Защо Европа?

С т о я н  Г я у р о в

След като в продължение на векове е било разположено в средиземноморския регион, през ранното Средновековие цивилизационното средоточие на Европа започва да се измества на север, концентрирайки се постепенно в пространството между Рейн и Сена. Именно там се заражда онази, жива и днес, социална и технологическа динамика, която обуславя „уникалния път“ на Европа и която кара Макс Вебер да се запита: „Каква е онази верига от обстоятелства довела до появата на Запад, и само тук, на културни явления придобили универсално значение и валидност”?

Австрийският медиевист Михаел Митерауер е кондензирал прословутото питане на Вебер до формулата „Защо Европа?“, която е поставил като заглавие на книгата си; подзаглавието, „Средновековните основи на един уникален път“, очертава авторовия метод. Сред съвременните историци преобладава мнението, че решаващите предпоставки за уникалното развитие на Европа възникват едва през Новото време; тезата на Митерауер гласи, че корените на това развитие могат да се проследят чак до ранното Средновековие и късната Античност. В седем тематични есета той анализира няколко аспекта на европейската история – земеделието, феодалната система, организацията на труда, семейството, църквата, протоколониализма, печатарството, – които според него вземат насока, която не се среща никъде другаде по света. Европейската специфика изпъква още по-релефно благодарение на пронизващото цялата книга сравнение с другите цивилизационни ядра на онова време – арабския свят, Китай и Византия.

По същество концепцията на Митерауер се редуцира до огромното значение, което той придава на земеделието и специално на култивираните растения за динамиката на общественото развитие. Затова при него „веригата от обстоятелства“ тръгва от такива елементарни на пръв поглед неща като ръжта и овеса, темата на първата глава от книгата. Митерауер проследява историята на култивирането на тези две посевни растения, които след дълголетно съществуване като плевели започват да се отглеждат едва около 1000 пр. н. е., за да достигнат истински разцвет, бидейки непретенциозни по отношение на климата и почвата, чак в средновековна Западна Европа. Тъкмо тогава, когато Европа се ориентира към ръжта и овеса, арабите отдават предпочитание на градинските растения, а Китай избира ориза – и по този начин, пише Митерауер, още тогава изгубват надпреварата за културно-технологическата хегемония. Митерауер обяснява невидимата на пръв поглед логика на това развитие. Отглеждането на житни растения е свързано с и стимулира много други дейности: оран, отглеждане на добитък и коне, триразделно земеделие, водни мелници, горско дело, транспортни средства като каруци и пътища, и т.н. Градинарството от своя страна не се нуждае от мащабна иригация и мелници, стигат му магарето и камилата, с други думи изисква съвсем различна инфраструктура. Оризът също няма нужда от мелници. Въпреки че китайците познават мелницата дълго преди европейците, при тях тя става излишна и постепенно изчезва почти изцяло. Засяването на ориз във водни полета прави непотребно не само гледането на добитък за тяга и особено на коня; изчезва един важен стимул за земеделската техника (като хамута и плуга) и за военното дело (от тежко въоръжената бронирана конница до кавалерията). Но най-вече що се отнася до водната мелница, азиатците проспиват една основна брънка във веригата на техническия прогрес – вертикалното мелнично колело, главната движеща сила в почти всички клонове на тогавашното производство. За разлика от пшеницата, ръжта изисква дълбоко разораване на почвата, което пък довежда до създаването на тежкия плуг; ръж се гледа и в Източна Европа, но новият плуг стига до там едва векове по-късно. Така техническите нововъведения на Новото време, предпоставка за глобализацията на интересите, се оказват непосредствено свързани с безшумната земеделска революция, състояла се в западна Европа през ранното Средновековие.

Или друг пример от сравнителния анализ на Михаел Митерауер, илюстриращ социалните последствия от религията. Юдаизмът и произлезлите от неговата традиция християнство и ислям смятат своите свещени книги за божие откровение – обстоятелство, което потенциално ограничава свободното боравене с тези писания. Но най-силна е сакралната връзка в исляма. В самия му текст, Коранът се характеризира като „арабски Коран“, което постулира веднъж за винаги арабския като единствения език на свещената книга и отрича по принцип превода. По този начин, с разпространението на исляма, арабският като език на свещената книга се превръща в свещения език на мюсюлманите. Аналогична фиксация възниква и по отношение на писмеността: знаците, с които се пише свещеният арабски език, също трябва да са свещени. Нещо повече: сакралната санкция засяга дори перото, с което се пишат свещените букви на свещения език на свещената книга.

При това положение не би трябвало да ни изненадва и още една подробност, която научаваме от Митерауер: арабският свят – с изключение на една малочислена секта – не познава печатницата чак до средата на 18 век. Като блокира така дълго въвеждането на печатарската техника по религиозни причини, арабският свят сковава собствения си растеж и то не само в полето на комуникациите. Цената на модернизацията е в отказа от уюта на традицията; цената на отказа от модернизацията е в безветрието на традицията. В тази перспектива би могла да се разглежда и една бъдеща българска дискусия „за“ и „против“ кирилицата.

Michael Mitterauer, Warum Europa? (2003).

Защо Европа?, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s