Феноменът Горбачов

Д м и т р и й  Ф у р м а н

Това са един вид „бележки в полето“ на мемоарите на Михаил Горбачов[1]. Този текст не е рецензия, нито пък опит за всестранна оценка на тези мемоари като исторически източник, а по-скоро опит да се намери в тях или с тяхна помощ отговор на редица въпроси, свързани с личността и историческата роля на техния автор.

За съжаление, мемоарите на исторически личности почти винаги са лош източник за разбиране на тяхната личност. Ролята на политика не предполага самовглъбяване. Там, където трябва да се говори и действа, политическият естествен подбор – без значение дали става дума за демократическа, придворна, бюрократическа или някаква друга политика – изтласква на периферията хората, склонни към самоанализ и размисъл. Освен това, политикът, дори лишен от власт, си остава „действащ“ и в този смисъл мемоарите винаги в една или друга степен са акт на политическа борба. Мемоарите на политиците, като се започне с Юлий Цезар, никога не са изповед, а отчет за свършената работа, при това сглобени така, че да се харесат на общественото мнение. Това се отнася и за мемоарите на Горбачов. Той се стреми да покаже какво е направил; мемоарите му са пълни с разшифровани записи на срещи и беседи, които биват въвеждани с думите „аз казах…“, но почти няма спомени за онова, което е чувствал и мислил в дадения момент. Това е много жалко, тъй като ефимерната материя на неизказаните мисли и чувства, страхове и надежди, симпатии и антипатии е основата на историята, от която израстват думите и действията, но явно това е неизбежно. Не са много и живите портрети на различни персонажи от нашата история. Няма никакви ярки характеристики на Лукянов, Павлов, Рижков, да не говорим за Буш, Кол и т.н. При това авторът е достатъчно наблюдателен и там, където става дума за покойници, които не играят никаква роля днес, например Чаушеску, се получават живи и интересни портрети. Колкото по-свободен, по-нескован е Горбачов, толкова по-интересно пише и, според мен, най-силната част на мемоарите му са разказите за „догорбачовското“ време. Само че той твърде рядко е свободен и нескован. И все пак тези мемоари са важен източник за разбирането на живота, личността и дейността на техния автор – човек, чието историческо значение трудно може да бъде надценено, една от ключовите фигури в историята на ХХ век, и то не само руската.

***

Да се оцени ролята на Горбачов означава да се разбере как би изглеждала Русия, как би изглеждал светът, ако него го нямаше. Уникалната човешка личност – това е, което влиза в историята „отвън“. Затова колкото по-детерминирано от исторически и социални закономерности е дадено събитие или верига от събития, толкова по-малка е ролята на личността в тях. Ако например Октомврийската революция е била предопределена от целия ход на руската история, ако е била „предварително програмирана“, то Ленин би могъл безпроблемно да бъде заменен с всяка друга фигура. (Затова марксистко-ленинисткият стремеж към максимално детерминиране на историческия процес и едновременно максимално възвеличаване на Ленин е логически противоречив). И обратно – колкото по-малко вероятна е била Октомврийската революция, толкова по-голяма е ролята на Ленин.

Същото се отнася и за Горбачов. Ако през 1985 г. нашата система беше още много устойчива, а възможностите за демократична трансформация нищожни, тогава ролята на Горбачов е грамадна. (Затова е съвсем логично, че хора от типа на Борис Олейник или Александър Проханов, считащи нашия стар строй за много здрав и траен, изтъкват ролята на Горбачов, макар, естествено, че я оценяват отрицателно, а него представят като демон и пратеник на сатаната).

Според мен е невъзможно да се определи точно и еднозначно ролята на Горбачов. Преди всичко, ние все още не сме съвсем наясно с природата и логиката на развитие на съветското общество. Това, че перестройката изненада не само нас, но и Запада, при извънредно високото равнище на западната социология и политология, и огромния брой хора, занимаващи се сериозно със СССР (може да се каже, че перестройката се оказа грамаден провал на западната наука), говори както за малката вероятност на „явлението Горбачов“, така и за пълното неразбиране на процесите, развиващи се в съветското общество. Впрочем условността на всички възможни отговори на въпроса за ролята на Горбачов е свързана не само с преодолимата неразвитост на нашите социални науки. Това е принципна условност. Напълно невярно е, че историята, както често говорят и както понякога говори и самият Горбачов, „ще внесе яснота“. Историята е процес на непрестанно „внасяне на яснота“, на преразглеждане на направените изводи в светлината на новите знания и опит. За перестройката и Горбачов ще бъдат написани стотици книги и развити стотици концепции. За мен няма съмнение, че съветската система щеше да се разпадне и без Горбачов, но ако на негово място беше някой друг, това щеше да стане по-късно, тъй като системата все още разполагаше с определен запас от трайност. Ако през 1985 г. вместо Горбачов беше дошъл някой „продължител на делото на Брежнев“, той би могъл, без да минава като Горбачов през всички мъки на перестройката, да управлява и сега. Нищо веществено, материално не застрашаваше системата – нямаше нито революционни организации, стремящи се да я катурнат, нито реална външна заплаха. Системата бе изгубила вече своята жизнена сила, вярата в идеологията, на която се основаваше, тя ставаше все по-крехка, и все повече нарастваше вероятността от някаква случайност, която би могла да срине цялата постройка. Но още 20 години можеше спокойно да изкара.

Затова излизането на авансцената на Горбачов значително ускори гибелта на системата. Важно е впрочем не само това, че той ускори рухването на тоталитаризма. Важно е преди всичко как той стори това. Отлично разбирам, че за несъществуващите варианти може да се спори до безкрай и да се докаже нещо в тази сфера е невъзможно. Уверен съм също така, че Горбачовият вариант за разграждане на системата не беше оптималният – имаше и по-добри варианти. Но все пак беше един от най-оптималните. Лошите варианти бяха по-вероятни от добрите. Работата е в това, че колкото по-бързо и неподготвено е падането на системата, толкова по-голяма е опасността от хаос. Само че хаос и появата на някаква безумна диктатура в една страна с ядрено оръжие – това вече не е много далеч от края на света. Ние не успяхме да избегнем напълно хаоса – нека напомня за Кавказ и Закавказието, Таджикистан, или октомври 1993 година[2]. Но шестте години на Горбачовата перестройка, сравнително планомерният и последователен демонтаж на нашата система минимализираха този хаос. Ако не бяха тези шест години и внесеният от Горбачов елемент на съзнателност и планомерност, резултатът би могъл да бъде много по-страшен. Тези шест години на планомерен демонтаж не бяха закономерност на съветското и руското развитие; те именно са това, което Горбачов внесе в историята, те са неговият личен принос.

