Платон, прасето и последният буржоа

С т о я н  Г я у р о в

Дневникът като литературен жанр придобива форма сравнително късно. Той е израз на порасналото авторско самочувствие, както и на едно противоречие – между потискането на порива да изповядаш нещо, което  поради лични съображения или обществени причини не е за очите на широката публика, и нарцистичното самолюбие на твореца, убеден, че човечеството не бива да бъде лишено от нито една негова дума, приживе или след смъртта му. Светове делят обаче многотомния дневник, в който модерният основоположник на жанра Самюъл Пийпс (1633-1703) регистрира ежедневната борба със собствената си суета, маниакалност и хипохондрия, от  непретенциозните и затова покъртителни записки на Ане Франк или Виктор Клемперер.

Дневниците на Шандор Марай са от трети вид: те са блестяща литературна стилизация на една биография и може би надгробният паметник на един жанр без бъдеще: “Моменти, в които тишината – в нас и около нас – става толкова силна, че ни се струва как чуваме тайното тиктакане на световния механизъм”. Когато малко преди 43-я си рожден ден през 1943 написва това красиво изречение, Марай не подозира, че слага началото на най-дългата си творба, която ще продължи да пише чак до самоубийството си в Америка през 1989, и която мнозина смятат за главния му принос към литературата на 20 век. За трайността на това начинание има съвсем просто обяснение – оказва се, че дневникът е идеалната форма за таланта на Марай. Но първоначално затварянето му в тази форма е показна демонстрация на оттеглянето му от публичния и литературния живот.

Основната причина за решението на Марай да избере вътрешната емиграция е израждането на политическите условия и фашизирането на родната му Унгария; след германската окупация през 1944 той забранява издаването на своите книги и отказва да публикува каквото и да било. Втората причина е растящото недоволство на автора от дотогавашното му творчество: “Колко излишни неща написах, само за да можем да си позволим жилището и начина на живот, отговарящи на двамата ни прислужници”!, отбелязва той в началото на 1945. А години по-късно, когато се отрича дори от най-популярния си роман, “Жар”, той заявява: “Моите амбиции отиват много по-далеч от романите, които съм написал” – но въпреки това продължава да пише романи.

Неговият жест на протест и отчуждение изпъква още по-релефно като знаем кой е бил Шандор Марай преди да се изолира в едно село край Будапеща, където преживява бомбардировките и несгодите на войната, и където посреща руските войски (“Те ни освободиха наистина, но не ни донесоха свобода”). Съвсем млад той работи като критик в Германия, живее в Париж и изобщо опознава Европа преди в края на 20-те години да се завърне в Будапеща. Още преди войната Марай се утвърждава като един от най-четените унгарски писатели и публицисти. За седмичната си колонка в един от най-реномираните вестници на страната той получава хонорар, равен на три месечни заплати на квалифициран работник, а животът му е като рекламен клип за ежедневието на един буржоа и денди: събуждане от прислужницата с чаша портокалов сок, тенис, масаж, английският костюм, аперитив в някое кафене, вечерта – посрещане на гости или отиване на гости, а преди заспиване уморената констатация, че “нивото на литературния живот е спаднало, а животът наистина е непоносим”. В дневниците си Марай оплаква залеза на своята класа, но не и загубата на предишния си живот: “Бъди учтив и не се оплаквай”, повтаря си той със стоическо упорство. Притиснат между германците и руснаците, от които еднакво се страхува, и мразещ сънародниците си заради малодушието и безотговорността им, на Марай не му остава друг избор освен да се врече на стоицизма. “Ти си моята опора”, пише той, обърнат към императора-стоик Марк Аврелий, когото периодически зове.

С немския превод на първите два тома мюнхенското издателство “Пипер” полага началото на пълното критично издание на дневниците на Марай. Тези начални томове обхващат само две години, 1943-45, но са може би най-интересните от цялата поредица, защото в тях е запечатано драматичното пречупване в съдбата на автора точно по средата на житейския му и творчески път. Тонът на записките прелива от трезв към лиричен или афористичен, но е очевидно вниманието на автора към литературната им полировка. Настроението въпреки натрупаната горчивина е по-скоро меланхолично, отколкото песимистично; специално в началото Марай се вглежда много повече във вътрешния си мир, отколкото в ставащото около него. Той маркира например бомбардировките на София, но се тормози преди всичко заради жегата или здравето на кучето си, и изобщо: “… новият роман на Жулиен Грийн ме интересува повече от тази война”. После Марай изключва радиото, за да не слуша повече новините, и се задълбочава отново в Платон и Гьоте: “Аз не смятам това за бягство… Моята работа е с помощта на субект и предикат да редя думи – дори тогава, нещо повече, тъкмо тогава, когато светът се руши”. Сухата като влаково разписание констатация от един друг дневник за една друга война, “Германия обяви война на Сърбия. Днес следобед час по плуване”, е по-известна само защото идва от перото на Франц Кафка.

