течения, като космизъм, евразийство или православната мисъл, също се концентрират върху предшестващите периоди, предимно 19 век и първата половина на 20 век. Например, Джордж Йънг се фокусира най-вече върху Николай Фьодоров (George Young, The Russian Cosmists, 2012); Марлен Ларуел се спира на първото поколение евразийски мислители от 1920-те (Marlène Laruelle, Russian Eurasianism: An Ideology of Empire, 2012); а видният оксфордски изследовател на православната теология Андрю Лаут се докосва съвсем закратко до такива автори от 20 век като Александър Мен и Сергей Аверинцев (Andrew Louth, Modern Orthodox Thinkers: From the Philokalia to the Present, 2015).

В самата Русия късната съветска философия започва да привлича значителен научен интерес едва напоследък. Засега обаче този интерес не е родил някакво систематично изследване, а се ограничава главно до монографии и сборници със статии върху отделни мислители и проблеми. В забележителната поредица на издателство РОССПЭН „Философията на Русия през втората половина на 20 век“ излязоха двайсетина тома, посветени на работата на видни руски мислители от този период, сред които Лосев, Бахтин, Лотман, Библер, Мамардашвили, много от които читателите ще срещнат в моята книга[3]. Само че едва един том от тази наистина монументална поредица е посветен на общи проблеми и дискусии на засегнатия период, като тези проблеми са категоризирани не по движения и школи, а по предмет и дисциплина: философия на науката, история на философията, проблемът за човешката дейност, проблеми на диалога и комуникацията, и философска антропология.

Получи се хронологическият парадокс, че постсъветската мисъл привлича междувременно повече внимание, отколкото късната съветска мисъл. Така например Алиса ДеБласио (Alyssa DeBlasio, The End of Russian Philosophy: Tradition and Transition at the Turn of the 21^st Century, 2014) предлага убедителен анализ на руската мисъл от 1990-те и 2000-те, с фокус върху проблема за нейното самочувствие и претенции за оригиналност. Междувременно предшестващият период от 1950-те до 1980-те остава все така в периферията на съвременните изследвания. Това налага още повече необходимостта да се възстанови значението на тази епоха като фундаментална историческа и интелектуална връзка между руската философия от първата половина на 20 век (главно идеалистическа, екзистенциалистка или марксистка) и нейното късно, постсъветско развитие (главно плуралистично-либерално или консервативно-националистическо).

ОСНОВНИ ТЕЧЕНИЯ НА РУСКАТА МИСЪЛ ПРЕЗ ПОСТСТАЛИНИСТКАТА ЕПОХА

Тема на тази книга е историята на идеите, а не на институциите. Тук за пръв път в отделно систематично изследване, включващо най-важните тенденции и ключови фигури в СССР и диаспората, ще бъде представена руската философска мисъл от втората половина на 20 век. Руската мисъл от този период, особено през 1970-те и 1980-те, не може да бъде механично разделена по географски признак. Нерядко мислители в СССР и в емиграция бяха едни и същи хора в различни етапи на своята биография. Такъв е например случаят с Андрей Синявски и Александър Солженицин, които бяха принудени да емигрират в средата на своята кариера (1973 и 1974 респективно). Но дори когато мислителите бяха разделени географски, те често принадлежаха към едни и същи интелектуални тенденции и участваха в едни и същи дискусии: Синявски в Париж и Григорий Померанц в Москва бяха изразители на „плуралистичния“ подход, докато Солженицин в американския щат Върмонт и Игор Шафаревич в Москва изповядваха „традиционни“ националистически ценности.

Тази книга не си поставя за цел да представи всички видни мислители от този период (което би означавало написването на речник или енциклопедия). Нашата задача е да изследваме най-характерните и градивни направления на руската мисъл чрез техните водещи представители[4]. В течение на четирийсет години, от смъртта на Сталин до смъртта на СССР (1953-91), възникнаха няколко философски течения, които отправиха предизвикателство към доминиращите принципи на съветския марксизъм, който сам претърпя значителни промени. По-долу очертавам кратко осем основни тенденции в руската мисъл през обсъждания период.

