Императорът на сладоледа

А д а м  Ш а ц

По думите на Амира Хас, израелски журналист и стар познавач на Газа, „Газа въплъщава основното противоречие на държавата Израел – демокрация за едни, безправие за други; тя е нашият оголен нерв“.

Мотивите зад „Потопа Ал Акса“, както Хамас нарече своята офанзива от 7 октомври, съвсем не са мистериозни: да възстанови примата на палестинската борба в международния дневен ред; да осигури освобождаването на политическите затворници; да торпедира израелско-саудитското сближение; да унижи още повече импотентната Палестинска автономна власт; да протестира против насилничеството на израелските заселници на Западния бряг и против провокационните посещения на религиозни евреи и официални израелски представители в джамията Ал Акса в Ерусалим; и не на последно място, да покаже на израелците, че не са недосегаеми, че ще трябва да платят висока цена за поддържането на статуквото в Газа. Кампанията на Хамас постигна зловещ успех: за пръв път след 1948 палестински бойци, а не израелски войници окупираха гранични градове и тероризираха тяхното население.

Бойците на Хамас и Ислямски джихад избиха повече от хиляда цивилни граждани, включително жени, деца и бебета. Не е ясно защо Хамас не се задоволи с постигането на първоначалните си цели. Първата фаза на „Потопът Ал Акса“ беше класическа – и легитимна – партизанска война срещу една окупационна сила: палестинските бойци нахлуха през границата и оградата на Газа и атакуваха военни позиции.

Втората фаза обаче беше съвсем различна. Бойците на Хамас, към които се присъединиха и жители на Газа, мнозина от които напускаха за пръв път своите родни места, извършиха истинска кървава оргия. Те превърнаха младежкия рейв фестивал в пропита от кръв вакханалия, друг Батаклан[1]. Изловиха семейства в домовете им в кибуците. Екзекутираха не само евреи, но и бедуини и работници имигранти. Усърдието и търпението на бойците на „Хамас“ бяха смразяващи.

Как може да се обясни този карнавал на изтреблението? Гневът, подхранван от засилените израелски репресии, е несъмнено една от причините. Ала този гняв има много по-дълбоки корени от политиката на крайнодясното правителство на Нетаняху. Това, което се случи на 7 октомври, не беше експлозия; това беше методичен акт на изтребление, а систематичното избиване на хора в домовете им бе горчиво копие на изтреблението извършено през 1982 от подкрепяните от Израел фалангисти в лагерите Сабра и Шатила в Ливан. Нарочното публикуване на видеоклипове с убийствата в собствените профили на жертвите в социалните мрежи подсказва, че отмъщението е било един от мотивите на командирите на Хамас.

Това, което нарани израелците почти толкова, колкото и самото нападение, е фактът, че то дойде съвсем неочаквано. Израелското правителство бе получило предупреждение в най-общ смисъл от египтяните, че Газа е размирна. Но Нетаняху и неговите сътрудници вярваха, че държат Хамас под контрол; Иран беше истинската заплаха, а не палестинците, които нямаха способността – и компетентността – да предприемат масирана атака. Именно тази арогантност и расистко презрение, подхранвани от годините на окупация и апартейд, станаха причината за „провала на разузнаването“ на 7 октомври.

Решени да превъзмогнат унижението, нанесено им от Хамас, Израелските отбранителни сили се оказаха не по-различни – или по-интелигентни – от французите в Алжир, англичаните в Кения или американците след 9/11. Пренебрежението на Израел към живота на палестинците никога не е било по-безмилостно или по-нагло, и то се подхранва от дискурс, за който прилагателното „геноциден“ не изглежда вече преувеличено. „Сериозно ли ме питате за палестинските граждани?“ – отвърна бившият израелски министър-председател Нафтали Бенет на репортер на Sky News. „Какво ви става? Та ние се бием с нацисти“.

С наглото инструментализиране на Холокоста и очернянето на палестинците като нацисти, по-лоши от самите нацисти, израелските лидери „се гаврят с истинския смисъл на еврейската трагедия“, както беше констатирал Исак Дойчер[2] след войната от 1967 г. Нещо повече, тези аналогии помагат да се оправдае още по-жестокото отношение към палестинския народ.

Садизмът на офанзивата на Хамас улесни тезата за нацифицирането, като съживи предаваните от поколение на поколение колективни спомени за погромите и Холокоста. Като се има предвид историята на антисемитските гонения в Европа, загрижеността на Запада за живота на евреите е напълно разбираема. Само че „гражданската религия на Холокоста“, както я нарича историкът Енцо Траверсо[3], все повече се налага за сметка на загрижеността за мюсюлманите – и за сметка на реалистичния подход към палестинския проблем.

