Зловещият почетен гост

М а р с е л  Р а й х-Р а н и ц к и

Запознах се с Йоахим Фест[1] през 1966 в гостоприемния дом на общи познати, живеещи в едно предградие на Хамбург. По онова време той работеше в Северногерманското радио, където отговаряше за телевизионното предаване „Панорама“. Срещахме се тук и там, понякога ходехме заедно на театър, а не след дълго започнахме и да си гостуваме взаимно. Постепенно двамата се сближихме, сближение, което прерасна в малко необичайни отношения – временно приятелство, което, доколкото наистина бе приятелство, се характеризираше от страна на Фест с искрена сърдечност, съчетана обаче с резервираност, с известна официалност. Тази официалност към мен, с която, мисля, Фест се гордееше донякъде, той преодоля бавно, но никога изцяло, защото не бе в състояние или просто, защото не искаше.

            Известно време след началото на запознанството ни се срещнахме неочаквано в един хотел близо до Баден-Баден. Тук ни беше довело едно и също желание: търсехме не толкова почивка, колкото възможност да си поемем дъх, да се откъснем поне за кратко от ежедневието. И така, лежахме на просторната хотелска тераса и се радвахме на удобните кресла и едва доловимия в мъглявата далечина френски пейзаж. Не след дълго разговорът се прехвърли върху онези удобни и изискано конструирани лежанки, на които в един санаториум в Давос обичал да си почива един млад, извънредно разговорлив инженер – Ханс Касторп[2] от Хамбург. Така щеше да си остане още дълги години: нашите разговори тръгваха обикновено от Томас Ман и след много обиколни пътища, минаващи в повечето случаи през Гьоте, Хайне и Фонтане, през Моцарт, Шуберт и Вагнер, се връщаха обратно при Томас Ман. Фест беше много възприемчив, което облекчаваше взаимното ни разбиране, неговите познания, особено в сферата на изкуствата, бяха във висша степен стимулиращи за мен и правеха разговорите ни, винаги и навсякъде, крайно занимателни. Аз научих много от него, а нищо чудно и той да е научил нещичко от мен.

            Във всеки случай, допадаше ми неговата образованост. Тя имаше впрочем странни граници: от литературата на ХХ век той почти не признаваше повече от трима или четирима гении, за музиката на това време, пак с няколко изключения, не искаше и да чуе. Същото се отнася, разбира се, за мнозина от нас. Фест обаче защитаваше празнините в своята образованост с упорство, което ме учудваше и ми изглеждаше високомерно: писателите и композиторите, чието творчество не познаваше, бяха сами виновни за това, а техните постижения му се струваха незначителни, ако не и направо презрени. Това ме притесняваше някак си. Питах се, не се ли крие сериозна опасност в тези категорични порицания, в тази понякога надменна неотстъпчивост. Ала щастлив, че съм намерил такъв превъзходен събеседник, на първо време не придавах особено значение на тези мисли, на тези едва забележими предупреждения.

            Обратно в Хамбург, започнахме да се срещаме още по-често и все по-дълги ставаха нашите телефонни разговори, предимно вечер, когато уморени от напрегнатата и самотна работа, свързани с писането, търсехме не толкова покой, колкото непринуден обмен на мнения по темите, които ни бяха занимавали през деня. Аз работех тогава над една неголяма книга със заглавие „Относно смутителите на покоя. Евреи в немската литература“, Фест – над една важна във всяко отношение работа със заглавие „Хитлер. Биография“.

            Още преди завършването на тази монография, да не говорим за публикуването й, на Фест като съиздател на „Франкфуртер Алгемайне“ бе предложено да оглави културния отдел на вестника. Това беше почетно предложение, но не и особено привлекателно. Защото „Франкфуртер Алгемайне“ няма главен редактор и съответно заместник главен редактор, а шестима или, както са днес, петима издатели; по правило те не са най-значимите солисти, а хора, които се задоволяват с участието си в един секстет или квинтет.

