Ж у л Р е н а р
Жул Ренар (1864-1910) е роден в Ниевр, един беден край на северна Бургундия. Баща му Франсоа, необщителен и антиклерикален, е бил селянин, вървящ зад ралото, който се издига до кмет на село Шитри-ле-Мин. Майка му Роза-Ан е била бъбрива и лъжлива, склонна към театралничене. Смъртта на тяхното първородно дете така огорчава Франсоа, че той почти не обръща внимание на последвалите три, най-малкото от които е Жул. Бащата престава да говори с майката и не се обръща директно към нея в продължение на трийсет години. В тази безмълвна война Жул, който симпатизира на баща си, често е бил използван като посредник: веднъж Франсоа го праща да пита Роза-Ан дали иска да се разведат – незавидна роля за всяко дете, но поучителна за един бъдещ писател. Голяма част от израстването му в тази среда намира място в „Червенокоско“ (1894), преведената и на български най-популярна книга на Ренар, която остава в програмата на френските училища до 1960-те. Той започва като поет и журналист, сетне става драматург, но остава в историята на френската литература преди всичко като автор на своя прочут и все още издаван и превеждан „Дневник“.
Външно животът и кариерата на Ренар изглеждат напълно успешни. Двайсет и четири годишен, той се оженва за Мари Морно, която му донася значителна зестра. Бракът му е щастлив, доколкото това е възможно при неговата меча, песимистична природа, а парите на Мари му позволяват да стане мажоритарен акционер на много модното тепърва списание Le Mercure de France. Работата му получава похвали, награден е с ордена на Почетния легион, чиято лентичка гордо, дори агресивно носи, и е избран в Академията „Гонкур“. Неговият социален кръг в Париж включва писатели, актьори, художници и политици; най-близките му приятели са драматурзите Тристан Бернар и Алфред Капю, и актьорът Люсиен Гитри (бащата на Саша). През 1890 е секундант на дуел, при който секундант на противниковата страна е Гоген.
Двамата с Мари сноват между Париж и Ниевр. През 1904 той е избран за кмет на Шитри и изпълнява с удоволствие своите граждански задължения, въпреки репутацията си на мрачен и избухлив човек. Суровата природа на областта Ниевр и неговото особено детство оставят отпечатък върху личността му. Безмилостен към човешките – специално парижките – слабости, той е още по-безмилостен към самия себе си. „Дневникът“ изобилства с укори и дори презрение по собствен адрес. През ноември 1888, кариерата му едва е започнала, той се предупреждава: „Няма да я докараш доникъде“ – предупреждение, което повтаря пет пъти през същия месец. Не гледа с добро око и на творчеството си: щял да стане най-много един „джобен Мопасан“ (като мнението му за истинския е в най-добрия случай смесено).
Ренар е преди всичко французин. За него Франция не е съвършена, но просто превъзхожда всички други страни. Съответно и френската литература си остава ненадминат връх. Харесва Ибсен, но „чуждестранните романи, дори руснаците, дори Толстой, са непоносими“. Същото се отнася и за Шекспир; докато през 1906 гледа, а след това прочита „Юлий Цезар“ и разбира, че ако у Юго, неговия литературен идол, виждаш само образа, у Шекспир виждаш „истината, мускулите и кръвта на истината“.
От другите изкуства, Ренар е по-възприемчив за живописта, отколкото за музиката. Възхищава се на Лотрек и Реноар, но намира Сезан за варварин, а водните лилии на Моне – сладникави. През януари 1908 той оставя следната забележителна записка: „Когато стоя пред една картина, тя говори по-добре от мен“.
В литературата Ренар вярва повече в „истината“, отколкото във „въображението“. В политиката е социалист и драйфусар, който се възмущава от несправедливостта на богатите и силните на деня към бедните и онеправданите. В религията е антиклерикал като баща си, който е бил първият човек, погребан в гробището на Шитри без опело. „Дневникът“ е пълен с блестящи, язвителни записки по адрес на Бог. И все пак, като истински скептик, той се съмнява и в собствения си скептицизъм и не може да прогони напълно призрака, възможността за съществуване на Бог. „Не разбирам живота, но не е невъзможно Бог да го разбира“; „Дали фактът, че Бог е непонятен, наистина е най-силният аргумент за Неговото съществуване?“.
През 1897 бащата на Ренар се заключва в спалнята си и се самоубива с ловната си пушка. Три години по-късно брат му Морис рухва в канцеларията, където работи, и умира от апоплектичен удар. А през 1909 майка му, случайно или преднамерено, пада в селския кладенец на Шитри. Ренар заключава, че „смъртта не е артист“.
