Императорът на сладоледа

Ф о л к е р  Р а й н х а р т

Когато поради страх от Инквизицията Галилей в пиесата на Брехт се отказва от хелиоцентричния модел на вселената, неговият дълбоко разочарован помощник Андреа възкликва: „Злощастна е страната, която няма герои!”. С други думи: великият учен е трябвало да стане мъченик на науката, свидетел на истината с цената на кладата. Галилей обаче контрира, като преобръща изречението и заявява: „Злощастна е страната, която се нуждае от герои”.

Ако Брехтовият Галилей е прав, то нашият свят е много зле. Защото отдавна вече гъмжи от героини и герои, фиктивни и реални, в романи и сапунени опери, а също в исторически документални филми, в рекламата и медиите, които доминират със своя пример хрониката на текущите събития. Няма пилот, който при  трудни условия успешно е приземил своя самолет, няма пожарникар, който е спасил детенце или кученце от пламъците, който да не бъде обявен пред камерите за герой и да не отхвърли със заучена скромност присъдената му титла: „Просто си свърших работата/изпълних дълга си”.

Впрочем нека бъдем наясно: естествено, че всички тези добри дела и техните извършители заслужават похвала за своя професионализъм и кураж. Тук става дума единствено за следното: защо това превъзнасяне в свръхчовешки формат? Защото именно свръхчовешкото отличава героя. Така например едно голямо германско онлайн-списание засвидетелства наскоро на шведската екоактивистка Грета Тунберг, че на такава крехка възраст била постигнала вече нещо свръхчовешко.

Човек може да се отнася с много симпатии към движението Fridays for Future (FFF)[1] и стимулираните от него инициативи, и все пак да смята цялото това венцехваление за малко преувеличено. И да се запита: защо съвременният свят има такава спешна нужда от героичното и от онези, които уж го въплъщават? Ако приемем извода на Брехт, тогава именно злощастието прави света възприемчив или дори жадуващ за героичното – обяснение в полза на което може да се намерят не един и два смислени аргумента.

Колкото по-трудно, да не кажем безизходно изглежда положението, толкова по-силен става копнежът за спасение от най-неочаквани посоки и места. През 1429 френската армия търпи поражение след поражение от нахлулите английски войски и тъкмо когато цялата страна изглежда изгубена, в лицето на Жана д’Арк се появява една девойка от най-затънтената провинция, която твърди, че е изпратена от Бог да спаси Франция и нейната монархия, и затова възнамерява да поведе унизената френска армия в контраатака.

Удивителното в случая не е дързостта на самозваната спасителка – подобни екстатични видения са били разпространени по онова време, – а че тя се увенчава с успех: френските войници повярват на свръхестествената подкрепа, която им се явява в такава необичайна форма, просто защото не са имали друг избор, освен да вярват – и ето че мотивацията свише се изплаща. Поне за Франция и монархията. Младата героиня обаче бива заловена от победените англичани и изгорена като вещица, а шестстотин години по-късно обявена от папата за светица.

За щастие днес времето на кладите отдавна вече е отминало. Но не и времето на канонизирането, напротив. Така много предпазливо бихме могли да продължим с аналогията. Свещеното е най-ефикасно, когато се окаже лице в лице със своя антипод, абсолютно аморалното – спомнете си например кадрите от последната световна среща на върха, посветена на климата, с младата активистка на ораторската трибуна и американския президент, като незаслужаващ внимание редови политик. Така поне за миг бива възстановен идеалният световен ред – и покълва надежда, че все пак е възможен обрат. По много сходен начин през 1430 публиката възприема контраста между чистата млада Божия пратеничка от Домреми и мрачните сатрапи от двете страни: неопетнена чистота срещу безгранична поквара, такава, каквато въплъщава ужасяващият Жил дьо Ре, по-късно екзекутиран като убиец на стотици деца.