            Въпреки това Фест имаше причини, доста различни впрочем, да приеме предложението. Той ме информира и веднага ме попита готов ли съм да напусна „Ди Цайт“[3] и заедно с него да отида във „Франкфуртер Алгемайне“, за да поема ръководството на литературната редакция. Не бях очаквал подобно предложение, но без никакво колебание му отговорих: „Разбира се“. За издателите на „Франкфуртер Алгемайне“ не беше лесно да приемат желанието на Фест, което намирисваше на предварително условие. Но то бе изпълнено – не на последно място, защото издателите не си правеха никакви илюзии относно този ресор: те знаеха, че литературната част на вестника, оглавявана навремето от Фридрих Зибург[4], отдавна бе изгубила своето качество. Най-вече ги смущаваше фактът, че тя се редактираше, така да се каже, с гръб към публиката.

            В края на април 1973 се срещнах във Франкфурт с изпълнителния директор и председателя на издателското тяло на „Франкфуртер Алгемайне“. По конспиративни причини – на първо време никой не биваше да знае, че преминавам към „Франкфуртер Алгемайне“, – срещата не се състоя в сградата на вестника, а в един хотел на летището. Аз веднага се съгласих с предложените ми условия, като настоях само в договора да бъде изрично записано, че ще отговарям за „сферите на литературата и литературния живот“ и ще бъда „в пряко подчинение на издателите“. На това държах много, защото в никакъв случай не исках да бъда подчинен на завеждащия културния отдел. Така че с влизането ми във „Франкфуртер Алгемайне“, отделът за култура трябваше да бъде разделен на два клона с равноправни шефове – общия културен отдел, оглавяван от Гюнтер Рюле, и литературния отдел. Желанието ми бе изпълнено.

            Фест беше доволен, аз още повече. Близо петнайсет години след завръщането ми в Германия, аз най-сетне заемах не какъв да е, а може би най-важния пост в литературния живот на страната[5]. Надявах се, че литературната полоса на вестника може да прерасне във форум и инструмент от най-висока класа – при условие, че никакви затруднения няма да накърнят сътрудничеството с Фест. Такива признаци не се забелязваха – поне тогава.

            В началото на септември 1973 излезе книгата на Фест за Хитлер. По този повод издателят на монографията Волф Йобст Зидлер даде голям прием във вилата си в Берлин-Далем. Ние с Тося[6] също бяхме поканени, несъмнено по предложение на Фест. Бяхме в превъзходно настроение, когато, едва влезли във вестибюла на просторния и изискан дом, погледнахме през отворената врата в една от стаите и там видяхме нещо, от което направо ни секна дъхът: няколко души разговаряха оживено със стоящия в средата на групата солиден господин, на вид наближаващ седемдесетте, облечен в безупречен тъмен костюм. Домакинът се отнасяше към него извънредно любезно, дори нещо повече. Явно почетният гост тази вечер не беше Фест, а този правещ съвсем симпатично впечатление, достолепен господин.

            Тося пребледня. Изведнъж аз също се почувствах зле. Ясно беше, че имаме само две възможности: да останем, въпреки присъствието на почетния гост, или незабавно да напуснем разкошната вила, което, естествено, би било равносилно на скандал. Светкавично обмислих ситуацията, но преди още да успея да предприема нещо, проблемът се разреши от само себе си: Зидлер се приближи до нас и ни подведе, учтиво и същевременно енергично, към почетния гост, който направи две или три стъпки срещу нас и ни поздрави като стари приятели, да, така беше, поздрави ни съвсем сърдечно.

            Този сдържан господин беше престъпник, един от най-страшните военнопрестъпници в историята на Германия, виновен за смъртта на безброй хора. До не толкова отдавна той влизаше в кръга на най-близките съратници и доверени лица на Адолф Хитлер и беше осъден от Международния военен трибунал в Нюрнберг на двайсет години затвор. Този човек беше Алберт Шпеер.