През 1902 пише: „Моля те, Боже, нека не умра твърде бързо! Не бих имал нищо против да гледам как умирам“. През 1909 му е поставена диагноза емфизема и артериосклероза. Бог му отпуска повече от година да се наблюдава как умира. Ренар казва: „Раят не съществува, но въпреки това трябва да се стремим да бъдем достойни за неговото съществуване“. И така добросъвестно, остроумно и скептично продължава до края, който настъпва в Париж на 22 май 1910. Четири дни по-късно е погребан в Шитри без опело, също като баща си и брат си. По негова молба не е имало и надгробно слово.
Преводът на следващата подборка от „Дневник 1887-1910“ на Жул Ренар е направен по новото английско издание на избрано под редакцията на Джулиан Барнс (Jules Renard, Journal 1887–1910 Selected). Съзнавам, че препреводът е донякъде греховно деяние, при който се губи още повече, отколкото при прекия превод, но не издържах на изкушението на Ренар, а и дали изобщо ще дочакаме превод от френски на „Дневник“-а.
Стоян Гяуров
*****
1889
Говорете каквото си искате: до определена възраст – тепърва трябва да открия коя точно – няма никакво удоволствие в това да разговаряш с жена, без да можеш да си я представиш като любовница.
Аз съм реалист, но реалността ме изнервя.
Имаме ли съдба? Свободни ли сме? Колко жалко, че не знаем, и колко жалко би било, ако знаехме.
1891
Не чета нищо от страх, че мога да попадна на нещо добро.
Балзак е може би единственият, който си е спечелил правото да пише лошо.
Гостувам на Швоб[1], който ме запознава с Андре Жид, представяйки ме като непоносимо твърдоглав индивид.
– Дори да не сте такъв – казва Жид с тънък гласец, – несъмнено така изглеждате.
Той е голобрад, със стърчаща брадичка и очи между два пласта тлъстини. Опиянен е от Оскар Уайлд, чиято фотография стои на перваза над камината: един месест господин, изискан, също голобрад, когото откриха наскоро.
1892
Оскар Уайлд до мен по време на обяд. Притежава странностите на англичанина. Предлага ти цигара, но сам я избира. Когато става, не заобикаля масата – премества я да не му пречи. Лице, прорязано от фини червеникави червеи, дълги проядени зъби. Той е огромен и носи огромен бастун.
В изкуството – никога не прави това, което правят другите; по отношение на морала – дръж се като всички останали.
Смъртта на другите ни помага да живеем.
1893
Той задлъжня, доколкото му позволяваха средствата.
Сарси[2] признал, че по време на лекция в Белгия произнесъл пред публика от майки и дъщери думите: „Младият мъж я наеба…“. След което се поправил: – Трябва да добавя, уважаеми госпожи, че по онова време думата нямаше още значението, което й се приписва днес.
Много съм доволен от себе си задето забелязах, че когато една жена пръдне, винаги след това веднага се покашля.
1894
Представи си да можеше да отидеш сам на собственото си сватбено пътешествие!
Някои хора, Марсел Швоб, например, обичат чуждестранните писатели, само защото обичат всичко чуждоземно. Що се отнася до мен, аз съм защитен в това отношение от собственото си предпочитание към моя собствен свят. За да открия някакъв талант у тях, те трябва да го имат в изобилие. Миналия ден, за пръв път, се зачетох в Марк Твен. Стори ми се много по-слаб от нашия Алес[3]; освен това е прекалено дълъг. Да не говорим за превода – престъпление, дело на мерзки типове, които не знаят нито един от двата езика и най-безсрамно се захващат да заменят единия с другия.
1895
Тулуз-Лотрек. Колкото по-често го виждаш, толкова по-висок става. Накрая изглежда по-висок от мнозина други.
„Лотрек е толкова дребен“, казва мадам Т. Бернар[4], „че ми причинява световъртеж“.
Първо признание: невинаги разбирам Шекспир. Второ признание: невинаги харесвам Шекспир. Трето признание: винаги съм отегчен от Шекспир.
Какво ли прави окото там, зад клепача…
1896
Винаги бъркаме човека с артиста, просто защото случайността ги е сложила в едно и също тяло. Ла Фонтен е писал аморални писма на своите женоря, което не ни пречи да се възхищаваме от него. Верлен имаше гения на бог и душата на свиня. Как ли са страдали неговите близки. Ами сами са си виновни, че са направили грешката да се случат до него.
