Забравеният гений

А н т ъ н и  Г о т л и б

„Светът никога няма да проумее какво се случи, какво светило угасна“, пише до свой приятел на 19 януари 1930 белетристът Литън Страчи, виден член на лондонската литературна група Блумсбъри. В този ден, едва 26-годишен, умира, вероятно от чернодробна инфекция, Франк Рамзи, преподавател по математика в Кеймбридж. „В него имаше нещо нютоновско“, продължава Страчи – „лекотата и размаха на мисълта, благостта на характера“.

Преподавателите в Кеймбридж знаят, че от известно време в техните среди има едно истинско чудо: юношата Франк Рамзи се откроява рязко още с пристигането си като студент през 1920 в Тринити, някогашния колеж на Нютон. Осемнайсетгодишен, той е избран да преведе на английски най-нашумялата философска книга на времето – „Логико-философски трактат“ от Лудвиг Витгенщайн, а две години по-късно публикува критична рецензия в Mind, водещото англоезично философско списание. Дж. Е. Мур[1], главният редактор на списанието, който е започнал да преподава в Кеймбридж десет години преди появата на Рамзи, признава, че се чувствал „определено напрегнат“, когато неговият първокурсник бил сред аудиторията, защото „той беше много по-умен от мен“. Джон Мейнард Кейнс е един от неколцина кеймбриджки икономисти, които се отнасят почтително към мнението и умствените способности на Рамзи.

Когато по-късно Рамзи публикува дълга статия за спестовните ставки, Кейнс заявява, че това е „един от най-забележителните изобщо приноси към математическата икономика“. Най-полемичната идея на автора е застъпничеството му за бъдните поколения, а именно, че на тяхното благоденствие трябва да се обръща същото внимание, както на актуалното. Рамзи пише, че пренебрежението към интересите на идните поколения е „етически незащитимо и се дължи просто на липсата на въображение“. Но в сянката на Голямата депресия икономистите имат по-належащи грижи; неговият текст ще постигне огромен ефект едва десетилетия по-късно. Както става впрочем с по-голямата част от работата на Рамзи. Неговият принос към чистата математика е бил сбутан в един текст върху съвсем друга тема. Той се състои от две теореми, които Рамзи използва за проучване на методите за определяне на валидността на логическите формули. Повече от 40 години след публикуването им те се превръщат в основата на клона от математиката, известен като теорията на Рамзи, който анализира реда и безредието. (Както обяснява оксфордският математик Мартин Гулд, тази теория постановява, например, че сред всеки шестима потребители на фейсбук винаги ще има или трима взаимни приятели, или трима, между които няма никакви приятелски връзки).

Рамзи не само умира съвсем млад, но изглежда, че е живял и твърде рано. Той не прави почти нищо, за да рекламира важността на своите идеи. Не помага и неговата скромност; той не е бил особено впечатлен от себе си – смятал е, че е прекалено ленив. Другите обаче са били зашеметени от скоростта, с която работи мозъкът му. Покойният американски философ Доналд Дейвидсън е бил един от мислителите, изпитали така наречения от него „ефект на Рамзи“: правиш някакъв вълнуващ пробив и разбираш, че Рамзи вече го е извършил преди теб.

Съществува и проблемът Витгенщайн, чиято култова фигура и магнетично притегляне отвличат вниманието от идеите на Рамзи в продължение на десетилетия. Ала Рамзи се възражда. Днес икономистите изучават модела за ценообразуване на Рамзи; математиците размишляват над числата на Рамзи; философите обсъждат така наречената рамзификация и теста на Рамзи. Редица учени смятат, че предстоят нови открития в неговите работи.

