Гостите на Джордж Стайнър в къщата му в Кеймбридж биват посрещани обикновено на вратата от Бен, една огромна староанглийска овчарка. Също като собствениците си, Бен е свикнал на контакта с медиите. “Мосьо Бен, така го наричат французите”, казва Стайнър и допълва, че Бен се е появявал дори на корицата на едно престижно френско литературно списание. Вярно ли е това, което се говори за музикалните му предпочитания? “Като чуе Болерото на Равел, започва да ръмжи, но обича Чайковски”. “И Дюк Елингтън”, долита от кухнята гласът на жената на Стайнър, Зара, която е историк в Кеймбридж.
Напоследък Бен се радва на по-голямо от обичайното медийно внимание, благодарение на кратката си, но запомняща се роля в последната книга на Стайнър “Моите ненаписани книги”. “Предвид възрастта ми”, казва Стайнър, “аз съм вероятно към края на кариерата си като писател, учен и учител. Така че исках да разкажа за неща, за които може би няма да мога да разкажа, с надеждата, че други ще подхванат една или две от засегнатите теми”. В книгата става дума за седем проекта, които не е успял да осъществи: интелектуалната завист, образованието, високата култура и религията, юдаизмът и Израел, трудът на Джоузеф Нийдам върху китайската наука и цивилизация. Но най-много коментари предизвикаха главите: “За човека и животното”, където Стайнър изповядва любовта си към животните и разказва за всички кучета, които е имал, включително Бен; и “Езиците на ероса”, където става дума за връзката между езика и половата активност.
Според Стайнър съществуват интересни връзки между секса и езика. “Убеден съм, пише той, че една жена или един мъж, владеещи няколко езика, прелъстяват, обладават и си спомнят различно, в зависимост от езика, който използват”. Това не е неочаквана позиция от страна на Стайнър, който е писал много за превода и изобщо за “полиглотното състояние” на човека. Мнозина обаче бяха шокирани от неговите интригуващи примери за многоезичен секс-говор, почерпени от личния му интимен опит. Една негова френска любовница го секнала “така да се каже, точно по средата” с употребата на един сложен конюнктив плусквамперфект (“Пруст може би е бил един от последните, служили си с лекота с това наклонение”). “В.”, чиито сънища бъкали от “котки, нощни гърнета и пожарникари левичари”, обичала названията на виенските квартали: “Така например “да вземем трамвая за Гринцинг” означаваше зелена улица за внимателен, дори почтителен анален достъп”.
Тези признания развеселиха доста хора, особено в Англия, където безкомпромисно мандаринската проза на Стайнър отдавна е обект на дискретен сарказъм и преднамерено неразбиране от страна на поколения от присмехулници. Трудно е човек да запита очарователния и любезен Стайнър какви точно са били намеренията му, а може би и няма защо: той е на 79 години, възраст, на която, както знаем, мнозина мъже обичат да си спомнят своите еротични триумфи от младите си години. Дали изпитва някаква лукава наслада от цветущите си описания? “Разбира се. Не забравяйте, че аз говоря и пиша на четири езика, и изобщо обичам езика по своя воля, а не защото някой ми го налага. Обичам възможностите, които езикът ни дава. Толкова много от съвременното писане е безцветно, незабележимо, разкриващо нежелание да се поемат стилистични рискове. Що се отнася до онова, което нарича “скандалната гледна точка”, Стайнър не се притеснява от подобни гаври. “Търпял съм това през целия си живот тук”, казва той без огорчение.
Стайнър е роден в Париж през 1929; според семейната легенда майка му била изродена от един американски лекар, който след това се върнал в Луизиана и убил Хюи Лонг[1]. Родителите му, Фредерик и Елзе Щайнер, са били австрийски евреи, които приемат френско гражданство, а децата им израстват, говорейки немски, френски и английски, по-късно Стайнър научава и италиански. Баща му, който заема висок пост в една банка, бил според Стайнър “агностик и волтерианец”, но “по еврейски дълбоко убеден, че не съществува по-високо призвание от преподаването” и затова насърчавал филологическите занимания на сина си. Когато започват да се носят слухове за война “маман беше възмутена. “Ще измрат по линията Мажино, ако се осмелят да нападнат”, твърдеше тя. Баща ми обаче, благословен да бъде, беше по-далновиден”. Изпратен в Ню Йорк по поръчение на френското правителство, той получава поверителна информация от един свой бивш германски колега и успява да уреди жена му и децата му да се присъединят към него в 1940.
Стайнър завършва Френския лицей в Ню Йорк, след което следва в Университета на Чикаго и в Харвард. После: “Направих грешката да преподавам английски в Оксфорд”. Във факултета по английски се отнасяли с подозрение към докторантите – “не знаеха как да им преподават, и изобщо смятаха това за някаква германско-американска измишльотина”. Дори предразположени към него dons[2] били склонни да оценяват писмените му работи, промърморвайки едно: “Малко фрапантно, не мислите ли?” Откровението го спохожда, когато веднъж се разболява от пневмония. “Прибрах се в стаята си, по чиито стени, отвътре, се стичаше вода, и чух лекаря да казва на икономката: “Ако го отървем сега, повече от нищо няма да му пука”. В този момент се влюбих безнадеждно в Англия. Тук не се говорят празни приказки”!