1. Късният съветски марксизъм

Един от векторите на трансформацията е проникването на марксизма от национализма, процес иницииран от самия Сталин в неговия памфлет „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ (1950). Тук Сталин премахва класовите категории на традиционния марксизъм в полза на идеята за национално единство, по примера на единството на националния език. Тази тенденция изби отново на повърхността през 1980-те с растящото сближение между официалния марксизъм и почвеническата, националистическа идеология, развитие, което по-късно прерасна в политически съюз между комунисти и неофашисти. Друга ревизионистична тенденция, този път към хуманизиране на марксизма, се появи през 1950-те с публикуването в руски превод на ранните Марксови „Икономически и философски ръкописи от 1844“. Тази тенденция понесе тежък удар, когато опитът за изграждане на „социализъм с човешко лице“ в Чехословакия бе смазан от съветските танкове през 1968, което усили съмненията в съвместимостта на хуманизъм и марксизъм. През 1980-те станахме свидетели на три нови ревизионистични подхода към марксизма. Първият беше опит да се възроди и модифицира марксизма в светлината на провала на съветския комунистически проект. Тази версия на посткомунистически марксизъм се застъпваше за очистване на марксизма от неговите ленинистки и особено сталинистки полипи и съобразяване с новата действителност, на първо място трайния успех на пазарната икономика. Вторият подход настояваше, че ленинизмът и сталинизмът са следвали постановките на марксизма и следователно именно той трябва да бъде държан отговорен за  престъпленията срещу човечеството на комунизма. Тази версия включваше радикална критика на марксизма като ненаучна и антихуманистична теория, която, предвид нейния всеобхватен детерминизъм, подценява суверенитета на съзнанието и свежда личността до функция на социалната система. Третият подход, който можем да наречем постмарксистки комунизъм (за разлика от посткомунистическия марксизъм), величаеше религиозните аспекти на комунизма, пренебрегнати от класическия марксизъм в името на един лъженаучен материализъм. Тази позиция прокламира прераждането на комунизма като моралистична доктрина на спасението, включваща прозренията на различни източни и западни религии и отричаща бездушния хедонизъм и консумеризъм на капиталистическата цивилизация. С други думи, марксизмът биваше представян като последното проявление на една „хуманистична религия“, предназначена да спаси човечеството от капаните на буржоазния индивидуализъм чрез упование във висши духовни идеали и колективни аспирации.

2. Неорационализъм,  структурализъм и обща методология

Редица нови методологически подходи, започнали да се проявяват от началото на 1960-те, могат да бъдат сведени под рубриката „неорационализъм“. Съветският структурализъм се появи почти едновременно с аналогичните движения във Франция и Америка. Структурализмът пробуди интереса към забравеното и почти забранено наследство на руския формализъм, като същевременно го сближи с новите дисциплини и теории, възникнали в следвоенния период, като кибернетика, семиотика и обща теория на системите. Структурализмът предложи нови методологически прозрения относно ролята на знаковите системи в историята и културата. Този проект за сближение между науката и хуманитаристиката беше разработен от Тартуско-московската семиотична школа и Московския методологически кръг, които се фокусираха върху теорията на системите и общата методология във връзката им с философските проблеми на социалната организация, изкуствения разум и кибернетиката, и математическите модели и вероятностните подходи към езика и биосферата. Неорационализмът се концентрира върху системния анализ на съзнанието, търсейки такива качества на човешката дейност и културните модели, които се поддават на адекватна организация от разума: логически и математически модели, бинарни опозиции, методологически алгоритми, рефлективни процеси и т.н. Неорационализмът и особено структурализмът имаха най-голямо влияние от късните 1960-те до ранните 1980-те, когато смело се противопоставиха на социалния мистицизъм на правоверния съветски марксизъм.

3. Персонализъм и либерализъм

Редица мислители през обсъждания период бяха представители на различни течения на персоналистката и екзистенциалистката философия, която предпоставя свободата и индивида като върховни ценности. Руският персонализъм, който е свързан с наследството на Бердяев и Шестов, се отнася скептично към рационалистичните системи и вместо това се фокусира върху формирането и самосъзнанието на личността, нейните морални и метафизически избори, и отношението й към природата и обществото. Персонализмът е вътрешно свързан с плурализма. В неговия дълбок фон се долавя влиянието на идеите на Лайбниц за индивидуалността на различните монади; по-непосредствените източници включват Достоевски, Розанов и европейския екзистенциализъм от Киркегор до Камю. Политизираната версия на същия интелектуален тренд, либерализмът, привлече влиятелни поддръжници от сферата на естествените науки и хуманитаристиката; този тренд обхваща широк спектър, от акцентиране върху ирационалната и мистериозна сърцевина на личността до валоризация на човешките права като основа на социалния и научния прогрес.