Философите обичат да фантазират как би изглеждала философската мисъл през ХХ век, ако Рамзи не си бе отишъл без време. Това упражнение стана още по-забавно с публикуването на неговата първа пълна биография (Frank Ramsey: A Sheer Excess of Powers) от перото на Шерил Мисак, професор по философия в Университета на Торонто. Опирайки се на семейни документи и записи на интервюта, проведени преди четири десетилетия за една биография, която остава ненаписана, Мисак разказва много по-пълнокръвна история, отколкото бихме могли да си представим за възможно толкова дълго след края на един толкова кратък живот.

Артър, бащата на Рамзи, твърдял, че Франк, неговото най-голямо дете, се научил да чете почти веднага след като проговорил. Преждевременно развит бил и неговият политически усет. Един ден той информирал майка си, че неговият по-малък брат Майкъл бил, за съжаление, консерватор:

Попитах го „Майкъл, ти либерал ли си или консерватор?“, а той рече „Какво означава това?“. Казах му „Искаш ли да подобриш нещата, като ги промениш, или предпочиташ да си останат както са?“. А той рече „Нека си останат както са“. Значи, трябва да е консерватор.

По-късно двамата братя се разминават и по въпроса за религията. На 15 години Франк вече е завършен атеист; Майкъл влиза в Англиканската църква и става архиепископ на Кентърбъри[2].

Към края на ученическите си години Франк поглъща книги по икономика, политика, логика, физика и други предмети с невероятна бързина – почти по една на ден. През ваканциите научава немски, за да може да чете томовете по математика и философия в оригинал. В любовта си към математиката той върви по стъпките на баща си, кеймбриджки математик и автор на учебници по математика и физика. Но темпераментът на Франк – слънчев характер, придружен от силен, заразителен смях – е в пълен контраст с онзи на баща му, който е известен по-скоро заради своята начумереност и заядливост, отколкото заради академичната си работа. В некролога му, който се пази в архивите на Магдалийн Колидж, където Артър Рамзи е бил вторият най-важен човек в продължение на 22 години, се казва, че неговото ръководство било „строго“. Като дете, Франк свиква да се справя с лошите настроения на баща си, като тихичко се измъква от стаята, когато работата загрубее. Може би това благодушно спокойствие му помага по-късно да се справя по-добре от другите с честите пристъпи на мъчителна обидчивост от страна на Витгенщайн.

По време, когато малко жени стигат до университета, Агнес Рамзи, майката на Франк, учи история в Оксфорд и слуша лекциите по логика на Чарлс Доджсън (известен на света като Луис Карол). По-прогресивна от мъжа си, тя е активистка в подкрепа на левичарски и феминистки каузи. Франк е с подобен уклон и в училище минава за „запален болшевик“. В Кеймбридж участва в местния политически живот и е активен, макар и недоктринерен член на Социалистическото дружество.

Семейство Рамзи принадлежи към интелектуалната аристокрация, в която Франк се чувства у дома си от най-ранна възраст. След първата си среща с Кейнс в Кеймбридж, Рамзи пише, че го намирал за „много приятен“; при своята разходка двамата разговаряли за историята на икономиката, жалкото състояние на математическата теория на вероятността и трудностите на писането. Рамзи е седемнайсетгодишен по това време; Кейнс съветва Обществото на народите и Английската национална банка, и обядва с Уинстън Чърчил.

През последната година в училище Рамзи решава да се фокусира върху чистата математика; това е специалността, в която ще се дипломира, която ще преподава и използва като научен инструмент. Най-много го привлича обаче философията. Като ученик той прочита „Принципите на математиката“ на Бъртранд Ръсъл, който отстоява „логистичното“ мнение, че математическите истини и концепции могат да бъдат изведени от логическите такива. Голяма част от ранната техническа работа на Рамзи в сферата на философията изхожда от логистичните идеи на Ръсъл и проучва техните разклонения. Така например, той внася допълнения към теорията на Ръсъл, занимаваща се със самореференциалните парадокси; най-прочутият пример е за бръснаря, който бръсне всички онези, и само онези, които не се бръснат сами; означава ли това, че бръсне и самия себе си?