            Вече не помня за какво разговаряхме. Но за каквото и да отворех дума, Шпеер кимаше одобрително и дружелюбно, сякаш искаше да каже: нашият еврейски съгражданин е прав, нашият еврейски съгражданин не може да бърка. На една масичка, застлана, доколкото си спомням, с кадифена покривка, лежеше книгата, която бе поводът за празненството: том от 1200 страници.

            Върху черната обложка, с големи бели букви, се открояваше краткото заглавие: Хитлер. Човек веднага разбираше какво внушава оформлението на книгата, каква беше нейната категорична претенция: патос и монументалност. Шпеер я оглеждаше, явно удовлетворен. В един момент с лукава усмивка към тържествено изложения том, каза дълбокомислено и изразително: „Той щеше да остане доволен, на него щеше да му хареса“.

            Дали се вцепених от погнуса? Дали изкрещях на масовия убиец, който уважително се шегуваше тук със своя фюрер, да се опомни? Не, нищо не направих, мълчах, обзет от ужас. Но се запитах що за човек трябва да е той, домакинът, издателят и публицист Волф Йобст Зидлер, който е счел за възможно да покани в дома си Алберт Шпеер, а заедно с него и нас, той, комуто изобщо не е минало през главата да ни обърне внимание кого ще срещнем в неговата къща.

            Впрочем какво ме интересуваше Зидлер, който никога не е бил и никога нямаше да бъде мой приятел? Но нали там беше и Фест, който със сигурност е знаел, че сред гостите на приема ще бъде и Шпеер. Защо не беше ме предупредил или поне информирал? Мисля, че знам причината: вероятно той изобщо не се беше сетил, че аз, меко казано, мога да имам някакви възражения против това да подам ръка на един от водещите националсоциалисти и да седна на една маса с него.

            А защо не се беше сетил? Може би затова, защото Фест е човек, чието себелюбие и егоизъм стигат до маниакална себичност, понякога дори до жестокосърдечие, следствие от което често е липсата на задълбочен интерес към другите хора. Неговата личност е обвита от една хладна аура, защитен слой, от който той явно зависи. Тъй като този слой му е необходим, той се гордее с него. Свързано ли е това с цинизъм? Никога не съм питал Фест дали се смята за циник. Подозирам обаче, че от всички упреци, които човек би могъл да отправи срещу него, този би му бил най по сърце.

            Вечерта със Шпеер не беше особено добро предзнаменование за моето бъдещо сътрудничество с Йоахим Фест. Нещо повече: именно тук се очертаха контурите на драматичните различия, които много години по-късно възникнаха между нас, именно тук се съдържаха в зародиш предпоставките за този конфликт. През есента на 1973 всичко това ми беше неизвестно, имах може би някакви предчувствия, които обаче изтласках от съзнанието си. Защото от разправия с Фест, особено в този момент, не бях изобщо заинтересуван. Затова и избягнах разговор с него за зловещата среща.

            На 2 декември 1973 Тося и аз заминахме с влак на „Интерсити“ от Хамбург за Франкфурт. Не бяхме сами: в същото купе за Франкфурт пътуваше и новоназначеният издател на „Франкфуртер Алгемайне“, отговарящ за културния сектор. На следващия ден той и аз трябваше да се заемем с новите си задължения.

Превод от немски Стоян Гяуров

Marcel Reich-Ranicki, Mein Leben.


[1] Германски историк, редактор и автор (1926-2006), известен най-вече с книгите си за националсоциализма, включително биография на Хитлер.

[2] Главният герой в романа на Томас Ман „Вълшебната планина“.

[3] Реномиран германски седмичен вестник; МРР е негов литературен критик от 1960 до 1973.

[4] Консервативен германски журналист, писател и литературен критик (1893-1964).

[5] МРР не заема никаква служебна длъжност в „Ди Цайт“.

[6] Съпругата на МРР.


One thought on “Зловещият почетен гост

  1. Изключително дълбок разказ за приятелствата, които преживяваме през живота си. Потресен съм от психологическата точност и откровеност на автора.

    Liked by 1 person

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s