Какво в тази личност допринесе за изпълнението на такава историческа роля? Защо той се нагърби с тази работа? Защо така съзнателно и планомерно демонтира системата, която оглавяваше, защо ограничи собствената си власт и общо взето спокойно, без истерия стигна до логичния край – нейната загуба? С какви психологически черти и каква идеология е свързано това?

***

Четейки мемоарите на Горбачов, човек се натъква на маса еднотипни психологически загадки. Ако съдим по това какво говорят и правят нашите сегашни политици и какво говореха и правеха съвсем доскоро, и ако повярваме на искреността им тогава и сега, излиза, че през 1989-90 всички те са изживели едновременно масово „прозрение“ и „озарение“. Някъде през тези години възрастният, сериозен и видял много човек, атеистът Едуард Шеварднадзе проумява, че Бог, за когото мислел, че не съществува, всъщност съществува, и се преобрази в православния Георгий Шеварднадзе. Все по това време Алиев, Назарбаев, Каримов и Ниязов проумяха, че Маркс не е прав, докато пророкът Мохамед, напротив, е абсолютно прав. В същото време Елцин, Черномирдин, Гайдар, Лобов и т.н. (имената им са легион) проумяха, че социализмът, който смятаха за пътя на цялото човечество и висша формация, всъщност не е такъв, а напротив – една съвсем безобразна формация, докато истински добрата е капитализмът.

В мемоарите на Горбачов така между другото се изнасят факти, които позволяват да се взрем в отишлия си вече предперестроечен и ранноперестроечен свят, където отношенията, постъпките и думите на хората бяха такива, че изхождайки от техните актуални идейни роли, те изглеждат просто непредставими. Така например оказва се, че Александър Яковлев[3] е бил стар приятел на Владимир Крючков и той именно го препоръчва да оглави КГБ; за прехвърлянето си в Москва и цялата си последваща кариера Елцин е задължен на Егор Лихачов[4], който по поръчение на Горбачов специално отива в Свердловск и се убеждава, че той е сериозен, солиден партиен ръководител; на същия Лихачов дължи назначението си за главен редактор на „Огоньок“ Виталий Коротич. При обсъждането на доклада по случай 70-та годишнина от Октомврийската революция Елцин се обявява против положителното споменаване на Бухарин и за по-силно изтъкване на ролята на партията. А ето телеграмата на Елцин до Горбачов от 7 ноември 1988 г.: „Уважаеми Михаил Сергеевич! Приемете моите поздравления по случай нашия велик празник, 71-та годишнина от Октомврийската революция. Аз вярвам в победата на перестройката и Ви пожелавам, начело на ръководената от Вас партия и целия народ, да осъществите в нашата страна това, за което е мислил и мечтал Ленин“. Как трябва да се интерпретират подобни факти?

Възможно е, разбира се, да бъдат интерпретирани според „модела на прозрението“, модела на Савел, превърнал се в Павел. Може би действително през 1988 г. Елцин е смятал Бухарин за шпионин и опасен ревизионист, а на следващата година е станал яростен антикомунист. Може би от двамата приятели, Яковлев и Крючков, единият е прозрял някъде през 1988 г., а другият не е прозрял. Може би действително се е случило едновременно масово религиозно обръщение на ръководителите на разните съветски републики в съответната религия. И все пак това прилича на някакъв фарс, за който е невъзможно да говорим сериозно, без усмивка, особено като имаме предвид, че всички тези прозрения и обръщения се случват тъкмо когато – за разлика от новозаветния Савел/Павел – стават очевидно изгодни за прозрелите и обръщенците. Ако човек през 1988 г. е говорил едно, а през 1989 г. точно обратното, това би могло да се обясни както с коренен мирогледен прелом, така и с това, че през 1988 г. той просто е лъгал. Този, вторият модел, моделът на маската, носена до удобен за свалянето й момент, можем условно да наречем „моделът дон Румата[5]“ или „моделът Щирлиц[6]“.

Не случайно в брежневистката епоха възникнаха и станаха много популярни такива герои, като създадените от Стругацки образи на бъдещи обитатели на Земята, които биват изпратени на някоя далечна планета, смътно напомняща на СССР, където се внедряват в местното общество, заемат отговорни длъжности и се опитват да ускорят прогресивното му развитие, или като образа на великия майстор на идеологическата мимикрия, с удоволствие произнасящият всякакви фашистки фрази съветски разузнавач. Тези образи до известна степен са взети от живота. Мимикрията и двоемислието сред нашето ръководство през късния съветски период бяха просто очевидни. В мемоарите на Горбачов се споменава един поразителен факт. Научаваме, че когато бил в отпуск Юрий Андропов никога не се разделял с магнетофона, на който били записани песни на Висоцки. Загадъчният образ на покровителя на Горбачов, човека, избрал го за свой приемник, ръководителя на КГБ, който, както отбелязва Горбачов, никога и с никого не е бил откровен (и като капак на всичко, чийто любим певец е един от символите на духовната съпротива срещу системата, тоест именно срещу КГБ), е много близък до образа на дон Румата или дори на Щирлиц. Но колкото фарсова е картината на масовото прозрение във висшите ешелони на номенклатурата, също толкова фарсова и абсурдна е картината на ЦК, КГБ и т.н., гъмжащи от убедени антикомунисти, стараещи се да постигнат нещо „прогресивно“ в мрачното царство на тоталитаризма. Образът на Яковлев, изкусно представящ се за комунист и афиширащ приятелството си с Крючков, също както Щирлиц се стреми да се сближи с Борман, е толкова водевилен, колкото и образът на внезапно прозрелия Яковлев – за разлика от своя стар приятел, който си остава „сляп“.