Рамзи е ентусиазиран, макар и не безкритичен, почитател на Витгенщайновия „Трактат“ – книга, която пристигналият за пръв път в Кеймбридж през 1911 Витгенщайн завършва седем години по-късно, като войник от австроунгарската армия, интерниран в един италиански военнопленнически лагер. Основната теза на „Трактат“-а е, че философските проблеми са резултат от погрешното разбиране на логиката на езика. Убеден, че със своята малка книжка е разкрил корените на езиковата логика и по този начин е решил всички философски проблеми, Витгенщайн напуска Кеймбридж и се отдава на учителстване[3]. Рамзи е бил тотално завладян от идеите на австрийския философ и през 1921 с удоволствие приема поръчката да преведе „Трактат“-а на английски.

Няколко месеца след като завършва през 1923, Рамзи прекарва две седмици в Австрия, посветени на непрестанно обсъждане на „Трактат“-а с Витгенщайн. През март следващата година той се връща и прекарва шест месеца във Виена. Най-малката сестра на Витгенщайн, Гретъл Стонбъро, го взема под своето крило и той вечеря всяка седмица в нейния „бароков дворец“ с „огромното стълбище и безбройните салони“, както пише превъзбудено вкъщи. Двамата ходят по приеми и на опера. Явно Рамзи не е знаел колко невъобразимо богато е семейство Витгенщайн. (Самият Лудвиг живее съвсем скромно: след смъртта на баща му, той раздава целия си дял от наследството на своите братя и сестри).

Рамзи гори от желание да разговаря за философия с Витгенщайн, ала този път има и друга причина за гостуването му. Той иска да се подложи на психоанализа, тъй като имал проблеми със секса и страдал от своята „пагубна страст по една омъжена жена“, както се изразява в писмо до Витгенщайн. Кейнс отбелязва веднъж, че прямотата и искреността на Рамзи са били почти смущаващи. В дневника си Рамзи споделя следния диалог със споменатата жена, която е била близка приятелка на семейството: „Маргарет, искаш ли да се ебем?“, попитал я той един ден, а тя отвърнала: „Мислиш ли, че това би променило нещо?“. Явно той е мислел, че би променило, и това го потиска повече или по-малко цели две години.

Във Виена той става пациент на д-р Теодор Райк, един от първите ученици на Фройд. Първоначално Рамзи намира сеансите за неприятни, често се отегчава от това, че трябва да говори непрестанно за себе си. Той подарява екземпляр от „Трактат“-а на Райк и се ядосва, когато лекарят заявява, че авторът страда вероятно от някаква форма на натрапчива невроза. Шест месеца по-късно обаче казва на родителите си, че Райк бил „доста умен“ и че психоанализата щяла вероятно да се отрази положително на работата му. Нещо повече, Рамзи смята, че новата наука може да хвърли светлина и върху основите на математиката: ефикасната защита против емоционалните пристрастия щяла да проясни погледа върху истината. През октомври 1924 той се връща в Кеймбридж, смятайки се явно за излекуван. Междувременно Райк казва на един приятел на Рамзи, че всъщност му нямало нищо.

С подкрепата на Кейнс, Рамзи става действителен член на кеймбриджкия Кингс Колидж и започва да чете лекции по математика. Висок и все по-закръглен, той е едновременно тромав и грациозен, и се представя не зле на тенис корта; една негова приятелка казва, че кръглото му лице е „сякаш винаги готово да се разлее в широка усмивка“. Той се влюбва в Летис Бейкър, духовита жена, пет години по-голяма от него, която е завършила философия в Кеймбридж и работи в психологическите лаборатории на университета. Те се оженват през 1925, непосредствено след една странна случка по време на лятно парти в извънградската вила на Кейнс.