Мадам Лепик[5] беше свикнала да се преоблича пред мен. Когато стягаше връзките над гърдите си, винаги вдигаше ръце и изпъваше врат. А когато се грееше пред огъня, запретваше полите си над коленете. Принуден бях да гледам бедрата й, докато тя, прозявайки се или обхванала глава с ръцете си, се поклащаше насам натам на стола. Майка ми, за която не мога да говоря без ужас, разпалваше кръвта ми.
Този плам е останал в моите вени. Денем спи, ала нощем се пробужда и предизвиква страховити сънища. В присъствието на г-н Лепик, който си чете вестника и изобщо не поглежда към нас, аз обладавам майка ми, която ми се предлага, и влизам отново в утробата, от която съм излязъл. Главата ми изчезва в нейната уста. Удоволствието е адско. Каква агония ще бъде събуждането ми утре и колко мрачен ще бъда целия ден! Веднага след това отново сме врагове. Сега аз съм по-силният. Със същите тези ръце, които така страстно я прегръщаха, я хвърлям на земята, смачквам я, тъпча я с крака, завирам лицето й в плочките на кухненския под.
Междувременно баща ми продължава необезпокоявано да си чете вестника. Ако знаех предварително, че довечера ще имам същия сън, кълна се, че щях да избягам от къщи, вместо да си легна. Щях да се скитам до зори, плувнал в пот, без да рухна от изнемога, защото страхът щеше да ме крепи на крака.
В театъра – „Пер Гинт“. Актрисата, отчаяна, иска да се самоубие. Не тук! Почакай все пак да си тръгна. За добро или зло, френското остроумие е живо. Кой от нас, дори да можеше, би имал дързостта да пише пиеси като тези на Ибсен?
Вярно е, че от време на време ни се иска да напишем един „Фауст“, но все пак се сдържаме. Севернякът не се сдържа и превръща буржоата в затворник, пиян от свобода.
Моралът ми е нужен колкото скелетът. Достатъчен е само знак от Сара Бернар и ще я последвам до края на света – заедно с жена ми.
1897
Една от радостите на това да бъдеш писател е, че можеш да кажеш: „Не разбирам нищо от живопис; може ли да говорим за нещо друго?“
Немският, любимият ми език, на който да мълча.
Един и половина. Смъртта на баща ми. Не можеш да кажеш за него, „Той беше просто един човек, просто кметът на едно обедняло село“, и да говориш за неговата смърт, сякаш е смъртта на Сократ. Не се укорявам, че не го обичах достатъчно; укорявам се, че не го разбрах.
Баща ми. Хубава смърт. Мисля, че ако беше опитал да се самоубие пред мен, нямаше да го спра. Не бива да принизяваме достойнството на неговия акт. Той се уби не защото страдаше, а защото не искаше да живее иначе, освен в добро здраве. Трябваше да сподели с мен. Можехме да обсъдим смъртта му, подобно на Сократ и неговите приятели. Нищо чудно тази мисъл да му е минала през главата. Знам обаче много добре, че щях да постъпя като глупак и да му кажа: „Какво! Да не си луд! Стига си ме тревожил, дай да сменим темата“.
Някои мъже създават впечатлението, че са се оженили единствено, за да не допуснат жените им да се омъжат за някого другиго.
Старостта започва, когато се уловиш, че казваш: „Никога не съм се чувствал толкова млад“.
Винаги повтаряме колко сме популярни в Германия, за да се утешаваме, че не ни четат във Франция.
1898
Вдъхновението е може би просто радостта от писането – то не предшества писането.
Не мога да кажа, че бих се почувствал поласкан, ако след смъртта ми някой кретен каже: „За мен, а аз го познавах добре, той струваше повече от книгите си“.
Пуйки с цвета на запечени англичанки.
1899
Котката е живият принцип на мебелировката.
Не е въпрос да бъдеш пръв, а да бъдеш уникален.
Спомням си, че когато гледах как баща ми кръстосва стаята от единия прозорец до другия, приведен, мълчалив, с ръце зад гърба и някакво особено изражение на лицето, се питах, „Какво ли мисли“? Днес знам какво, защото кръстосвам по същия начин, със същия израз на лицето, и мога със сигурност да кажа: „Нищо“.
1900
„Когато забогатея“, казва детето, което страда от недояждане, „ще си купя сандвич“.
Леката електрическа мълния в мозъка, когато видиш името си отпечатано във вестника.