4. Културология, или философия на културата

Културологията е философия на културния диалог и самоопределянето на културната идентичност чрез „другост“. Културната метафизика на Освалд Шпенглер, Томас Ман, Херман Хесе, Флоренски и Бахтин оказа решаващо въздействие за формирането на руската културология. Основните понятия на това движение – диалог, символ, другост, външностност, полифония, карнавал – възникнаха в опозиция както на марксизма, така и на структурализма, характеризирайки една специфична методология на хуманитаристиката, различна от естествените и социалните науки. Споделяйки структуралисткия афинитет към рационална обективност, културологията същевременно се противопоставяше на въвеждането на математически и кибернетични методи, опитвайки се да разработи специални критерии за хуманистична прецизност и възприемайки някои от методите на херменевтиката, феноменологията и духовно-историческия подход (Дилтай, Рикерт). Културологията създаде своя собствена методологическа школа на „диалогичната логика“ и „диалога на културите“, проучвайки историята на науката и хуманитаристиката от тази гледна точка. Това интелектуално блуждаене между културите отговаряше на растящата обществена нужда от преодоляване на самотата и самоизолацията на съветското общество зад „желязната завеса“ (както в пространството, така и в историята).

5. Философия на националния дух

Почвеническата идеология и неославянофилството, които се (въз)родиха към края на 1960-те произведоха свой собствен интелектуален елит: писатели, критици и историци, които се опитаха да създадат философия на националния дух – нещо типично, но не и неизбежно свързано с десни политически възгледи. Техните главни интелектуални предшественици бяха руските славянофили от 19 век и евразийците от 1920-те. Те се опираха и на немски, френски и италиански източници от 20 век, като Рене Генон и Джулио Евола. Това интелектуално течение поставяше акцента върху връзката между култура, природа и нация, и върху въпросите на колективната отговорност и вина, работейки с концепции като биологическа енергия, органична духовност и моралните модели на етническите групи. При този подход, възходът и залезът на етническите формации се обяснява с биологически, а не със социални фактори, конкретно с непропорционалното вливане на космически енергии в биологическата маса на човечеството. Философията на националния дух се подхранва от много подмолни извори на руската култура, включително архаични, езически вярвания. Тя произвежда както лъжеемпирични доктрини за биологическите и географските фактори на етногенезата, така и неофашистки геополитически утопии, вдъхновявани от митове за „Великата традиция“.

6. Православна християнска мисъл

Сред по-влиятелните тенденции на периода бяха различни версии на религиозната мисъл, включително православието, а също така синтетични, окултни или други нетрадиционни учения. Такива големи писатели като Пастернак и Солженицин дадоха силен израз на християнските виждания за историята и съвременното общество. Православната мисъл води началото си от наследството на Великденските църковни отци, като същевременно търси диалог с традициите на други религии и със света на съвременната европейска култура. По-младото поколение религиозни мислители се фокусира върху такива въпроси, като взаимодействието на християнството със светската култура, науката, феминизма, комуникационните мрежи, както и върху съвременните философски и теологически движения.

7. Космизъм и универсализъм

Синкретистката или универсалистка мисъл черпи от различни гностически, окултни, хиндуистки, будистки, теософски и неоезически източници, като често се опитва да ги съчетае с идеи на съвременната наука и технология (или научна фантастика). Наследството на Николай Фьодоров, Константин Циолковски, Владимир Вернадски, Велимир Хлебников и Николай Рьорих е основополагащо за тази тенденция. Този религиозен универсализъм разви оригинална „метаисторическа“ и „трансфизическа“ визия, целяща да абсорбира религиозната мъдрост на Запада и Изтока и да проправи път за една бъдеща „интер-религия“ и хармоничен световен ред, основаващ се на универсална теокрация. Безброй интелектуални групи усърдно разпространяваха различни версии на ориенталския мистицизъм, а също парафилософски и езотерични учения. Друга влиятелна тенденция се уповаваше на „философията на общото дело“, водеща началото си от идеите на Николай Фьодоров за всеобщо възкресение на мъртвите, физическо безсмъртие и технологическа трансформация на космоса. Често назоваваща се „космизъм“ или „антропокосмизъм“, тази философия работи с широки категории от рода на универсален разум, ноосфера, безсмъртие, всеобщо възкресение, трансформация и одухотворяване на природата, завладяване на вселената.

