“Истинската” история на поп-музиката?

С т о я н  Г я у р о в

На онези, които са израснали с “Бийтълс” и “Стоунс”, им е трудно да приемат, че днес младите имат други идоли, и че изпадат в същия захлас, както и те навремето, но от една “ужасна” музика. Непримиримостта им би могла да се смекчи, ако си дадат сметка, че както всичко друго, така и поп-музиката се променя, тоест, че и тя има история. Принос за утвърждаването на подобен балансиран подход дава монографията на германския журналист Мартин Бюсер, озаглавена ”Истинската история на поп-музиката”; една много информативна книга, написана с поглед върху цялостния културен фон – както читателят с удоволствие ще установи, ако успее да преодолее подозрението си към (още) едно заглавие, заявяващо претенции върху истината.

Историята, която Бюсер разказва, е с отворен край, а началото – в 1966, маркирано от два легендарни албума, Revolver на “Бийтълс” и Pet Sounds на “Бийч Бойс”. Защо 66-та, а не да кажем 56-та и Елвис Пресли? ”Защото историята на “модерния” поп започва в момента, когато музикантите за пръв път поемат отговорността за собствения си саунд”, заявява авторът. За днешното поколение, поп музиката не гледа вече към бъдещето; ”модерно” днес може да бъде онова, което е било модерно вчера, ултимативна тенденция не съществува, а Боб Дилън, хипхоп или техно принадлежат в еднаква степен към работния арсенал на съвременните групи. По думите на Бюсер, ”попът е мислим само плуралистично”.

С всяко ново поколение, популярната музика се дефинира наново. Това положение е валидно и днес, само че днешното ново не имплицира тотална опозиция спрямо предшестващото го. Това е плюс в развитието на поп-музиката, тъй като за онзи, който днес открие ”старите” “Кинкс”, музиката им може да звучи също така свежо, както и навремето.

И все пак историческият контекст е важен. Докато, например, протестната позиция бе характерна за физиономията на попа през 60-те или на пънка през 70-те, днес популярната музика се е отказала от всякакви големи претенции или лозунги, следвайки – както почти всичко друго – законите на консумизма. Това означава, че за да бъде разбрана пълноценно поп музиката, трябва да се познава нейната история; това би помогнало и на по-старото поколение да развие повече разбиране за музиката, която слушат неговите деца и внуци.

Има впрочем един момент, който не е намерил място в работата на Мартин Бюсер: макар и младо изкуство, поп музиката има вече история, а Елвис, “Бийтълс” или Джими Хендрикс са нейните класици. Днес класиката е понятие, което се бори за оцеляване, но то помага във всеки случай да се разбере защо по-възрастните съвременници отказват да се задоволят с по-малко от ”класиците”. С други думи: дали неравновесието между ”затварянето” на старото поколение за новите звуци и отвореността на младото поколение за старата поп музика не е само въпрос на старомодност, респективно постмодернистка всеядност, а и на качество?

Книгата на Бюсер щеше да спечели също от един по-силен акцент върху чисто музикално-аналитичната страна. Тогава може би щяхме да разберем, защо Revolver винаги се е слушал и продължава да се слуша, а Pet Sounds не.

Martin Büsser, On the Wild Side. Die wahre Geschichte der Popmusik (2004).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s