Нашата суета не остарява: всеки комплимент е първият.
1901
Тулуз-Лотрек лежал на смъртен одър, когато баща му, един стар ексцентрик, дошъл да го види и започнал да лови мухи. Лотрек рекъл: „Изкуфял дърт глупак!“ и умрял.
Тя е най-вярната съпруга: никога не е мамила нито един от своите любовници.
Колко вбесяващо да не си Виктор Юго!
Да, аз нося моя орден[6]. Човек трябва да има кураж за своите слабости.
Старостта пристига изведнъж, като снега. Една сутрин се събуждаш и проумяваш, че всичко е побеляло.
1903
Моля те, Боже, нека не умра твърде бързо! Не бих имал нищо против да гледам как умирам.
Дали баща ми не се уби, защото се е страхувал да умре?
Верността в този живот е лесна работа; но да умреш и да се явиш пред Бог, без никога да си изневерявал на жена си – какво унижение!
Фантек[7] не иска да се жени – за да не се окаже с жена като мадам Бовари.
Успехът на другите ме разстройва, ала много по-малко, когато е незаслужен.
Винаги когато видя напечатано името „Жул“, след което не следва „Ренар“, нещо ме прерязва.
Игнорантността на селянина е комбинация от това, което не знае, и това, което мисли, че знае.
Тяхната поезия е недодялана, също като домашното вино, което е почти черно на цвят.
За тях четенето е също толкова безсмислено, колкото и хигиената, като не забравяме, че те никога не боледуват.
Вярват в Чистилището по свой си начин – като един вид чакалня, където седят до пристигането на влака за Рая.
На моменти – някаква дълбоко впечатляваща природна приповдигнатост: заслужават да им се чете Омир. Обичат да разговарям с тях за политика, както и за религия. Готови са за един вид светски катехизъм. Вярват в Бог по същия начин както Виктор Юго.
Често чуваш твърдението: „Аз не съм религиозен, но уважавам религията на другите. Тя е свещена, все пак“. Откъде тази привилегия, този имунитет? Вярващият е човек, който вярва на това, което казва свещеникът, но не вярва на това, което казва Ренан[8] или Юго. Какво му е свещеното на този избор? Каква е разликата между такъв вярващ и глупака, който предпочита списанията пред великата поезия?
Вярващият създава Бог по свой образ и подобие; ако той е грозен, неговият Бог също ще бъде грозен, в морален смисъл. А защо трябва да уважаваме моралната грозота? Религията на глупака не може да го защити от нашето презрение или нашия присмех.
Нека бъдем нетолерантни заради самите себе си!
Дано стадото на нашите идеи се нареди зад величествения пастир, наречен Разум! Нека се отърсим от лошата поезия на Човечеството!
1904
Свинята, какво възхитително животно. Единственото, което не знае, е как се правят наденици.
Като кмет, отговарям за поддръжката на селските пътища. Като поет, бих предпочел да ги видя запуснати.
Salon d’Automne[9]. Картини от Кариер, Реноар, Сезан, Лотрек.
Кариер е добър, макар и малко изкуствен.
Великолепие сред порока: Лотрек.
Сезан: варварство. Има много други известни цапачи, които са за предпочитане пред тоя дървеняк на цветовете.
Реноар е може би най-добрият от всички. Най-сетне един, който не се бои да рисува. Вгледайте се по-внимателно и устата на неговите момиченца започват да се усмихват, с каква деликатност при това! … а тези очи, които се отварят като цветя! Те карат и моите да се отворят.
Валотон. Жалкото безличие на един тапицер.
Сезан – резултатът от живот, прекаран изцяло в едно село в Миди. Той дори не дойде на своята есенна изложба. А му се иска да получи орден.
Това е всичко, за което драпат тия мизерни стари художници, водили безупречен живот, които сега, наближавайки смъртта, гледат как търговците богатеят от техните произведения.
Автомобилите. Луксът никога не е бил по-нагъл. Това е Капитал, премазващ всичко по пътя си; какви убийствени кражби са ставали, за да бъде всичко прахосано за такива вулгарни развлечения. Някои от тях приличат на военни машини. Връщаме се в тъмните векове, към колесниците, съоръжени с коси.
Разбира се! Да бъдеш социалист и да направиш много пари.
1905
Има моменти, когато, и аз не знам защо, нещо ме подтиква да се самонакажа.
Разказаха ми, че когато го представили на Сара Бернар, Д’Анунцио спрял на няколко крачки пред нея и произнесъл, като обсебен:
– Красива! Прелестна! Д’Анунциа!