Присъстват няколко представителни фигури от кръга Блумсбъри, включително Вирджиния Улф, както и новата жена на Кейнс, руската балерина Лидия Лопухова. За съжаление, там е и Витгенщайн. В един момент Лидия прави грешката да възкликне безгрижно „Какво красиво дърво“, при което Витгенщайн избухва, притискайки я настоятелно с въпроса „Какво искате да кажете?“, и тя се разплаква. Философът се изнервя и от Рамзи, който тръгва да спори с него, когато Витгенщайн обявява Фройд за „морално увреден“. Макар че Рамзи не е бил злопаметен, двамата преустановяват всякакви контакти в продължение на четири години, с изключение на една определено хладна размяна на писма през 1927 относно логиката на “=.”.

Влюбен и пълен с идеи, Рамзи заявява през 1925: „Сега вече мога да кажа, че светът е едно приятно и вдъхновяващо място“. Той прави това изявление пред Апостолите, елитния и достопочтен кеймбриджки дискусионен клуб. Главната тема на Рамзи онази вечер е била дали все още има какво да се говори в такива клубове. Възходът на науката и отслабването на религията означават, че старите въпроси стават „или технически, или смешни“, твърди Рамзи. Полу на шега той подхвърля, че сега разговорът – освен между експерти – се свежда просто до размяна на любезности и елементарна информация. Но завърша изявлението си на оптимистична вълна. Някои може да намират света за неприятно място, ала логиката била на негова страна – не защото може да се позове на някакви факти, а просто защото ведрото настроение е от полза за човека. „По-приятно е да бъдеш весел, вместо потиснат; освен това е по-добре и за работата, която вършиш“.

Зад хумора му се крие една по-широка философска концепция. Рамзи е привлечен от идеята, че всички вярвания могат да бъдат разбрани най-добре в светлината на техните последствия. Следвайки учението на американския философ Чарлс Пърс, той нарича тази идея „прагматизъм“ и обяснява същността му по следния начин: „Смисълът на едно изречение трябва да се дефинира според действията, до които би довело, или, още по-неопределено, до неговите вероятни причини и последствия. Абсолютно сигурен съм в това“. По-късно пише, че „същността на всяко вярване се свежда до това, че си правим някакви заключения от него и действаме по определен начин в съответствие с тях“.

През 1926 Рамзи написва един дълъг текст за истината и вероятността, в който разглежда последствията от така наречените от него „частични вярвания“ – тоест, от вероятностните преценки. Това е може би неговата най-влиятелна работа. Рамзи хитроумно използва облога, който човек би направил в хипотетична ситуация, за да определи колко твърдо вярва човек в дадено твърдение и колко много желае нещо, като по този начин полага основите на тъй наречената днес теория на децизионизма и субективната теория на вероятността.

Рамзи е възнамерявал да разшири есето си за истината и вероятността в книга, върху която работи към края на 1920-те. По същото време той публикува две важни статии в редактираното от Кейнс списание The Economic Journal. Едната от тях се занимава със спестяванията, а другата – не по-малко влиятелна – с данъчното облагане. Главната идея на последната е, че при определени условия, ставките на данъците върху продажбите би трябвало да бъдат фиксирани така, че производството на всяка облагана стока да намалява в същата пропорция. Тези две статии стават впоследствие основата на дела от икономиката, който се занимава с „оптималното данъчно облагане“, и променят мисленето на икономистите за публичното финансиране.

Витгенщайн се връща в Кеймбридж в началото на 1929[4] и Рамзи изгаря от нетърпение да поднови философските си разговори с него; изглежда че същото желание е изпитвал и  Витгенщайн. Той се настанява при Рамзи и Летис, докато си намери жилище, и двамата философи подхващат отново интензивните си дискусии, които продължават през цялата тази последна година от живота на Рамзи. В писмо от това време Кейнс пише на жена си, че вечеряли заедно с Витгенщайн и той изглеждал „по-„нормален“ от когато и да било. Една жена успя най-сетне да усмири бесовете на дивия звяр: Летис Рамзи“.

