С т о я н Г я у р о в
С нетърпение си купих и прочетох новата книга на професор Димитър Луджев „Революцията в България 1989-1990 в пантеона на времето“, която е първа част, предполагам, от двутомно издание. Централно място в нея, както отбелязва авторът, „заема разказът за онези достойни български интелектуалци, които съхраниха със своето инакомислие идеите на хуманизма… и вдъхновиха гражданската опозиция срещу личния режим на Живков“. Който търси подробно описание на фактите, събитията и личностите, превърнали 1989 в историческа година, ще намери тук en masse всичко, което го интересува. Който, като мен, е очаквал рефлексия, осмисляне на събитията през тази революционна година, ще остане донякъде разочарован.
Към това разочарование се добавят някои недостатъци – повечето от тях поначало характерни за българското историческо писане, – които накърняват нивото на монографията, макар и да не засягат непосредствено съдържателната й страна. Патосът, например. Всеки, който познава поне отчасти високите образци в жанра, тоест писането на европейските и американските историци, би трябвало да е забелязал, че при тях приповдигнатият, емоционален тон е непознато явление. Не е трудно да се разбере и защо: защото задачата на историка е да апелира не към чувствата на читателя, а на първо място към неговия интелект, за да може последният да вникне в текста с мисълта си.
Същото се отнася за употребата на прилагателни и квалификации, които смущават не защото (може да) са неверни, а защото афишират личното отношение на автора. Историографията борави с факти, докато пристрастията на автора трябва да си останат за него. Живков може да беше идиот, простак, глупак, селяндур и т. н. (импровизирам, защото книгата няма именен показалец, който би ми помогнал да намеря съответните места), но не е работа на историка да го квалифицира така, нито да го нарича Бай Тошо и Тато, или Радой Ралин – бай Радой. Подобно интимничене на битово равнище дразни.
Но това, в което читателят запъва най-често, четейки книгата на Луджев, е твърде либералното, меко казано, боравене с глаголните времена от страна на автора. Глаголните волности – например, „Тодор Живков каза, че…“, информирайки за разговор, на който не си бил свидетел – се срещат прекалено често, за да бъдат оправдани като случайни или резултат от невнимание. Човек се чуди какво е гледал редакторът, който би могъл и би трябвало да изглади текста.
Стигаме до въпроса за един очевидно все още неизживян порок на нашата академична литература: липсата на справочен апарат, което всъщност бе непосредственият повод за моите критични бележки. Как може БАН – БАН! – да издаде такъв амбициозен научен труд без поне именен показалец; тук, надявам се, е излишно да обяснявам защо е необходим такъв. Явно може, защото това е нерядко срещана практика у нас, обикновено при съучастие – това трябва да се знае – между автор и издателство. За щастие има и изключения: справочната част на „Розата на Балканите“, излязлата преди четири години история на България от Иван Илчев, обхваща 117 страници! И то в една работа, адресирана към масовия читател, така че, би могло да се предполага, без академични претенции. Вярно е, че трудът на Луджев съдържа подробни бележки под линия, само че те не правят излишен помощния апарат. Дали ще има такъв във втория том на монографията? Може би да, ала това малко ми помага щом сега не мога да направя необходимите ми справки.
Накрая искам да подчертая, че аз не си поставям за цел да омаловажа значението на „Революцията в България 1989-1990 в пантеона на времето“, един без съмнение солиден труд. Но не искам да премълчавам и неговите кусури. Дали те са големи или малки, нека реши читателят.
Императорът на сладоледа 