И в двата тези модела – модела на прозрението и модела на маската (логически допустими са още два: хора, говорили истината навремето и лъжещи сега, тоест Елцин, останал в душата си убеден ленинец, и хора, лъгали и тогава, и сега, тоест които просто не могат без лъжа) – има елемент на истина. Няма съмнение, че много видни дейци от брежневистката епоха са се чувствали като дон Румата или Щирлиц, оправдавайки мимикрията си с това, че са обкръжени от ограничени и догматични хора, и че системата е монолит, срещу който нищо не може да се направи, а и не е разумно, понеже може да се стигне до безсмислен и безпощаден бунт (съображение, превръщащо систематичното лъгане едва ли не в морален дълг). Също така несъмнено е, че през 1989-90 светогледът на мнозина от тях наистина се промени. Но действителността бе по-сложна от тези модели и техните възможни комбинации. Това е действителност, в която мисълта е дотолкова свързана с обслужването на кариерни интереси, че границата между искреност и неискреност, измама и самоизмама практически отсъства; в която хората почти автоматично започват не само да говорят, но и да мислят и чувстват онова, което им подсказва особеното кариеристично чувство, тъй че ако същите тези хора сега се опитат да предадат искрено онова, което са мислили и чувствали навремето – нищо няма да се получи. Как се вписва в тази картина –  ирационална, болезнена и аморална картина на умиращия тоталитаризъм – фигурата на Горбачов?

Естествено, в известна степен двата модела – на прозрението и маската – са приложими и към Горбачов. Човек, изкачил се по всички стъпала на партийната стълбица и носещ в душата си „нещо предстроечно“, не може да не прилича поне малко на Щирлиц, не може да не носи маска, да не произнася празни думи, в които сам не вярва, при това да ги произнася със съответния апломб. В „Мемоарите“ се възпроизвеждат някои напълно щирлицовски сцени с участието на Горбачов – например, в много яркия разказ за разпивката на първите секретари на областните комитети в един московски ресторант. Имало е, разбира се, и прозрение. Горбачов говори за огромното въздействие, което му оказва Исик-Кулският форум[7] през есента на 1986 г., на който той за пръв път усеща с пълна сила разнообразието, единството и крехкостта на съвременното човечество. Фрази от типа: „Колко мъчително преодолявахме ние догмите и предразсъдъците“ (кои са тези „ние“? – голяма част от партийния елит ги „преодоля“ с поразителна лекота), за лабиринта от догми, през който с труд си пробива път, са разпръснати из целия текст. Изброявайки различни забранени преди автори, които бяха издадени в началото на перестройката, Горбачов изразява съжаление, че той и хората от неговото поколение не са могли да ги прочетат като млади.

И все пак тези два модела са приложими към Горбачов по-малко, отколкото към другите дейци от съветската епоха. Защото макар идейните различия между предперестроечния и следперестроечния Горбачов да са големи, те са абсолютно несравними с идейните различия, например, при Елцин и изобщо при мнозинството в партийния елит. Фраза от типа: „Чудовището на комунизма е сразено!“ просто не би могла да излезе от устата на Горбачов, макар че ако има човек, който би могъл да претендира, че е победил дракона, това е именно той. Горбачов не прегърна и Бог. Той и днес се придържа към социалистическата символика и фразеология, и днес говори не за криза на социализма, а за глобалната криза на съвременния свят, включваща и криза на капитализма, и днес употребява изрази от типа: „Марксистките, или по-точно псевдомарксистките догми“, от което се подразбира, че има „истински марксизъм“ и неговите „догматични деформации“. Понякога дори ми се струва, че използва тази органична за него фразеология по-малко, отколкото му се иска, че се сдържа, за да не изглежда вече съвсем „старомоден“ сред съвременните руски политици.

Човекът, направил за падането на комунистическата система повече от всеки друг, не премина през някакво драматично отдръпване от своето марксистко-ленинско минало (нито под формата на обръщане в нова вяра, нито под формата на сваляне на маската). Мисля, че именно тук е ключът към разбирането на Горбачов и неговата историческа роля.

***

Едва ли ще се намерят много хора, готови да отрекат присъщите на Горбачов идеализъм и храброст. Може да ругаят както си искат Горбачов и да го винят за всички беди на Русия, но това, че неговата дейност не бе свързана по абсолютно никакъв начин с лични интереси, със съображения за изгода и власт, е очевидно. Той не само, че не увеличи своята власт, а последователно я намаляваше – едва ли не уникален случай в руската, а и световната история. Разбира се, би могло да се каже, че Горбачов е бил мотивиран от честолюбие, от любов към аплодисментите на народа и световната общност, от желание да влезе „красиво“ в историята и т.н. Но това са много високи и идеалистични форми на „лични интереси“. По същия начин дейността на Горбачов е необяснима и без някаква почти лекомислена храброст, защото, за да се нагърбиш доброволно с немислимата работа по демонтажа на съществуващата система и превръщането на СССР в демократично общество, бе нужно не само да не се страхуваш за собствената си съдба и живот, но да не се боиш и от по-важното: да поемеш върху плещите си колосална отговорност, да не се страхуваш, че ще направиш глупости и грешки.

Често го упрекват, че не е имал подробно разработен „план за перестройката“. Само че такъв план просто не можеше да има, тоест, план можеше и да има, ала той нямаше да има никакво отношение към действителността. Не може да се говори за сериозен, подробно разработен план, когато си се заел да твориш история посред живия живот, в който действат безброй непонятни и неподдаващи се на отчет и контрол фактори. Всички велики исторически дела са били „импровизации“. Достатъчно е да прочетеш „Държавата и революцията“ на Ленин, за да разбереш, че той не е имал никакъв ясен план, а доколкото изобщо може да се говори за такъв, този план е бил много далеч от действителността и реалните условия. Горбачов извърши отчаян скок в неизвестността, при това скок, който за разлика от ленинския не му донесе никакво нарастване на личната му власт, напротив. Но що за идеализъм го подтиква към този скок, ако не идеализмът на Конрад Валенрод[8] или Щирлиц, идеализмът на човек, „прозрял“ някъде през 1985 година? И как се съчетава това с успешната комсомолска, а след туй партийна кариера, предполагаща, според нашите представи, всякакви други качества, но не и идеализъм? Тук нещо не е съвсем точно, не достига някакво важно психологическо звено.