Фактът, че 21 век е възприемчив за подобни явления, опровергава тезата за разомагьосването на света, тъй като цялата християнска религия във всичките си фасети и проявления почива на един и същ принцип: чрез доброволната жертвена смърт на невинния син Божи биват опростени злодеянията на грешното човечество, макар че то, с изключение на светците разбира се, изобщо не заслужава подобна благодат. Затова неочакваната и според рационалните човешки мащаби съвсем невероятна поява на спасителя се посреща предимно с неверие и отрицание, и от този момент нататък светът се разделя на вярващи и на непоправими отрицатели.

Който желае, може да направи и други аналогии с настоящето. Ала по-важен от тях е фактът, че и в уж секуларизираните общества копнежът по спасителя продължава да живее много интензивно, въпреки всичката ни информираност, или още по-добре: въпреки съкрушителния ни ежедневен опит. Колкото повече отделният човек се чувства безпомощна част от една огромна анонимна маса, колкото по-категорично си повтаря, че е в плен на една сляпа съдба, която изобщо не го забелязва, толкова по-страстно копнее той за спасение и спасители.

Удивителното на култа към героите през 21 век се състои тъкмо в обещанието, че всеки може сам да се измъкне от безформената маса и да стане героиня/герой. За целта не е необходимо човек да е прозрял като Галилей механиката на вселената или като Жана д’Арк да е спечелил някоя решаваща битка; една завладяваща идея и смелостта да я наложиш са напълно достатъчни, вж. Училищната стачка. Казано свободно по Дейвид Боуи: ние всички можем да станем герои поне за един ден.

Още големият философ на историята Джовани Батиста Вико достига в началото на 18 век до прозрението, че тъкмо демократичните общества, които по онова време вече започват да се очертават на хоризонта, се нуждаят от митове, което означава от герои. Свидетелства за това не липсват, особено в Швейцария, най-демократичната страна на света, където Вилхелм Тел, находчив продукт на късния 15 век, продължава да съществува като реален герой.

Естествено никога не е липсвал и не липсва присмех над култа към героите и героините. Волтер, майстор-присмехулникът на Европа през алергичния уж към всякакви героични забежки век на Просвещението, е автор на един пропит от ирония епос в стихове за Жана д’Арк, в който тя не се явява нито като дева, нито като героиня, а като едно човешко, твърде човешко  същество. Ала и Волтер е бил не само предразположен към геройския култ, но и сам го е насърчавал, ласкаейки неудържимо пруския крал Фридрих Велики, чието коварство не само прозира, но изпитва и на собствен гръб, и чиито грабителски войни, както всяка война, осъжда. Въпреки това той се оказва слаб пред аурата на пруския пълководец и в течение на годините сътворява един германски мит, който е все още жив.

Още по-фрапантно се проявява потребността от героичното в комунистическите движения и страни през миналия век с техния доведен до крайност култ към личността на вожда. Човек се пита щом историята се развива според железни закони и сега бе дошло времето на пролетариата като главен актьор, защо тогава на същия този пролетариат бяха така спешно необходими недосегаемите водачи, чието възвеличаване би накарало да пребледнее от завист всеки светец, без значение от коя църква? Но и най-хитроумната диалектика, преминала школата на Маркс и Ленин, не бе в състояние да преодолее това противоречие, въпреки натрапчивото боготворене на „великите вождове”, тъй че тъкмо движенията, заричащи се чрез равенство да доведат един нов свят на свободата, се провалиха в собствената си лъжа.

Преведе от немски Стоян Гяуров

Volker Reinhardt, Zum Glück gibt’s Helden, wenn man sie braucht: Warum wir Erlöser nötig haben. Neue Zürcher Zeitung.

Фолкер Райнхарт е германски историк и специалист по италианския Ренесанс. Той е професор по история на Новото време във Фрайбург.

[1] „Петъци за бъдещето”, международно ученическо движение, агитиращо за мерки против глобалното затопляне. Импулсът идва от първата протестна акция на Тунберг, под лозунга „Училищна стачка за климата”.