8. Концептуализъм и постмодернизъм

Последната тенденция съответства на постмодерната и постструктуралистка мисъл на Запад; едно от нейните оригинални руски проявления беше концептуализмът. Това название обикновено визира едно добре познато движение в руското изкуство и литература от 1970-те и 1980-те, но е валидно и за широк спектър от критически и философски идеи, които допълват и осветляват това движение. Концептуализмът приема, че някои концептуални схеми изтъкват идеологическата конструкция на действителността и определят нейния изкуствен, конвенционален характер. Концептуалисткото мислене е пронизано от ирония, пародия и усещане за относителност, затова на „истина“ и „реалност“ се гледа като на съмнителни категории. Отношението на концептуализма към марксизма напомня малко за спора между номиналисти и реалисти от епохата на средновековната схоластика: докато марксистите утвърждават историческата реалност на такива концепции като колективизъм, равенство, прогрес, народ, за концептуалистите тези понятия са чисто интелектуални или езикови конструкти. Всяка културна форма се възприема като комбинация от предварително установени кодове, като например съветският идеологически език или системата от условности в руския психологически роман. Концептуализмът оперира с интелектуални универсалии и клишета в различни писателски жанрове и художествени прояви. Важно е да се изтъкне близостта на концептуализма както до постмодерната философия на пантекстуалността (Дерида) и хиперреалността (Бодрияр), така и до будистката и таоистката медитация.

Естествено, накратко очертаните тук осем философски движения не изчерпват цялата сложност на духовния живот през дадения период, нито отчитат „хибридното“ творчество на отделни автори. Така например, Бахтин може да бъде разглеждан като представител както на персоналистко-плуралистичната мисъл, така и като основател на културологията. Работата на Андрей Синявски показва гладък преход между персоналистки и постмодерни парадигми. А мисълта на Георгий Гачев обединява културология, персонализъм и философия на националния дух.

Руската мисъл през обсъждания период не е просто плуралистична, а полифонична: в съзнанието на най-значимите мислители взаимодействат различни позиции и гласове. В идеалния случай най-продуктивно би било изследването на този период като пресечна точка на две оси: (1) „движение“, включваща работите на много автори, и (2) „автор“, включваща различни аспекти на няколко движения.

Естествено, животът и работата на даден автор не винаги се побират в границите на разглеждания период. Някои мислители, като Михаил Пришвин и Яков Друскин, влизат в този период само със заключителния етап на своята кариера, докато други, като Владимир Лефевр и Борис Парамонов – само с ранния си етап. В такива случаи се концентрирам върху работата и проблемите, характерни за авторите през дадения период, но без да изпускам от поглед цялостния хоризонт на тяхната мисъл.

Тази монография изследва само първите четири основни тенденции, очертани по-горе: марксизъм, неорационализъм, персонализъм и културология. Другите четири тенденции са предмет на моята книга Ideas against Ideocracy: Non–Marxist Thought in the Soviet Union (1953-1991)[5]. Двете книги могат да се четат поотделно, макар че техните теми са обединени от един период и съответния интелектуален контекст.

Превод от английски Стоян Гяуров

Introduction to: Mikhail Epstein, The Phoenix of Philosophy: Russian Thought of the Late Soviet Period (1953–1991)

Михаил Епщайн (1950) е руско-американски професор, който преподава културна теория и руска литература в университета Емъри, САЩ. Неговите интереси включват нови насоки в хуманитаристиката, постмодернизъм, руска литература, философия и религия на 20 и 21 век. Той е автор на 39 книги.

---

[1] Разправят, че веднъж Сталин попитал: „Останаха ли у нас още философи идеалисти“? Отговорили му: „Само един, Лосев“. А Сталин казал: „Нека си остане само един“.

[2] Peter Seyffert, Soviet Literary Structuralism: Background, Debate, Issues (1985), и Klein, „Recent Uncensored Soviet Philosophical Writings“. Няколко глави, посветени на немарксистките течения в съветската философия, се намират в: Loren R. Graham, Science, Philosophy and Human Behavior in the Soviet Union (1987); Wilhelm Goerdt, Russische Philosophie. Zugänge und Durchblicke (1984), 94-112; Evert van der Zweerde, Soviet Historiography of Philosophy: Istoriko-Filosofskaja Nauka (1997); Bernard Jeu, La philosophie soviétique et l’Occident. Essai sur les tendences et sur la signification de la philosophie soviétique contemporaine 1959-1969 (1969). – Б. авт.

[3] https://rosspen.su/katalog/

[4] Специално мислители, отличили се главно в полето на историята на философията, философията на науката, логиката и психологията, или изследването на източните философии и религии, като Валентин Асмус, Бонифаций Кедров, Сергей Рубинщайн, Пиама Гайденко, Александър Пятигорски и Давид Зилберман, въпреки значителните достойнства и дълбочина на своите работи, не се разглеждат в тази книга. Нека подчертая, че тази монография е само предварителен опит за проучване на огромното, сложно и хетерогенно поле на късната съветска философия, чието пълноценно изследване би изисквало съвместните усилия на много специалисти. – Б. авт.

[5] Публикувана през 2020.