Мисля, че картината рязко се прояснява, ако вземем под внимание едно съществено качество на Горбачов. Срещал съм само два пъти употребата на епитети, насочващи към това негово качество. Веднъж в книгата на неговия помощник Георгий Шахназаров „Цената на свободата“ (1993), който пише за Горбачовата „простодушна вяра в здравия смисъл на неговите колеги“. И втори път в цитираната в мемоарите на Горбачов статия на „Ню Йорк Таймс“, посветена на неговата реч пред Общото събрание на ООН през 1988 г., където тя е характеризирана със следните думи: „Завладяваща духа, свободна, смела, наивна, героична – всички тези епитети са уместни в случая“. Ключовите думи тук са „наивна“ и „простодушна“. Четейки мемоарите на Горбачов, човек постоянно се улавя, че открива в разсъжденията му нещо наивно. Например, ето как описва той своите предперестроечни мисли: „Ако наистина сме най-напредничавото общество на света, то как така изоставаме по производителност на труда и жизнено равнище? Ако сме най-демократичното общество, то защо хората нямат духовна свобода и никаква възможност за влияние върху политическия процес?“. Това са едва ли не детински питанки. Може би такива въпроси можеха да се задават в началото на 60-те, но в началото на 80-те никой сериозен човек не ги задаваше повече, защото на никого не би хрумнало да си помисли, че ние сме най-напредничавото общество. А как ви се струва фразата: „Посветих лятото на 1988 г. в размисъл върху социализма“. Но кой „нормален“ човек би се посветил през лятото на онази година на такова странно занимание? У Горбачов има наивност и простодушие, които се проявяват както по отношение на идеите, включително, естествено, и на марксистките формули, които изглежда той е възприемал съвсем непосредствено, дори буквално, така и по отношение на хората. Горбачов често бе упрекван в безразличие към хората, в склонността твърде безгрижно да подменя лицата в своето обкръжение, отнасяйки се към хората като към карти, при това, нека припомня, мнозина се възхищаваха на неговите манипулаторски умения. Справедливо е явно и едното, и другото. Но това напълно се съчетава с „простодушната вяра в здравия смисъл“, и то не само на колегите, а на всички – на народите, световната общност. Тези две „простодушия“ – към идеите и към хората – са неразривно свързани. Когато стигне до една или друга идея, Горбачов решава, че това е абсолютно очевидна истина, която хората обезателно ще усвоят. Навярно Лутер също си е мислел, че неговите истини са толкова самоочевидни, че той със сигурност ще успее да убеди в тях римския папа. Отчасти това простодушие е провинциална черта. Според мен фактът, че Горбачов идва в столицата чак през 1978 г., обяснява много. Столицата е по-културна, по-префинена, но и по-цинична от провинцията. Реформацията е немислима в Рим, в центъра на идеологията (макар че там е напълно мислимо абсолютното неверие). Тя възниква в Германия, в идеологическата провинция, където са се срещали такива наивници като Лутер, които разбират всичко буквално. Разбира се, има значение и субективният фактор – просто човекът има такъв характер.

Във всеки случай, това провинциално простодушие обяснява до голяма степен и кариерата на Горбачов, в която няма нищо особено. Само че това селско момче, което на 16 години получава орден Червено знаме на труда за събирането на реколтата и през 1952 г. влиза в партията (естествено, съвсем искрено, как иначе би могло да бъде в онова време?), се оказва „обречено“ на голяма кариера. Предполагам, впрочем, че при способността му да мисли не само за кариерата, но и за делата, неговото простодушие, колкото и странно да звучи, е могло само да я ускори.

Колкото повече загнива идеологията, толкова повече циници и глупаци се появяват в нейните организации. Но толкова по-голяма става и нуждата от убедени в нея честни и умни хора. Само че откъде да се вземат такива? През брежневистката епоха в московските интелигентски среди човек, избрал комсомолско-партийна кариера, щеше да бъде подложен на остракизъм, и аз лично такива хора просто не познавам (виж, от вече достигната прилична позиция в научната йерархия да преминеш на високоплатена партийна работа – това се прощаваше; властта и парите винаги са предизвиквали уважение). Именно затова хора, които умееха да говорят на „комунистически език“, без при това да се разбира, че лъжат или са глупаци, струваха повече от злато. В Москва такива хора нямаше, но в „изостаналата“ провинция все още можеха да се намерят. Циничните старци от комунистическата върхушка трябва да са се любували на Горбачов: един такъв млад, енергичен и умен човек говори същите думи, които говорят и те, и в тях, може би пък, наистина има нещо, значи, те самите на практика са служили на великото дело, и очевидно у нас има млади хора, които не са продажни кариеристи, не са циници, нито пък глупаци, а със сигурност не и дисиденти.

И тук именно е обяснението за прехода от успешна партийна кариера към разрушаването на комунистическата система. Защото, когато към застиналите и изгубили смисъл формули започне да се подхожда твърде сериозно, започва реформацията. Както „простодушието“, необходимо психологическо звено за разбиране дейността на Горбачов, така и „творческият прочит на марксизма-ленинизма“ е неразривно свързано с него необходимо идейно звено.

Работата, извършена от Горбачов, е възможна, само ако човек няма реална представа за нейната сложност и опасностите, които крие. Ако бе започнал предварително да претегля всеки свой ход и възможните варианти, той просто нямаше да успее да се захване за нея. И тя нямаше да бъде доведена докрай, ако бе мислена като разрушителна работа по демонтажа на една държавна система. Тя можеше да бъде осъществена само с вярата, че това е перестройка и ускорение, че ти не се отричаш от миналото, от своята идеология, а ги продължаваш и доразвиваш, взимайки най-доброто от тях, че това, към което се стремиш, е именно „социализъм по ленински“, не „повече капитализъм“, а „повече социализъм“, и че това, към което призоваваш, е толкова очевидно добро и правилно, че няма начин хората да не го видят.

Горбачов е деец на несъстоялата се марксистка реформация, той е реформатор марксист, появил се твърде късно. Струва ми се, че Горбачов щеше да изглежда съвсем естествено редом с хора от типа на Дубчек и Зденек Млинарж, своя приятел от университета, тоест марксистки реформатори либерали от епохата на Пражката пролет през 60-те и аналогичните на чешките марксистки кръжоци в Русия. Този дух, отдавна изветрял в Москва, можеше да бъде консервиран (или възроден) в Горбачовата ставрополска провинция.