Записките в дневника на Марай не са датирани, всичките му съвременници, включително жена му Лола, фигурират само с по един инициал. Хронологията не го интересува, целта му е друга – да стигне до същността на времето: “Все по-безгрижно дистанциране от света и все по-реална близост с Бога: това е смисълът и опитът на остаряването”. Разбира се при неспирен диалог с великите умове на човечеството: “Нощем чета сонетите на Шекспир. Колко повече е това от една световна война”! Само да не беше досадната подробност, че писателят също е човек и че трябва да яде. От примирението с тази необходимост се ражда следният, пропит с горчив комизъм пасаж: “Градинарят е разтревожен от световното положение: той е загрижен за прасето си, което е застрашено от световното положение. Както от патрулиращите германски войници, така и от новия световен ред на руските комунистически окупатори. Недоверието му е дълбоко, исторично, обосновано. Сутринта отивам до кочината на прасето и го оглеждам внимателно. Защото в последна сметка става дума именно за това прасе. Това е действителността”.

Малко по малко тонът на записките започва да се променя. Действителността – масовите убийства, депортирането на евреите, грабежите, безчинствата на унгарските фашисти, обсадата и разрушаването на Будапеща и не на последно място грижите около прасето – навлиза на широк фронт в дневника на Марай. Усеща се как събитията пробуждат журналистическия му инстинкт. И той както повечето му сънародници приветства руските войски като освободители и за кратко време се отдава на илюзии за характера на комунистическата система, и дори заявява, че бъдещето принадлежи на социализма – но само за кратко.

Впрочем най-големият проблем за него не са чуждестранните окупатори, били те германци или руснаци, а самите унгарци, които го отвращават със слабодушието и готовността си да станат подлога на всеки господар, както и с антисемитската си настървеност. Марай е убеден, че кризата на унгарското общество, кулминираща във фашизма, е логичният край на унгарската история от последните десетилетия. “Трябва да напусна Унгария”, пише той през януари 1945 и тази мисъл не спира да го преследва до края на дневника му. Три години по-късно той осъществява намерението си и заедно със семейството си заминава за чужбина – първо Италия, после САЩ, после пак Италия и накрая САЩ, – за да не стъпи никога повече на унгарска земя.

Заминаването на Марай остава незабелязано. Според Ласло Фьолдени, автор на великолепния предговор към дневниците, обяснението е просто: Марай, изживяващ се като последния буржоа, винаги е бил чужд елемент в родината си, защото там никога не е съществувала буржоазията от европейски тип, към която той се чувства причастен. Унгарският литературовед е съгласен с Марай, който представя “балканизирането” на Унгария като резултат от липсата на пълноценна буржоазия, но все пак намира оценката му за донякъде тесногръда: Марай има напълно идеализирана представа за буржоазията, чиято роля според него се ограничава до съхраняването на образоваността и културата. Фьолдени подчертава, че Марай нито за миг не се замисля за отговорността на унгарската буржоазия за срива на родината му, просто защото държи не толкова на буржоазната действителност, колкото на своите илюзии за нея. За него Европа и буржоазията са бъдещето, единственото смислено бъдеще. Същевременно той подозира, че това е една химера и затова, според много точното наблюдение на Фьолдени, “описва това бъдеще като минало”.

На 11 април 1943, годишнината от рождения си ден, Марай записва в дневника си: “Досега съм живял четирийсет и три години. А ако живея още толкова? И стана на осемдесет и шест? Ще знам ли тогава повече? Ще бъда ли по-щастлив”? На 11 януари 1985, повече от 40 години по-късно, полусляп край леглото на умиращата си жена, в самотата на жилището си в Сан Диего, Марай, прелиствайки старите си записки, попада на цитираните по-горе думи. Той ги пренася в тогавашния си дневник и продължава: “Въпросът се превърна в действителност, липсва една година до 86. И аз не знам повече. Имам по-скоро чувството, че обирам останките от онова, което съм знаел още преди 43 години, но което междувременно съм изгубил или забравил”.

В един американски интернет-форум с мнения за дневниците на Шандор Марай прочетох: “Купете, измолете, заемете или откраднете, но прочетете тази книга”! Аз нямам какво повече да добавя.

Sándor Márai, Tagebücher 1943-45 (2009).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s