С т о я н Г я у р о в
Прелиствам новата книга на Иван Теофилов „За радостта и езика. Разговор в писма с Георги Господинов“ и някъде към края попадам на пасажа, в който авторът разказва за приятелството си с Цветан Тодоров. Така между другото Теофилов ни информира, че „първото му [ЦТ] излизане в чужбина беше Москва, като гост на своя брат, световноизвестния физик Иван Тодоров, привлечен на работа в Дубай“ (с. 199, първият ред). Дубай? Дубна, разбира се. Една колкото комична, толкова и показателна грешка, типичен малапропизъм. Но тя е и нещо повече: лаконичен коментар за това колко са се променили координатите на нашето мислене, нашите възможности и илюзии. Както преди шейсет години едва ли някой – не само у нас – беше чувал за Дубай, така днес вероятно само специалистите помнят престижния навремето Институт за ядрени изследвания в Дубна, недалеч от Москва. Радостта от езика включва и радостта от грешките, които правим, когато работим с него.
*
Преди години в есе за New York Review of Books Чарлс Роузън, покойният американски пианист, автор и полимат, допуска грешка, която няколко души му посочват. Когато същото есе е включено в следващата му книга, той отказва да коригира грешката си, само добавя бележка под линия, в която обяснява, че нарочно е оставил текста непроменен, за да му напомня винаги колко напразни са човешките усилия да бъдем безпогрешни.
Повод да се сетя за интелектуалното превъзходство на Роузън ми даде моят ФБ пост от 3 април, в който обърнах внимание на досадния лапсус в книгата на Иван Теофилов „За радостта и езика. Разговор в писма с Георги Господинов“ – вероятно плод на бързане или разсеяност, – довел до объркването на Дубна с Дубай, и от който изглежда някои хора се почувстваха засегнати. Затова се чувствам длъжен да изясня позицията си. Ако вместо Дубай в книгата на Теофилов и Господинов пишеше Дупница или Дуранкулак, просто щях да подмина това опущение или изобщо нямаше да го забележа. Това, от което се възпалих, не беше самата грешка, а тъкмо думата и стоящото зад нея понятие Дубай. Извън конкретния повод, „Дубай“ е нещо повече от туристическа дестинация и луксозна планина от бетон и стъкло посред пустинята: „Дубай“ е състояние на духа, паразит, глождещ културната тъкан на съвремието; „Дубай“ е диагнозата на ширещата се духовна анемия, на вятъра, който прави течение в толкова много глави. Затворете прозорците!
Императорът на сладоледа 