***

Изкорубването на идеологията и нейните организации чрез „истински прочит“ на първоизточниците, чрез „завръщане към източниците“, изкорубване чрез „развитие и укрепване“ е ход, който се повтаря безкрайно в новата история. Източниците на идеологията винаги са неизмеримо по-многозначни, по-противоречиви и богати от по-късните догматизирани версии. В историята на всяка идейна система съществува ритъм на движение от първоизточника към догмата (от Маркс и Енгелс към Сталиновия „Кратък курс“[9] и учебниците по истмат, диамат и политикономия), както и в обратна посока – когато нейните привърженици, усетили в един момент до каква степен официалната догматична версия противоречи както на първоначалното съдържание на идеологията, така и на действителността и здравия смисъл, отново се обръщат към богатството на първоизточника. При това, дори ако първоизточникът се чете абсолютно догматически, като действително непогрешим „свещен текст“, новият прочит неизбежно внася в него ново съдържание, продиктувано от времето и живота, накратко – модернизира неговия прочит. Ако първоизточникът не се разглежда вече като абсолютно свещен, ако се допуска неговата историческа обусловеност и ограниченост, тогава възможностите за внасяне в него на ново, взето от живота съдържание стават едва ли не безгранични. „Новият завет“ може да се изтълкува така, че в него да се намери оправдание за горенето на еретиците на кладата (онези, които са се занимавали с това, не са били нито идиоти, нито лицемери), или пък по съвсем друг начин, така, както правят, например, съвременните либерални протестанти. Въпросът кой прочит е „истинският“ е безсмислен, тъй като първоизточникът е многозначен, неговият „истински смисъл“ – това е пространството на възможните му интерпретации и прочити, менящи се от епоха и общество на епоха и общество. Маркс и Ленин може да бъдат прочетени така, както прави, да кажем, Ким Чен Ир, или както ги чете някой социалдемократ, или пък както ги е чел Горбачов.

Това, което Горбачов е извлякъл от марксистко-ленинската традиция (или обратно – е внесъл в нея), са базови съвременни ценности и съвременен здрав смисъл. Това не е по-трудно, отколкото, например, искрено да се твърди, както правеха индуистките реформатори, че в индуизма нямало никакви касти – това била някаква по-късна измислица, докато хуманизъм и демокрация, „правилно разбрани“, в индуизма имало даже в изобилие. Евентуален опит да се преосмисли лозунгът „цялата власт на съветите“ в духа на съвременната демокрация би бил далеч по-естествен и органичен, отколкото опитите да се намери парламент (още повече западен) в институциите на „праведните халифи“ или в древна Индия. „Новото мислене“ – идеята за подчинение на егоистичните интереси на страните и идеологическите системи на общочовешките интереси и морал – спокойно би могло да бъде обосновано, ако не през Ленин, то през Маркс.

Казаното, разбира се, не означава, че марксистко-ленинската символика е просто празна форма, в която Горбачов налива съвременно общодемократическо съдържание. У Горбачов, според мен, има много именно от марксизъм-ленинизма (макар и не повече, отколкото у демократи от типа на Гайдар, които също зависят от марксизма, но за разлика от Горбачов несъзнателно). Самото горбачовско благодушие, тази несекваща вяра, че народът трябва само да се пробуди, и „живото творчество на масите“ ще доведе до най-добри резултати, се корени, по мое мнение, не само в особеностите на неговата личност, но и в ленинистката традиция. Изобщо представата за перестройката като един вид нова революция има несъмнено ленинистки корени. Специфичното горбачовско усещане, че светът е в криза и бременен с нещо принципно ново, някаква нова формация, е много марксистко. Естествено, Горбачов не е можел да вярва, както правят дейците на Демократична Русия, че пазарът и частната собственост ще решат всички проблеми, нито пък е можел да вижда целта на реформите просто в приравняването на Русия към Запада.

Но макар че това съвсем не е малко и то придава на Горбачовата перестройка нейната неповторима идеологическа окраска, тези прости, базисни съвременни ценности, които той се опита да обоснове с комунистическа терминология и позовавания на Ленин (и до които стига след „размисъла върху социализма“), са близки до това, до което стигат други личности при преработката на други традиции. Горбачов е един съвременен екуменист. Естествено, най-близки му бяха западните социалисти и еврокомунисти, и най-топли отношения сред западните лидери той поддържаше с Фелипе Гонсалес. Но при такова преосмисляне на собствените идейни традиции, възможностите за сближение стават почти неограничени. Мисля, например, че любовта на американците към Горбачов се дължи не само на това, че той ги освободи от страха от ядрена конфронтация, но и защото някои негови речи звучат поразително „по американски“ – в духа на идеалистическия прогресизъм на Уилсън, Кенеди, на всякакви „нови граници“ и „нови хоризонти“. Неслучайни са също симпатиите на Горбачов към папа Йоан Павел II. А сходството му със Сахаров е просто удивително (непълно приемане на капитализма, идеята за конвергенцията, глобалният поглед върху света, морализмът); изобщо Сахаров бе по-близо до Горбачов, отколкото до своето „деморосовско“[10] обкръжение.

***

Вече стана дума, че Горбачов не е имал и не би могъл да има подробен план за перестройката. Но несъмнено е имал представа за това, към което се стреми.

Това е представата за самия себе си не просто като лидер на СССР и демократичен реформатор на съветското общество, но и като архитект на един нов свят, на нови принципи на междудържавните отношения.

Това е представата за КПСС, която очевидно ще трябва да се избави от крайните фракции, да получи ново название и да се превърне в партия от социалдемократически тип, при това оставайки на власт (по демократичен път); партия, напомняща по своите функции на Индийския национален конгрес на Горбачовия приятел Раджив Ганди.

Това е представата за смесена икономика, която ще се нарича социалистическа и ще прилича вероятно на икономическия строй на Швеция и други страни със силно участие на държавата в икономиката и активна политика на преразпределение на доходите.

Това е представата за СССР, или неговия приемник, като единна, макар и по-слабо централизирана държава, с по-широки права за съставните републики.

Това е представата за международни отношения, доминирани от „новото мислене“, в които СССР ще играе водеща роля при решаването на глобалните проблеми и създаването на нов правов и демократичен световен ред, основан на една реформирана ООН.

Утопични ли бяха тези представи? В известна степен да, тъй като всякакви подобни мисловни конструкции, дори и да бъдат реализирани, ще бъдат коригирани от живота, ще получат някакви непредвидими черти, тъй като действителността винаги се разминава с проекта. Освен това този проект, дори и да бъде реализиран, няма да бъде в „окончателен“ вид. След известно време преобразената и стояща трайно на власт КПСС би се превърнала в затормозяващ фактор и основен проблем (също като ИНК в Индия), би направила невъзможно или крайно трудно нормалното редуване на различни политически сили начело на държавата. СССР може би щеше да успее да се задържи известно време, но да си представим трайно доброволно обединение между толкова различни народи, като, да речем, естонци и туркмени, е просто нереалистично; навярно дезинтеграционните процеси щяха отново да се възобновят и в крайна сметка да вземат връх.