В Европа изразяването на подкрепа за палестинците стана табу, а в някои случаи дори е криминализирано. Обсъждането на окупацията, на корените на конфликта, все повече се смесва с антисемитизма. Двойнственото третиране на войната в западната преса намира огледално отражение в арабския свят и в голяма част от Глобалния юг, където подкрепата на Запада за съпротивата на Украйна срещу руската агресия и отказът му да се противопостави на израелската агресия срещу живеещите в условията на окупация палестинци предизвикаха обвинения в лицемерие. (Тези разделения напомнят за разломите от 1956, когато хората от „развиващия се свят“ заеха страната на Алжир в борбата му за самоопределение, докато западните страни подкрепяха съпротивата на Унгария срещу съветската инвазия). В страните, които са се борили за преодоляване на колониалното управление и господството на белите и апартейда, палестинската борба за независимост в условията на гротескна асиметрия намира силен отзвук.

Що се отнася до хората в Газа, те не само са принудени да плащат за действията на Хамас, но за пореден път са принудени да плащат и за престъпленията на Хитлер. Императивното позоваване на Холокоста се е превърнало в идеологическия Железен купол на Израел, в неговия щит срещу всякаква критика на поведението му.

Каква е крайната цел на Нетаняху? Елиминирането на Хамас? Това е невъзможно. При всички усилия на Израел да я представи като палестинския клон на „Ислямска държава“ и колкото реакционна и насилническа да е тя, Хамас е ислямска националистическа организация, а не нихилистична секта, и е част от палестинското политическо общество; тя се захранва от отчаянието, породено от окупацията, и не може да бъде ликвидирана просто така – също както това е невъзможно за фашистките фанатици в кабинета на Нетаняху (или, в този смисъл, за терористите от Иргун[4], които извършват бомбени атентати и кръвопролития през 40-те години на ХХ век, а по-късно станаха част от израелската политическа върхушка). Ликвидирането на лидери на Хамас като шейх Ахмед Ясин и Абдел Азиз Ал Рантиси, убити през 2004, не попречи на нарастващото влияние на организацията, дори му даде нов импулс.

Нима Нетаняху си въобразява, че бомбите ще накарат палестинците да сложат оръжие или да се откажат от исканията си за държавност? Това е било опитвано вече толкова много пъти; неизменният резултат винаги е бил израстването на ново още по-ожесточено поколение палестински бойци. Израел не е хартиен тигър, както заключиха лидерите на Хамас след 7 октомври, все още опиянени от способността си да убиват израелски войници в леглата им. Но той е все по-неспособен да промени своя курс, защото политическата му класа няма въображението и креативността – да не говорим за чувството за справедливост, за достойнството на другите хора – необходими за постигането на трайно споразумение.

Една отговорна американска администрация, не толкова подвластна на безпокойството около предстоящите избори и не толкова зависима от произраелския истаблишмънт, би се възползвала от настоящата криза, за да подтикне Израел да преразгледа не само доктрината си за сигурност, но и политиката си към единственото население в арабския свят, с което не проявява интерес за постигане на истински мир – палестинците. Вместо това Байдън и Блинкен повтарят израелските баналности за борба срещу злото, като удобно забравиха отговорността на Израел за политическата безизходица, в която се намира.

Неизбежната истина е, че Израел не може да потуши палестинската съпротива с насилие, също както палестинците не могат да спечелят освободителна война в алжирски стил: израелските евреи и палестинските араби остават споени – освен ако Израел, далеч по-силната страна, не прогони палестинците завинаги в изгнание. Единственото, което може да спаси народите на Израел и Палестина и да предотврати нова Накба[5] – реална възможност, докато друг Холокост остава травматична халюцинация, – е политическо решение, което признава представителите и на двата народа за равноправни граждани и им позволява да живеят в мир и свобода, независимо дали в една демократична държава, две държави или федерация. Докато това решение се избягва, продължаващата деградация и дори още по-голяма катастрофа са почти гарантирани.

Превод от английски със съкращения Стоян Гяуров

Adam Shatz, Vengeful Pathologies. London Review of Books

Адам Шац е американският кореспондент на London Review of Books и редовен сътрудник на The New York Times Magazine, The New York Review of Books, The New Yorker и други издания.

---

[1] Театър в Париж, където на 13 ноември 2015 ислямски терористи убиха 90 души.

[2] Полско-британски марксистки автор и политически активист (1907-67), известен със своите биографии на Троцки и Сталин.

[3] Италиански учен, специалист по интелектуална история на Европа. Понастоящем професор по хуманитаристика в Университета Корнел.

[4] Иргун Цевай Леуми (Национална военна организация), терористична организация на еврейски заселници-ционисти в Палестина, активна 1931-48. Нейните врагове са били британската власт в Палестина и местното арабско население.

[5] Накба (катастрофата – ар.) е понятието, което палестинците използват за своето насилствено прогонване и обезправяване, заедно с разрушаването на тяхното общество, култура и идентичност.