След което казал: – Бонжур, мадам.
Андре играе покер в дома на Алфред, чийто баща, изтегнат на дивана, пуска една оглушителна пръдня.
Андре избухва в смях.
– Шшш! Ще обидиш баща ми, а това е единственото удоволствие, което му е останало.
В отговор Андре се смее още по-силно и казва:
– Все едно, че чух гласа на баща ми.
Няма нужда да презирате богатите; достатъчно е да не им завиждате.
Колко трудно е да бъдеш добър! Надявам се никога да не успея.
Наложи се да ампутират крака й. Тъй като разполага със запазено място в гробищата, това на нейния свекър, тя депозира там своя отрязан крайник. Така е с единия крак в гроба.
Не е трудно да бъдеш социалист; трудно е да се примириш, че нямаш пукната пара.
Социализмът: свещена завист.
Истински свободният човек е онзи, който ще откаже поканата за вечеря без да се извинява.
Самоубийството. Никаква мисъл за гроба или ужасите на смъртта, а безкрайно желание да се съединиш с неустоимата меланхолия на нещата.
Загуби единия си крак през 1870; другия пази за следващата война.
1906
В творчеството на Флобер – деликатен букет от скука.
Социалист съм, да, но когато видя децата да хвърлят камъни по моите черешови дървета, се превръщам в бесен собственик и почвам да крещя, че отивам да взема пушката.
Ницше. Какво мисля за него? Мисля, че има доста излишни букви в името му.
Маринет[10] ми даде всичко. Мога ли да кажа, че аз съм й дал всичко? Струва ми се, че моят еготизъм се е запазил общо-взето непокътнат.
Когато й кажа, „Кажи ми откровено…“, тя веднага прочита в очите ми докъде би трябвало да стигне по този път.
Не съм сигурен дали ме е направила по-добър, но ме накара да обръщам повече внимание на външния си вид.
Нещо ме прерязва при мисълта, че би могла да изпадне в мизерия по моя вина; след което, прекалено бързо, си казвам: „Колко добре ще го понесе! И дори ще ме обича още повече“.
– Аз знам какво притежавам – казва тя. – И не бих се разменила с никоя друга жена.
Моят ужас от лъжата унищожи въображението ми.
Образите на Шекспир не са така литературни като тези на Юго, но са по-човечни. У Юго понякога виждаш само образа; у Шекспир непрестанно виждаш истината, мускулите и кръвта на истината. Човек би трябвало да развие вкус към Шекспир в по-напреднала възраст, когато се е уморил от съвършенството.
1907
Към младите. Ще ви кажа една стара истина, която може да не ви хареса, защото вие предпочитате новото. Тази истина е, че човек не остарява. Що се отнася до сърцето, това е общоприето, поне по въпросите на любовта. Ала същото е и с духа. Той остава вечно млад. На четирийсет години човек не разбира живота повече, отколкото на двайсет, но съзнава този факт и го приема. А да го приемеш, означава да останеш млад.
Мога съвсем ясно да си представя собствената си статуя, на стария гробищен площад, със следния надпис: ЖУЛ РЕНАР, от неговите безразлични сънародници.
Сянката живее само в светлината.
1908
Волтер е бил превъзходен бизнесмен, което обяснява защо не е останал поетът, за какъвто се е смятал.
Не искам да деля селяните на различни категории. Те всички са еднакви. Техният мозък изглежда работи по-бавно от нашия, с което искам просто да кажа: по различен начин. Те си имат своята гордост, една особена форма на глупост. Отчитам това. Но за мен техният беден език е най-малко оригиналното при тях. Това, което ме интересува, е патоато[11] на тяхната мисъл, а не на тяхната реч; душата, а не външните особености.
Представата, че си мъртва, ме кара да искам незабавно да умра. Един ден, докато ти си още съвсем жива, ще ме откриеш мъртъв.
Ако ти изневеря с друга жена, през цялото време ще гледам към теб.
Обичах те като природна сила, гледах те като прекрасно дърво, вдишвах те като разцъфнал храст, наслаждавах ти се като на слива или череша.
Ти си най-щастлива, когато върху красивото ти лице се вихри буря от целувки.
От време на време се сещам, че съм бил писател.
1909
Надарен съм с превъзходна памет, която ми позволява незабавно да забравям това, което чета.
Литературата е призвание, при което трябва да доказваш таланта си на хора без талант.
Моята вярност като съпруг, смешна работа, повишава литературната ми репутация.