Мисак смята, че Франк Рамзи също е оказал положително въздействие върху Витгенщайн. Според нея именно дискусиите с по-младия му приятел през 1929 преобразяват Витгенщайн от времето на „Трактат“-а във Витгенщайн на „Философски изследвания“ – труда на неговото зряло творчество, публикуван посмъртно през 1953.

През 1930-те Витгенщайн изоставя формалната логическа система на „Трактат“-а и се насочва към проучване на различните употреби на езика – в по-късните си работи той застъпва мнението, че значението на дадена дума често се свежда просто до нейната употреба; според биографията на Мисак той възприема прагматизма на Рамзи. В предговора към своите „Философски изследвания“ Витгенщайн отдава дължимото на Рамзи за това, че му е помогнал да проумее „някои сериозни грешки“ в „Трактат“-а. Но казва, че е задължен още повече на преподаващия също в Кеймбридж италиански икономист Пиеро Зрафа. Твърде малко се знае за разговорите на Витгенщайн с двамата му колеги, за да можем да вникнем по-дълбоко в мисленето му от онези години. Освен това той винаги преработва по свой си начин идеите, които му влияят: ако мненията на Рамзи влязат в главата му, те със сигурност няма да са същите, когато излязат от нея.

След смъртта на Рамзи, Летис се издържа с фотография, професия, която я тласка към рисковани приключения в Камбоджа и на върха на скелето, издигнато около капелата на Кингс Колидж. Тя споделя пред свой приятел, че в един момент била на прага на любовна афера с невъзможния Витгенщайн, което щял да бъде най-големият й майтап. Двамата остават приятели след смъртта на Рамзи, докато един ден тя изхвърля старата постелка от банята му и, вбесен, той я отрязва завинаги. „Лудвиг превръщаше абсолютно всичко в морален въпрос“, казва Летис.

Коренно различен по темперамент е бил Рамзи. Кейнс пише, че неговият здрав смисъл и практичност му напомняли на шотландския философ от XVIII век Дейвид Хюм. Подобно на Хюм той е бил възпълен, весел и пристрастен към картите. Член на кръга Блумсбъри си спомня за една вечер на покер с Рамзи: „Франк, със своя гръмогласен, хипопотамски смях и невероятни математически изчисления, ни обра всичките пари“.

Но не само туловището и ведрият характер: съществуват и философски паралели с Хюм. Шотландецът казва, че човешкият ум е „много склонен да се разпростира върху външни предмети“ – тоест, да възприема собствената си работа за част от действителността. Това е една от темите в работата на Рамзи. Именно до идеята на Хюм се добира той, когато през последната година от живота си пише, че има много видове изречения, за които смятаме, че изразяват факти за света, докато в действителност те са просто израз на нашите мнения.

Никога няма да узнаем докъде Рамзи би развил тази, или всяка друга идея, ако не беше починал на 26 години. Изявления от типа какво би било, ако нещата не са такива, каквито са, той нарича „неосъществени“ условни изявления. Те изразяват определено отношение, пише той, но не съответстват на никаква реалност.

Превод от английски Стоян Гяуров

Anthony Gottlieb, The Man Who Thought Too Fast. The New Yorker.

[1] Джордж Едуард Мур (1873-1958), английски философ, един от основателите на аналитичното направление във философията, заедно с Бъртранд Ръсъл и Лудвиг Витгенщайн.

[2] Архиепископът на Кентърбъри е примат на цяла Англия и върховният духовен глава на Англиканската църква.

[3] През 1929 обаче той се завръща отново в Кеймбридж, за да размишлява над философските проблеми, тъй като междувременно е разбрал, че неговата книга не ги е разрешила веднъж завинаги.

[4] „Господ пристигна. Посрещнах го на гарата в 5 и 15 ч.“. Така Кейнс оповестява в писмо до жена си завръщането на Витгенщайн.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s