Но макар че Горбачовата представа за осъществената перестройка не може да се възприема като трайно състояние и въплътена в живота утопия, мисля, че в нея все пак нямаше нищо чак толкова непостижимо. За известен немалък период от време бихме могли да живеем в този „горбачовски свят“. И аз съм уверен, че нашето „влизане в световната цивилизация“ посредством един такъв продължителен период би било по-безболезнено и не толкова рисковано, както пътя, по който поехме, а и самата цивилизация и световен ред биха били по-трайни и човечни.

Усвояването на сформиралите се на Запад и станали междувременно общочовешки демократични ценности е много трудно, когато се възприемат именно като западни, в западна форма и опаковка, когато усвояването им се изживява като отказ от себе си, от своята индивидуалност и минало, като признание на чуждо, западно превъзходство. Успешните „вестернизации“ са се осъществявали винаги не под лозунга на заимстването, а на претенцията за възраждане на собствените, значително по-добри от западните, разбира се, но за съжаление забравени и деформирани ценности (които, наистина, в крайна сметка се оказват удивително сходни със западните). Така например парламентът няма да е парламент, а меджлис, лок сабха и т.н. Демокрацията трябва да е „ислямска“, „изконно тюркска“, „индуистка“ и прочие. У нас при Горбачовия вариант за развитие тя би била, естествено, „съветска“, а пазарът – „социалистически“, онова, за което е мечтаел Ленин, и от което после се отказва отстъпилият от истинските идеали на социализма Сталин.

Всичко това, разбира се, може да се нарече самозаблуда. Ала все пак не е само и не просто самозаблуда. Това е и работа по разграничаване на действително общочовешките от специфично западните ценности, това е превод на съвременните ценности на свой, разбираем език и откриване на собствен начин за проникване в техния свят. Външно този път изглежда по-бавен, тъй като е път на еволюцията и съхранението на символична приемственост; на практика, обаче, той е не само по-стабилен, но и по-бърз, тъй като забавянето е следствие от реакциите и провалите. Защо не успяхме да хванем този път?

***

Не бих искал да се спирам на темата за „грешките на Горбачов“. Такива, естествено, имаше много и също така естествено е, че ние не ги знаем, тъй като да се промислят следствията от всички възможни ходове е невъзможно; аз лично мисля, че от всички сбъркани ходове най-важни бяха два – провеждането на изборите за народни депутати на СССР преди, а не след изборите в републиките, и това, че някъде през 1988-90 Горбачов не отстрани от КПСС нейното крайно, „фундаменталистко“ крило. Ала всичко това са частни, неверни ходове, зад които стои нещо по-голямо.

Причината за неуспеха на Горбачов (по-точно, непълния успех, тъй като значителна част от онова, което той искаше, все пак бе постигнато), както и причината за всеки неуспех, е в несъответствието между силите и целите. Задачата на Горбачов бе невъобразимо трудна. Той пристигна твърде късно – макар и не твърде късно за демонтажа на системата, напротив, с всяка изминала година тази операция щеше да се осъществява все по-лесно; но късно за нейната реформация и „горбачовска“ трансформация.

Пътят на Горбачов е път на съхранението на социалистическата марксистко-ленинска символика и внасяне на ново съдържание в старите форми. За успеха на тази задача, обаче, бе необходим известен минимум от хора, мислещи и чувстващи като Горбачов. Но ако през 60-те, даже, може би, в началото на 70-те такъв слой от хора, готови за „творчески прочит“ на марксизма-ленинизма в демократически дух или дори действително занимаващи се с такъв прочит,   все още имаше, то към 1985 г. от него не бе останало почти нищо. Запазилата се у народа и в част от бюрокрацията привързаност към съветското минало и съветските форми на живот няма марксистка, а чисто традиционна основа (това е видно много добре в нашата КПРФ[11], която е всичко друго, но не и марксистка партия).

Първоначално Горбачов бе приветстван почти от всички. Но неговият начин на изразяване, неговата символика се възприемаха буквално от едно нищожно малцинство. Неговият „социализъм по ленински“ може би радваше мнозина, смятащи, че това е печална, но неизбежна дан на миналото и на партийната номенклатура. От една страна, партийната върхушка оказваше съпротива на реформите, доколкото те застрашаваха позициите й, от друга обаче, бе готова всеки момент да запрати по дяволите целия този марксизъм-ленинизъм, стига да можеше да запази йерархическата си висота и да продължи кариерата си, както впрочем почти в пълен състав и направи. (Един, според мен, много интересен и показателен детайл: Горбачов не можеше да намери сред своите помощници и съратници човек, който с желание да се заеме с проблемите на международното комунистическо движение. Яковлев и Фалин, на които бе възложена тази задача, се захванаха с нея съвсем неохотно. Защо? Очевидно защото това беше вече „непрестижно“, доколкото тяхната реална референтна група бе по-скоро западният истаблишмент). Дълго таените в интелигенцията антисъветски и антимарксически чувства бяха започнали да избиват с всичка сила на повърхността.

Горбачов се оказа поразително самотен преди всичко, защото неговата символика, неговите „социалистически ценности“ и „социализъм по ленински“ не бяха скъпи вече на никого, не намираха никакъв отклик и приличаха на пустословие. А и самият Горбачов не издържаше вече. Неговият „марксизъм-ленинизъм“ се разводняваше все повече, марксисткият скелет явно не му достигаше. Макар да описва срещата си с Маргарет Тачър през 1984 г. като среща между двама политици с различни и твърди убеждения, които обаче се уважават взаимно и намират общ език на базата на общи проблеми и ценности, в крайна сметка убежденията на Тачър се оказаха по-твърди от неговите. На Горбачов му бе крайно трудно да удържи своите „социалистически“ позиции и тук, мисля, голяма отрицателна роля изиграха две негови „референтни групи“.

