Свещени войни

С т о я н   Г я у р о в

Рядко дискусиите за тероризма, излизащи извън потока на ежедневната хроника на кръвопролитията в Ирак, Палестина или Афганистан, минават без да се спомене думата ”фундаментализъм”. Това понятие се загнезди в общественото съзнание и речник след революцията на Хомейни в Иран преди двайсет и пет години и днес е така фиксирано в арабите, исляма и Близкия Изток, че наистина е необходим може би един обемист труд, като този, написан от английската специалистка по история на религията Карен Армстронг, за да бъде разчистено от деформиращите го наслоения на ежедневната употреба.

Армстронг тръгва отдалече – от двете форми на съзнанието, чиито емблеми са митът и логосът: митът покрива всичко онова, което придава смисъл и значение на живота, включително религията, докато логосът се съотнася с рационалното, практическото мислене. В продължение на хилядолетия мит и логос се допълват в съответствие с изконно оформилото се разделение на труда между тях – до настъпването на Новото време, което е ново именно с това, че нарушава този баланс: рационалният мироглед измества или поставя под силен натиск религиозните нагласи. Фундаментализмът е опит за възстановяване на изгубената цялост на живота, или както се изразява Армстронг, опит ”да се запълни празнината, зейнала в сърцето на модерната култура”. С други думи, това е явление, характерно за всички големи религии, както е видно и от заглавието на нейната книга: ”Борбата за бог. Фундаментализмът в юдаизма, християнството и исляма”.

За да покаже какво сближава и какво раздалечава Джери Фолуел и Хомейни, Хамас и Еда Харедис, шиити и протестанти, авторката започва хронологията на своето сравнително изследване от Испания в 1492. Това е годината, през която пада Гранада, последното мюсюлманско владение на Иберийския полуостров, и през която е издаден указът за изгонването на евреите и мюсюлманите от обединеното испанско кралство. В панорамното полезрение на Армстронг влиза възходът на рационалната мисъл в Европа, месианските пристъпи в юдаизма, контрастът между материализма и боготърсачеството на протестантските секти и движения в Америка, заникът на арабската мощ и републиканската революция на Ататюрк. В края на този път стои рязкото радикализиране и глобализирането на ислямския тероризъм, кулминиращо в датата 11. 9. 2001.

Фундаментализмът, без значение дали юдейски, християнски или ислямски, започва по правило не като офанзива срещу външен враг, а като вътрешен сблъсък между традиционалистите и прогресистите с цел завръщане към ”фундамента”, към основата. Вероятно само на малцина е известно, че самото понятие фундаментализъм възниква в САЩ в началото на миналия век, като лозунг на консервативните протестанти, насочен против либералните им едноверци и настъплението на секуларизма. Фундаментализмът е крайно разнолико явление и е закономерно за него да се говори в множествено число. Затова събирането на всички фундаментализми под един общ знаменател е възможно само на основата на онова най-общо определение, което разглежда това явление като реакция на модернизацията, и което се приема от повечето специалисти, включително и от Карен Армстронг.

Тази разноликост води понякога до странни кръстоски. Това, че антидържавният патос на някои ултраправоверни юдейски групи се покрива с целите на арабските фанатици, е понятно. Много по-изкривена е логиката, стояща зад ционисткия ентусиазъм, който обхваща американските протестантски фундаменталисти по времето на създаването на израелската държава: в раждането на Израел те виждат непогрешим знак за предстоящото второ пришествие на Христос и затова съвсем безпроблемно сдвояват своя хроничен антиюдаизъм с ционизма. От друга страна пък юдейският екстремизъм е реакция на ционизма; ционисткият проект и реализацията му, по думите на Армстронг, са ”движещата сила на всички разновидности на юдейския фундаментализъм”. Ционизмът е секуларно, дори антирелигиозно движение, и като такова – в противоречие с радикалните течения в юдаизма, които са виждали, а някои все още виждат в държавата Израел омърсяването на Палестина, като място на идеални и мистични въжделения.

Основният акцент в мащабното, наситено с подробности изследване на Армстронг пада, както би могло да се очаква, върху историята на фундаменталистките потоци в исляма. То съдържа редица великолепни малки етюди, например за Египет по времето на реформатора Мохамад Али, или за духовния път на аятолах Хомейни, който далеч не е бил така праволинеен, както би могло да се предположи след навлизането му в политиката. Изобщо, политическото е маята на религиозния фанатизъм, доколкото, според принципното определение на авторката, ”фундаментализмът е опит да бъде върнат бог в политиката”. Армстронг използва възприетия от нея работен модел мит/логос, за да обясни теоретично разглеждания феномен като следствие от размяната на функциите между двата елемента на парадигмата. За разлика от християнството, в юдаизма и исляма вниманието е фокусирано върху практиката (ортопраксия), в резултат от което, пише Армстронг, ”фундаменталистите в тези две религии превръщат митовете на своите традиции в идеологии”. И по-нататък: ”Стига се до най-жестоки ексцеси, понеже те се опитват да реализират своите митологии в практическия живот в мащаб едно към едно, . . . да изпълнят модерния критерий за ефективност, според който една “истина”, за да бъде взета на сериозно, трябва да се мери с аршина на практическата й приложимост”. Докато мюсюлманските фундаменталисти изживяват своите mythoi като прагматически logoi, в християнството фокусът не е върху практиката, а върху учението (ортодоксия), и затова протестантският фундаментализъм избива в друга посока: неговите представители ”обявяват християнските митове за научни факти, създавайки една хибридна форма, която не е нито религия, нито наука”.

Карен Армстронг завършва книгата си преди събитията от септември 2001, тъй че в полезрението й не влиза глобалният поход на президента Буш за изкореняване на ”злото”, поставящ го недвусмислено в лагера на онези, които искат да превърнат митовете в действителност, тоест онези, срещу които воюва. Това развитие внася известно объркване в прегледното теоретично построение на Армстронг, без да накърнява ни най-малко достойнствата на нейния труд.

Karen Armstrong, The Battle for God.

(2004)

Свещени войни, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s