През 1952, с “чисто нахалство”, Стайнър се добира до място в редакцията на списание “Икономист”, където прекарва “четири от най-щастливите години в живота ми”. Изпратен в Института за авангардни изследвания в Принстън, за да интервюира Робърт Опънхаймър, той приема предложеното му назначение там. Ала много скоро вече копнее да се завърне в Европа – “ако трябва дори с лодка”, – и когато основателите на Чърчил колидж в Кеймбридж започват да търсят преподавател по литература с опит от научни институти, той се оказва най-добрият избор. Междувременно с книги като “Толстой или Достоевски” (1958) и “Смъртта на трагедията” (1961) Стайнър започва да си създава име на литературен специалист, а в Кеймбридж се превръща едва ли не в звезда сред преподавателите. Той сътрудничи активно на тежки литературни списания, допринасяйки за популяризирането в англоезичния свят на фигури като Бенямин, Адорно, Лукач, Целан, Хайдегер, Леви-Строс.
“Видяха се принудени да ми дадат най-голямата аудитория в Кеймбридж”, казва Стайнър. Само че един харизматичен преподавател с прекалено широк профил и слабост към континенталните теоретици не е по вкуса на всички dons. Циреят се спуква, когато през 1969 той се явява на интервю за един пост в английския факултет. Двамата висши членове на факултета го очакват, въоръжени с копие от негова статия. Единият от тях казва: “Бих искал да ви прочета едно изречение. “Да застреляш човек, защото не си съгласен с него относно диалектиката на Хегел, е в края на краищата знак на уважение към човешкия дух”. Вие ли сте написали това изречение и вярвате ли в него”? Стайнър отвърнал: “Абсолютно”. С което интервюто приключило. И въпреки че колежът се застъпил за него, той предпочел да заеме овакантеното място на Едмънд Уилсън в списание “Ню Йоркър”.
През 70-те и 80-те години Стайнър става известен с една определена роля: отчасти централноевропейски еврейски мъдрец, отчасти умуващ модернистки диалектик, отчасти бич за научното тесногръдие и френските теоретици. С назначаването му за професор в Женевския университет той се издига до академичната стратосфера, продължавайки същевременно да публикува книга след книга, като шедьовърът му може би е “След Вавилон” (1975). Въпреки че не може да се оплаче от липса на академични почести, Стайнър се чувства понякога маргинализиран от научната общност: “Писмописците не винаги са обичани от колекционерите на марки”, казва той. Стайнър е автор и на успешния роман “Транспортирането на АХ до Сан Кристобал” (1981), въпреки че нямал илюзии относно качествата му.
“Както казва Бекет, трябваше да се проваля по-добре. Каква великолепна фраза!”, усмихва се той. “Освен ако човек не е наистина от най-големите, а малцина от нас са такива, тогава пощальонската функция на учителя, както я наричам, е нещо прекрасно. Да служиш на великите произведения, да разпращаш писма и да се надяваш, че ще попаднат в добра пощенска кутия, е чудесно. Аз съм ужасно горд, че ме има в Националната портретна галерия. А още повече се гордея, че в Лондонския университет са нарекли една аудитория на мое име. Настоях портретът ми в галерията да се казва Il Postino[3], като заглавието на онзи толкова красив филм за раздавача на Неруда. Аз съм postino. Днес имам студенти, които оглавяват катедри на пет континента. Това е една фантастична награда”.
Не че пощата, която получаваме от Стайнър, носи винаги утеха. “Никоя култура няма договор с вечността”, обяснява той. “Условията, които направиха възможни израстването на гигантите на западната поетика, естетика, философска традиция, всъщност не съществуват повече”. Стайнър не вярва, че “е възможен Хамлет без призрака, Missa Solemnis без меса”. Освен това, ако човек смята, че религията е “празни приказки или нещо тривиално, мисля, че някои хоризонти ще останат затворени за него. Още повече днес, когато атеистичната кауза се застъпва, ако мога така да се изразя, с такава интелектуална вулгарност”. Той е много критичен и към съвременната литература – “особено в Англия, където в момента преобладава един вид минималистично изкуство, което не смее да поема абсолютно никакви рискове”.
Впрочем Стайнър живее междувременно в мир с британския антиинтелектуализъм. “Много жалко, че в Англия се отнасят с такова пренебрежение към идеологиите и интелектуалния дебат. От друга страна тъкмо на това дължим чувството за хумор на англичаните, тяхната толерантност, настройката им да не гледат прекалено сериозно на онова, което в други страни се оказаха фатални решения. Убеден съм, че ако безкрайният реторически гений на Адолф Хитлер беше поставен на изпитание на Ораторския ъгъл в Хайд парк, хората щяха да кажат “Я стига с тия глупости!” и щяха да отминат. Това е нещо чудесно… Защо днес един Инок Пауъл би бил напълно изолиран, и слава Богу? Може би защото той беше единственият човек, който на 25 години е оглавявал катедра по старогръцки[4]. Това не е от полза за един политик и то настрои подсъзнателно общественото мнение против него”. След което се усмихва и снишава глас: “Този човек беше прекалено сигурен в интелектуалното си превъзходство”.
Превод от английски С т о я н Г я у р о в
Il postino, “The Guardian”, 19.4.2008.
[1] Губернатор на щата Луизиана, застрелян през 1935 от д-р Карл Уайс.
[2] Преподавателите в английските университети.
[3] “Пощальонът”, италиански игрален филм (1994).
[4] Джон Инок Пауъл (1912-98), британски консервативен политик, класически филолог и лингвист. Придобива скандална известност с реч против имиграцията (1968).
Императорът на сладоледа 