На първо място, Горбачов, човек завършил университет, но явно поради заетостта си с партийна работа не особено начетен, изпитва истинско благоговение пред културата, образоваността, интелигенцията. Той пише, че срещите с представители на интелигенцията са му били по-леки и приятни, отколкото с партийните работници. При всичките си задгранични пътувания той се придружаваше от грамадна свита от дейци на изкуството и науката, и изобщо епохата на Горбачов бе времето, когато интелигенцията беше толкова близко до властта, колкото никога преди. Очевидно голяма роля за култивиране на „интелигентските ценности“ играеше съпругата му, Раиса Максимовна. Картинният (до абсурд) символ на нашата интелигенция, академик Лихачов[12], играеше явно ролята на своеобразен гуру за Горбачови. (По-късно тази „съвест на руската интелигенция“ без да се замисли обърна гръб на претърпелия поражение Горбачов и се хвърли в обятията на Елцин. Изобщо Горбачов бе продаден почти от всички, които имаха възможност да го сторят, и фактът, че той специално споменава този факт показва, че го е заболяло много). Впрочем интелигенцията трябваше да се вслушва в него по-малко от всеки друг, тъй като в този слой привържеността към „идеалите на социализма“ беше по-слаба, отколкото във всеки друг. Интелигенцията непрестанно му подливаше вода, опитвайки се да го отдалечи от неговата „социалистическа“ позиция, единствената позиция, от която той би могъл да осъществи плана си за влизане на СССР в световната цивилизация, и по този начин ускори неговото и собственото си падение.

Втората референтна група – това е Западът. Огромната роля на преговорите със Запада и пътуванията на Запад бяха несъмнено продиктувани до голяма степен от необходимостта за предотвратяване на заплахата от война и прекратяване на оръжейната надпревара. Тя бе свързана и с присъщата на Горбачов мисъл за „глобализма“ – идеята, че перестройката в СССР е само част от една световна перестройка и раждането на нов световен ред. Тук имаше обаче и нещо друго. Западът бе обект на въжделение за всички съветски хора, включително и за партийната върхушка. Пътуванията на Запад бяха важен статус символ и в това отношение нищо не може да се направи – това е в кръвта на хората, в техния манталитет. В известна степен така бе и за Горбачови, още повече, че до издигането си те не бяха ходили на Запад. При това там Горбачов се радваше на невъобразим успех. Западът бе абсолютно неподготвен за перестройката и изобщо не можа да я предвиди (както впрочем не предвиди и почти нищо друго у нас). Горбачов трябваше да преодолява съпротивата на западния антикомунизъм, изглеждаща днес почти смешна; тоест твърдото убеждение, че цялата перестройка е една голяма измама, таен план за саботиране на западното единство и притъпяване на западната бдителност (политиците на Запад може и да са по-умни от нашите, ала не с много). Но когато Западът се убеди в искреността и последователността на Горбачов, възникна „горбиманията“. Фактът, че начело на СССР можеше да се появи човек с „нормално, човешко лице“, изглеждаше чудо и около този човек се завихриха възторжени хороводи. Бездната между усилващите се нападки вътре в страната и горбиманията на Запад се задълбочаваше все повече. „Понякога ми се струваше – пише Горбачов, – че разбирането на значението на перестройката в чужбина бе по-голямо, отколкото в нашата собствена страна“. Това доведе до две опасни последствия. Първо, вниманието на Горбачов бе отвлечено прекомерно много на Запад. Той явно отдъхваше по време на честите си пътувания, докато вътре в страната нарастваха опозицията и хаосът. На второ място, той се вслушваше прекалено много в западните съвети. Далеч съм от мисълта, че Западът нарочно му е давал лоши съвети, целейки упадъка на СССР. Напротив, западните политици се опитваха дори да удържат донякъде СССР и да противодействат на дезинтеграционните процеси. Само че Западът гледаше на СССР през своите недовиждащи очи. И може би дори от гледната точка на правилно разбраните интереси на Запада щеше да бъде по-разумно, ако Горбачов проявяваше в тази посока по-голямо равнодушие.

Интелигентската и западната референтна група допринесоха за ерозията на неговия реформаторски курс, издигайки препятствия по пътя му, който и без туй беше извънредно труден, тъй като неговият „социализъм с човешки лик“ практически нямаше реална подкрепа вътре в страната. Но имаше и други фактори за неговото поражение, свързани вече не с влиянието, а със самата личност на Горбачов.

***

Вече стана дума, че цялата грандиозна разрушително-съзидателна работа на Горбачов е немислима без неговите идеализъм и смелост, в които има и елемент на простодушие и наивност. Именно тези негови качества, без които нямаше да има перестройка, допринесоха за нейното и неговото поражение.

Горбачов систематично надценяваше „здравия смисъл“ на всички, включително и на народа като цяло. Съвсем не искам да кажа, че народът е стадо, което разбира само от тояга, или нещо от тоя род. Народът притежава здрав смисъл, разбира се, нещо повече: мисля, че хаотичните, противоречиви и непоследователни резултати от обществените анкети като цяло са по-близо до здравия смисъл, отколкото програмите на политиците и идеологическите построения на интелигентите. Горбачов много правилно подчертава, че в политиката главното е да намериш мярката. Но явно остана излъган що се отнася до вярата му в здравия смисъл на народа. През цялото време му се струва, че хората не може да не се радват на възможността сами да организират собствения си живот, че тези прекрасни арменски интелигенти не може да тласкат Армения по пътя на войната и нищетата[13], че народите на СССР не може да искат разделянето на държавата, което ще повлече след себе си маса беди, че още малко и всички ще се опомнят. Ала грешеше.

От хората, които той самият току-що изведе от тоталитарния затвор и на които дълго още обясняваше, че вече няма от какво да се страхуват, от тях не можеше да се очаква поведение на нормални, улегнали, отговорни и свободни хора. Един ден те ще станат такива. Но да се очаква от тях такова поведение през 1989-91 беше проява на крайна наивност. Хората, разбира се, искаха свобода, но и се страхуваха от нея, страхуваха се от съпътстващата я неопределеност, както и от самите себе си. Затова не е толкова изненадващо, че се нахвърлиха на освободилия ги Горбачов – също както в Библията евреите се нахвърлят върху извелия ги от египетския плен Мойсей.

