С т о я н Г я у р о в
Ако беше спрял на брега на Рубикон, Цезар щеше да влезе в учебниците по история, но не и в културната памет на човечеството. Той обаче, както знаем, пресича Рубикон; последвалите пет последни години от живота му, годините на бруталната гражданска война, която срива окончателно Римската република и налага империята като единствения реалистичен изход, са главната причина за несекващия биографичен интерес към него. Това е гравитационният център на биографията на Гай Юлий Цезар от перото на берлинския специалист по Стара история Вернер Далхайм. “Същинската тайна на този живот, доколкото има такава, трябва да се търси в събитията след победоносния поход в Галия”, подчертава той в предговора, и още: “Който иска да отдаде дължимото на Цезар, трябва да го оцени като воин, но и да покаже злощастието, в което неговата представа за достойнство хвърля Рим.”
За разлика от Александър, с когото започва нова епоха в историята, Цезар, който въпреки завоеванията си така и не получава прозвището “велики” – една показателна подробност!, – е част от един разпадащ се свят и виновник за крушението му. Октавиан, осиновеният му наследник и основател на римската монархия, взема името му и отмъщава за насилствената смърт на баща си, но държавният ред, който създава, не дължи нищо на политическото дело на Цезар. Това дело – напомня Далхайм, – си отива със смъртта му. Никой не вижда в Цезар мъченика на една нова кауза, никой не се изживява като негов апостол. Не случайно погребението му се изражда в улични боеве и хаос, а смъртта му отприщва нова гражданска война, в която изпепелява всичко, имало някога стойност за него и съвременниците му. “Цезар е първият монарх на Рим, но той не създава монархията”, подчертава Далхайм. Взорът му не отива по-далеч от бойното поле, от следващата война и поредното завоевание. Завещанието му разкрива, че той не е искал нищо повече от това, като истински римски патриций и потомък на една от най-старите фамилии в града, да възнагради богато своите близки и приятели.
Върховният стимул и цел на Цезар са gloria et dignitas, слава и чест, двете понятия, съставляващи етоса на Римската република и на нейните първи семейства, на нобилитета. Цезар обаче става жертва на онова трагично развитие, започнало няколко десетилетия по-рано, при което единствено войната и диктатурата задават посоката към безсмъртието, докато съдбините на републиката се оказват просто чамав декор по пътя към постигането на тази цел.
Далхайм поставя Цезар на централното кръстовище на римската история: екзекутор на един изнемогващ ред, неспособен повече да се справя със задачите си, произтичащи от световното господство; пожизнен диктатор, който, подобно на Горбачов в наше време, отваря неволно вратите към един нов свят. Несъзнаващата роля на Цезар го превръща следователно не в ковач, а в инструмент на историята. Едва след смъртта си той прераства в бог и мит, в една надисторическа фигура, която завладява съзнанието и въображението на поколенията.
Защо тогава цялата тази фиксация върху Цезар, а не върху приемника му Август, в чийто исторически успех няма никакво съмнение? Как може да се обясни обаянието, което продължава да струи от фигурата на последния диктатор на републиката? Далхайм вижда в перипетиите на неговия живот, заключени между Рубикон и съзаклятието на Брут, нещо повече от съдбоносните събития на една погиваща система; той вижда в този живот отражението на трагичното в човешката съдба, което, тъй като засяга всички хора, вълнува всички ни. “Край Рубикон започват триумфът и трагедията на един велик пълководец, когото собствените му дела и родената от тях воля за власт подтикват да вдигне меч срещу отечеството си. В залата на Сената пет години по-късно свършва животът на един герой, убит в зенита на славата си, когато собствените му другари пренебрегват личната си вярност, за да застанат зад идеалите на републиката”, пише Далхайм със сдържан патос в една от най-красивите страници на книгата си.
На второ място, според автора, тези събития разкриват парадигматични страни на политическото действие: те показват колко болезнени или безизходни са често решенията в полето на политиката и напомнят, че понякога победа и поражение могат да бъдат едно и също. Накрая, досущ като в антична драма, Далхайм извиква на сцената и изтъква ролята на второстепенните актьори – Брут, Катон младши, Цицерон, Клеопатра, чиито идеали, интереси и “несъмнено късогледа праволинейност”, възвисени от принудителната им смърт, хвърлят допълнителна светлина върху делото на Цезар. Авторът изненадва обаче със заключението, че тъкмо в съдбата на тази група хора се съдържа ключът към предизвикателството, което Цезар от хилядолетия отправя към историци и поети.
Това изненадващо обяснение, класическо deus ex machina, което иска обяснение от своя страна, ни позволява без колебание да прогнозираме, че и занапред всяка нова биография на Цезар ще бъде само предпоследната. Това изобщо не снижава равнището на “Юлий Цезар – честта на воина и злочестината на държавата”, великолепната студия на Далхайм, която особено в заключителната си част представлява рядко срещана сплав от научна задълбоченост и поетическо вдъхновение. “Съдбата на последното поколение на Римската република учи историците и поетите по най-безпогрешен начин, че световната история не е Страшният съд, а победата или поражението не са от решаващо значение за присъдата на потомците.” Ако Цезар знаеше това, не само той, но и Рим щеше да има може би друга съдба.
Werner Dahlheim, Julius Caesar. (2005)
Императорът на сладоледа 