Галерия „Дюран-Рюел“. Les Nymphéas[12], серия от водни пейзажи на Клод Моне. Нищо не усещам. Очевидно са хубави; но изобщо не мога да кажа: „Много хубави, особено овалните рамки“. Бездна дели това изкуство от моето.
Един млад мъж, бедно облечен, седи и се взира, без да помръдва, през полуотворените си очи. Много бих искал да знам какво вижда.
Това е живопис за жени – които не могат да спорят с нея. Прекалено хубавичка: природата не е такава.
Не вярвам, че се е хвърлила в кладенеца. Седнала на ръба и в един момент се катурнала назад. Един минувач е видял всичко.
Пристигнах тичайки с оловни крака. Разбира се, искам веднага да се спусна долу, но ме възпират.
Най-сетне донасят стълба, която не стига до дъното. С една ръка се опитвам да уловя това мъртво, неподвижно нещо, което е майка ми. Главата й е под водата. Роклята се скъсва. Излизам горе. Само си намокрих краката. Как ли съм изглеждал, излизайки от кладенеца?
Двама мъже се спускат долу. Успяват да я сграбчат и я измъкват.
Ужасна гледка, лицето й, когато се появява от кладенеца.
Нито сълза, държа се механично, сякаш се контролирам напълно.
Прекарах цялата нощ с тялото, също както с татко. Защо?
Дали се е самоубила или е умряла случайно, какво значение от религиозна гледна точка? В единия случай тя е онази, която е прегрешила, в другия – Бог.
И най-малкото раздразнение ме смазва, докато материално събитие, като нещастен случай, смърт, не ме трогва. Бих искал да ме трогва.
Ние не отговаряме дори за нашата скръб.
Дали фактът, че Бог е непонятен, наистина е най-силният аргумент за Неговото съществуване?
Смъртта не е артист.
Необясним нещастен случай.
Бавната игра на лунната светлина върху чаршафа.
Нито драскотина по нея. Трябва да е паднала като камък.
Криза. Липса на въздух; отвращение от всичко. Смъртта може да дойде след час или след десетилетие. И като си помисля, че ще предпочета последното!
С наближаването на смъртта се вмирисваме на риба.
От днес всичките ми мисли са белязани от смъртта.
1910
Днес ставам на четирийсет и шест. Колко ли ми остава? До есента?
Маринет плаче за нас двамата, аз й помагам малко.
Дали защото бях последният, който бе приет в Академията „Гонкур“, ще бъда първият, който ще я напусне? Що за логика!
Не разбирам живота, но не е изключено Бог да го разбира, малко.
Мореас[13] е умрял. Дали идва моят ред? Той беше поет, който предаде своята страна, написа няколко добри стиха и ме вземаше за глупак.
Миналата нощ се опитах да се надигна. Тежест, с която не мога да се справя. Единият ми крак виси навън. Сетне тънка струйка започва да се стича по крака ми. Оставям я да стигне до петата, преди да реша да не се занимавам с нея. Ще изсъхне в чаршафите, както се случи много отдавна, когато бях Червенокоско[14].
(Тук дневникът прекъсва. Жул Ренар умира на 22 май 1910. Мариет умира през 1938.)
Превод от английски Стоян Гяуров
[1] Марсел Швоб (1867-1905), френски писател символист, приятел на ЖР.
[2] Франсиск Сарси (1827-99), френски журналист и театрален критик.
[3] Алфонс Алес (1854-1905), френски писател и хуморист.
[4] Съпругата на драматурга Тристан Бернар (1866-1947).
[5] Името, под което майката и бащата на ЖР се явяват в неговия дневник.
[6] На Почетния легион.
[7] Името, което ЖР дава на сина си в своя дневник.
[8] Ернест Ренан (1823-92), френски историк на религията, филолог и публицист, най-известен с книгата си „Животът на Исус“.
[9] Есенният салон, ежегодна художествена изложба, провеждана през есента в Париж от 1903 насам и първоначално възприемана като реакция на официалния Парижки салон.
[10] Жената на ЖР.
[11] Патоа (фр.) – нестандартен диалект или език. В разговорната употреба на термина, особено във Франция, патоа е всеки социолект, характерен за необразованите селски слоеве.
[12] Водните лилии.
[13] Жан Мореас (1856-1910), псевдоним на Янис Пападиамантопулос, гръцки поет и художествен критик, живял във Франция и писал на френски.
[14] „Червенокоско“ е най-известният роман на ЖР.
Императорът на сладоледа 