Горбачов прекрасно можеше да се справи с опозицията и да удържи или да си върне народната любов. Трябваше само демонстративно да прояви твърдост и мъжество. Някъде около 1988-89 бе достатъчно да тропне по масата, за да неутрализира надигащата се „революционна“ вълна. Но макар че Горбачов е несъмнено мъжествен и твърд човек, докато превърналият се в негов главен съперник Елцин е човек, извършил чисто истеричен, демонстративен и неуспешен опит за самоубийство заради служебни неприятности, в очите на народа Горбачов му отстъпваше по мъжество. Достойнствата на Горбачов не бяха демонстративни. Неговото бе мъжеството на човек, неотстъпващ докрай, приемащ поражението, загубата на власт и унижението, и стремящ се принципно да избягва насилието. Горбачов не заповядва, не заплашва, не наказва, а уговаря: „Дайте да помислим заедно“. И той говореше това на хора, които бленуваха за „твърда ръка“ и изобщо не желаеха да мислят заедно. Естествено, че такова мъжество не стигаше до тях и те го възприемаха като слабост и нерешителност. Но работата не е само в народното желание за „силна ръка“ и необходимостта това желание да се отчита от политическата педагогика. Горбачовият курс да решава всичко чрез уговаряне и преговори, без насилие, бе прекомерен не само в дадената ситуация на един объркан, пиян от свобода и боящ се от нея народ, но и просто обективно прекомерен и, за съжаление, морално съмнителен. Не съм уверен, например, че демонстративно насилие, приложено в началото на арменско-азербайджанския конфликт, би било неправилно не само от политическа, но и от морална гледна точка. Горбачовата вяра в здравия смисъл се превърна в самоизмама, в снизхождение към анархията и престъпленията.

С неговите наивност и оптимизъм е свързана и неговата прибързаност. Тази прибързаност изобщо е иманентна на Горбачовото усещане за криза и началото на нова ера, и, както ми се струва, се корени не само в индивидуалната психология, но и в марксистката традиция. И днес дори, когато пише, че вярната мярка е върховно достижение на политиката, Горбачов не е наясно по въпроса дали е бързал твърде много или не. Той смята, че се бил забавил прекалено с пазарните реформи и изобщо се бавил, когато времето изисквало бързи решения. От друга страна, цитира явно одобрително френската журналистка Лили Марку, която му казала: „Прекалено бързо“. Аз лично мисля, че макар в някои отношения вероятно и да се е бавил, като цяло Лили Марку е права. С появата на Горбачов историята забави своя ход, усложнявайки задачата му, но той самият бързаше прекалено много, тъй като, когато се развихри един стихиен, революционен процес, трябва да се мисли само за едно – как той да бъде овладян и вкаран в желаното русло.

Казаното по-горе е хипотетичен и, както много добре съзнавам, повърхностен опит за разкриване на връзки между историческата роля на Горбачов и неговата личност и светоглед. Историята още много пъти ще съди и отсъжда за него. Ще се говори за щастливи случайности и за пропуснати възможности, Горбачов ще бъде възвеличаван и принизяван, ще го почитат като икона, а сетне ще разбиват тази икона. Но едно е несъмнено: и след сто, и след двеста години неговата личност ще продължи да привлича и учени, и хора на изкуството (какво ще бъде изкуството след сто години, един бог знае), и името му ще бъде известно на всички, докато имената на неговите противници и съратници, на онези, които му се подмазваха първоначално, а после го обвиняваха във всички смъртни грехове и старателно се дистанцираха от него след падението му, ще се съхраняват в някакви компютърни файлове под рубриката „Персонажи от епохата на Горбачов“ и от тях ще се интересуват само тесните специалисти. Бъдните поколения ще разберат, както съвременниците му все още не могат, че той беше най-доброто, случило се на Русия в нейната история.

В тези бележки се опитах да бъда обективен и да пиша, ръководейки се от разума, а не от чувствата си (доколкото изобщо е възможно да се абстрахираш от отношението си към човека, за когото пишеш). Затова накрая бих искал да дам израз на своите чисто лични, субективни чувства. Аз не съм патриот в смисъла, който сега се влага в тази дума, тоест не съм привърженик на каквато и да е „патриотична“ идеология. Същевременно обаче у мен има някакъв не идеен, а психологически патриотизъм, при това много силен. Той се проявяваше, например, в това, че през годините на Брежнев и Черненко аз се срамувах да се срещам с чужденци. Някак си не можех да отделя себе си от държавата и винаги имах усещането, че каквото и да говоря, чужденците помнят, че аз съм „поданик“ на тези хора. Имаше само няколко години, когато изпитвах гордост от моята страна и нейните ръководители, даже едва ли не превъзходство пред чужденците. Това бяха годините 1985-90. Това беше едно прекрасно и незабравимо усещане, и аз съм благодарен на Горбачов, който ми го подари.

Превод от руски Стоян Гяуров

Дмитрий Фурман, Феномен Горбачева. „Свободная мысль“ №11, 1995.

Текстът е включен в книгата на Пери Андерсън и Дмитрий Фурман „Една изключителна личност“ („Изток-Запад“, 2021).


[1] Михаил Горбачев, Жизнь и реформы (1995) – (б. пр.).

[2] Има се предвид конституционната криза от септември-октомври 1993 г., предизвикана от конфликта между руския президент Елцин и парламента. – (б. пр.).

[3] Съветски политик и историк, близък сътрудник на Горбачов (1923-2005), смятан за интелектуалния двигател на програмата за гласност и перестройка. – (б. пр.).

[4] Съветски и руски политик (1920), член на Политбюро на ЦК на КПСС 1985-90. – (б. пр.).

[5] Герой от научно-фантастичната повест на братя Стругацки „Трудно е да бъдеш бог“. – (б.пр.).

[6] Главният герой от популярния съветски телевизионен сериал „Седемнадесет мига от пролетта“. – (б.пр.).

[7] Международен неправителствен форум на интелектуалци, създаден в СССР по инициатива на киргизкия писател Чингиз Айтматов през октомври 1986 г. и състоял се край езерото Исик-Кул, Киргизстан. – (б. пр.).

[8] Велик магистър на Тевтонския орден (1330-93) и герой на няколко литературни произведения. – (б.пр.).

[9] Учебник по история на болшевишката партия, съставен при личното участие на Сталин и оказал дълбоко влияние върху пропагандното формиране на съветското общество. От излизането на книгата през 1938 г. до 1956 г. тя е преиздадена 301 пъти в общ тираж 42 816 000 екземпляра. – (б.пр.).

[10] От Демократична Русия. – (б.пр.).

[11] Комунистическа партия на Руската федерация, учредена през 1993 г. – (б.пр.).

[12] Дмитрий Лихачов (1906-99) – филолог, културолог, изкуствовед; автор на фундаментални трудове върху руската и славянската литература и култура, включително и на една работа за затворническия бит, който лично опознава 1928-32. – (б.пр.).

[13] Има се предвид конфликтът около Нагорни Карабах. – (б.пр.).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s