С т о я н Г я у р о в
Все още е прието да се смята, че европейската култура се крепи на два стълба: гръцкия рационализъм и християнската религия. От първите векове на новата ера до ден днешен обаче съществува и един трети поток, който, в отпор както на чистия разум, така и на доктриналната вяра, поставя акцента върху вътрешното просветление на човека, върху гносиса. През Късната античност тази перспектива отстояват гностицизмът и херметизмът; под формата на манихейството, гносисът се конституира като църква, която достига чак до Китай; през Средновековието гностическото излъчване облъхва различни секти и движения, най-вече богомилството и катарството, а през Новото време се разлива в полето на езотериката, намирайки отражение обаче и в творчеството на редица големи мислители на модерната епоха като Хайдегер, Витгенщайн, Адорно. В днешното време на растяща неувереност с оглед на ресурсите на живота и настъплението на генните технологии се забелязва повишен интерес към гносиса, като една възможност предлагаща ориентация в глобализирания свят.
“Гносис” е гръцка дума и означава (по)знание. Но какво все пак се крие зад това понятие? Търсенето на отговор на този въпрос стои във фокуса на сборника “Гносис или въпросът за произхода и целта на човека”, събрал статии от деветима специалисти в бранша. Най-общо може да се каже, че с етикета гносис се обозначава един принципен проблем на философията и религията, проблема за фундаменталната разлика между действителност и смисъл, свят и цел, между крайността на човека и вечността на вселената. Според един от текстовете в сборника, това историческо явление артикулира следните три взаимосвързани схващания за мястото на човека в космоса: абсолютно отчуждение на човека от света; абсолютна отвъдност на спасението; знанието за абсолютната несъвместимост между отсамно и отвъдно, между свят и бог носи не само жадуваното спасение, самото това знание е спасението. Става дума следователно за ярко изразено дуалистично тълкуване на човешката ситуация, което може да се сведе до формулата: ако искаш наистина да разбереш какъв си и да спасиш душата си, трябва да се откажеш от света, защото този свят е нищожен. При така очертаното ядро на гностическото послание е ясно, че то може да се просмуче както в религиозните и митологичните системи, така и в различните философски концепции – както и става и то до ден-днешен. Сборникът не претендира, че дава окончателен или изчерпателен отговор на въпроса за същността на такъв многостранен феномен, какъвто е гносисът. Но той предлага компетентен обзор на много високо равнище за съвременното състояние на научните изследвания в това поле.
Античният гносис има две форми – едната е гностицизмът, другата херметизмът. Също както в случая с гносиса, така и по отношение на херметизма в самото начало човек се сблъсква с проблема за дефиницията на явлението: какво точно разбираме, когато говорим за херметизъм? Чисто формално може да се каже, че става дума за херметиката, тоест за корпуса от текстове приписвани на митичния Хермес Трисмегист, Трижди-великия Хермес. На този легендарен автор се приписват обаче толкова много текстове, философски, магически, астрологически, че в последна сметка понятието се размива почти до неузнаваемост. И все пак, всички тези произведения са обединени от една основна мисъл, а именно, че не философският размисъл, а божественото откровение води до истината. На тази основа херметизмът може да се дефинира като начин позволяващ на човешкия дух да се въздигне до божествената сфера.
Книгата “Херметическият гносис през вековете”, под редакцията на един от най-реномираните учени в тази област, професор Гил Киспел от Нидерландия, разглежда явлението във всичките му проявления – от древен Египет и християнството през Ренесанса, руското православие и германската мистика до Моцарт, Гьоте, Блейк и теософията. Не всички текстове включени в обемистия сборник са на еднакво високо равнище – уклонът към езотерика на места е твърде силен, – но като цяло работата очертава изчерпателна картина на “влиянието на една египетска религия върху културата”.
Авторите представени в сборника разглеждат откровенията на Хермес Трисмегист не като теория или философска система, а като път, което, подобно на китайското тао, означава като развитие. Затова в преобладаващата си част херметиката не ни казва какво трябва да правим, а “как да отворим духа си”; под дух, херметиците разбират не логическия разум, а така да се каже софтуера на човешката природа, който трудно се поддава на точно прецизиране и комуто може би именно затова са достъпни онези сфери, в които мисълта не може да проникне. Гносисът, а това означава и херметическият гносис, отваря едно вътрешно пространство в човека, в което последният може да съзерцава самия себе си. От това съзерцание се раждат и шедьоври: “Вълшебната флейта” на Моцарт и “Фауст” на Гьоте са двата може би най-ярки примера в това отношение.
Gilles Quispel (Hrsg.), Die hermetische Gnosis (2000).
Императорът на сладоледа 